Имало наука за живота. За науката не знам. Но животът е една калпава, крива гаванка, набързо и непохватно издълбана от някой циганин, дето и хабер си няма от наука. Пълна е тая гаванка с какво ли не – за ужас на кулинарите и за радост на гладните. И понякога, залисан в катадневните си радости, болки и примирения, човек може да гребне, без да иска,нещо което да му заседне на гърлото. Че и на душата. Едно такова грабнах и аз. Преди години беше, веднага след казармата, но няма да го забравя. Стресна ме, уплаши ме а после,докато седях на пейката пред дома,ми просветна.

Беше се смрачило, връщах се от среща с едно момиче, което ми беше обещало да ме чака тези две войнишки години. Пък се оказа, че забравило обещанието си. Не ми се прибираше и реших да седна на пейката, да попуша и да позяпам звездите. И тогава чак забелязах, че баба е седнала там, тихо и кротко, както редовно правеше в края на деня. Поздравих я, седнах до нея, запалих цигара и се отнесох нанякъде. А баба се пресегна, погали ме по главата и меко ми каза да не се кося за момичета. Щял съм да срещна други, по-хубави и по-добри. Я какъв съм хубавец - на баба момчето! Сопнах ù се – какво ли разбира една бабичка от любов?!

- Тъй е – отвърна баба – някога мислех, че разбирам, ама после....Че то и ти не разбираш, чедо, нищичко не разбираш... Помълча малко и ме попита, искам ли да чуя една история. Тя си беше сладкодумница – като дете неведнъж ме е приспивала с приказки. Нямах нищо против да се поразсея след неприятната среща. Преди да отговоря, баба започна.

Историята била за нейната прабаба - Рада. Отдавна, още по турско. Те не живеели тогава на село, а в Елена, оттатък балкана. Омъжила се тая нейна прабаба – в добър дом отишла. А и се обичали с мъжа си. Всичко било както трябва - голяма сватба, хора и ръченици, ядене и пиене на корем, както се казва. Заживели, както се живеело навсякъде – той по нивята или със стадата, тя из къщи шетала, а вечер... вечер било трудното. Защото, болнав се оказал човекът ù, рядко я пожелавал и все не успявали да свършат работата както трябва. Тук баба ме погледна косо, сякаш да се убеди, че разбирам. Времето минавало, свекървата я гледала намръщено, пък и комшиите се чудели какво става, та не проплаква дете у тях.

- Старовремски работи - вметнах аз. Баба се поусмихна, поклати глава и продължи.

Повече от година минало, преди свекървата открито да заяви, че булката, явно, е нефелна. Но този ден дошъл. Какво и било на душата, само тя си знаела, ама стискала зъби. По онова време не можело така – да си грабнеш шапката и да хукнеш нанякъде, каза баба. И всички обвинения падали върху жената. Така го разбирали хората, така живеели. Не се знае  какво е говорила с мъжа си, нито дали са говорили изобщо. И той, и тя ходели с наведени глави, като престъпници. Приказвали тихо, стъпвали тихо – измъчени души в свят, в който нямало прошка. И в този свят трябвало да стъпиш на врата на болката, да я приковеш към земята, да я заровиш дълбоко. Заровили я. Покрили я с работа, мълчание и редовно ходене на църква. Докато един ден, по обяд, Рада не дотичала задъхана при свекъра си, който тъкмо пълнел катраницата – колелата на каруцата нещо скърцали, да ги смаже. Протегнала изцапана с пръст ръка, а в нея блещукал златен наполеон. Стреснал се старият, разлял катрана. Посегнал, взел парата. Вярно, златна била, истински наполеон! Е, хубаво било да влезе вкъщи златна пара. И толкова. Тук си помислих, че и тогава, и сега всичко около парите се върти. Както и да е. p; Но не била само парата тази, която влязла в дома. С времето взело да става ясно, че булката се променяла – понаедряла, позачервила се – и не след много време се разбрало, че носи дете. То радост, то усмивки, то най-хубавите мръвки на снахата... Църквата се сдобила с нова икона, малка, ама от божи гроб чак донесена. Родило се детето – живо, здраво, синеоко – момиче. И като че някой отметнал черен покров от къщата. - Ами така си е, засмя се баба – живот при живот отива... а не пари при пари. След първото дете – второ, после трето – седем! За тези седем години – и весели, и трудни – седем наполеона намерила булката, докато копаела в градината. Имане заровено има – казвал старият и все ровел и той из лехите с пипера, дано намери още някоя златна пара. Но не бил негов късметът, все Рада намирала наполеоните. Тъкмо палех друга цигара и ми щукна нещо... то не е хубаво така... ама попитах баба - бащата... бащата – радвал ли се е? Щастлив ли е бил с тоя берекет? Тя мълча дълго. А после ме попита – ако агне блее в кошарата, чудиш ли се дали не е прибягало от съседната къшла? Всичко уж било наред. И защо да не е? Кой се е заглеждал в очите на Рада и тези на мъжа ù – да прочете – благодарност или мъка има в тях? Едно се знае – кавги, плач – не е имало. Децата растели. Старите умирали, всеки по реда си, както му било писано. Споминал се мъжът на Рада. Умрял тихо, както и живял. Сега тя била глава на тая, уважавана в града, фамилия. Нищо не ù се опирало, сякаш сам господ се грижел за голямото стопанство. Годините – коя добра, коя лошава – минавали. Шест от седемте деца се задомили. Седмото, момче, обикаляло по седенките, изгора да си търси. Раждали се внуци, вдигали се сватби. И работа, много работа. Но дошъл ред и тя да си вземе прошка и да напусне този свят. Какво е мислила, как го е премисляла, тя си знаела. Една вечер, на легло и съвсем слаба вече, повикала най-голямата си дъщеря. Наредила ù да затвори вратата добре и да седне на леглото до нея. Не много след това – час, може би – дъщерята склопила очите на майка си, запалила още една свещ и тихо излязла от стаята. Вътре останала Рада – някога младата и хубава булка, чийто мъж бил болнав и, види се, нефелен. Мъж, когото тя обичала. Комуто искала да роди деца. За честта на когото би направила всичко.

Тази чест била толкова важна, та да накара една млада жена да се има с друг мъж - тъй както господ повелява, но ние, хората, не разрешаваме... Тази чест, заради която тя прескочила синора на омразата. Защото онзи, чуждият, бил турчин. Висок, синеок, с благ характер и усет за хубавото. От него бил първият наполеон. Не като плата - като спомен. А и останалите шест, които тя дала на децата си, по един на всяко. Само защото бил от сой и хубавец – затова ли Рада го е избрала? Имало ли и друго? Кой може да каже. Наполеони. Златни... Колко струва щастието? В пари, в дни, в пътища, по които вървим, стиснали душите си в зъби? Колко? И какво общо имат наполеоните с това?

Не знам колко още седяхме с моята баба там, на пейката. По едно време тя с труд се изправи и, подпирайки се на тояжката, която дядо ù бе направил, влезе в двора. Прегърбена, понесла цялата вина и радост на тоя свят върху сухите си рамене.

Аз останах. Исках да попуша. Да помисля. За оная гаванка, пълна с какво ли не, от която, като гребнеш, се сещаш - колко малко знаеш за живота. За простия - тъжен и весел живот.