“Искам да имам частичка от теб.”

“Имаш ме цялата.”


Нали знаеш онова усещане за преследваща те миризма от нещо си. На лавандула например. Алис миришеше на лавандула. Знаеш коя е Алис. Тя, миризмата, не си отива. Човекът го няма, но ти мирише на него. Споменът ти мирише на него. Вървял си някъде с него под дъжда или е миришело на окосена трева. И после минаваш някъде, където косят трева и си пак с него. Когато светът край вас се е срутил и вие сте стъпили върху шахта, която не се знае дали няма да падне, но сте стъпили... заедно. Заобикалям шахтите. Каза ми, че е опасно.


“Искам да си щастлива и когато ме няма.”

“Ще съм” излъгах аз.


“Искам никога да не се промениш.”

“Няма, ще съм тук и ще съм същата”.

Няма да съм, ще съм увехнало стъбло, ще съм реално пън... ще съм безпомощна и слаба като ударено с прашка птиче. Ще дишам учестено като изхвърлена от морето риба... болна. Ще съм автоматизирана, истерична и напълно изгубена. Ще съм усмихната... малко. Когато те чуя. Ще съм като палитра, върху която са се изсипали милиони дъждове. Ще ми е студено. Ще пусна печката, ще се топля на цигарата си. Ще съм огън от запалени боклуци. Ще съм дим от крематориум. И очите ми ще са зелени, когато те видя. Ще карам лудо по надолнищата и ще правя всичко срещу себе си, за да изпитам по-голяма болка. Ще търся болката, за да излекувам липсата. Ще запълня празнините с парченца динамит. И ще търся огънче да ги запаля. И няма да намеря естествено, защото съм неподредена и разхвърляна и от кибрита, който ми остави, има една клечка. Така е, с хаотична жена няма оправия.


“Виждам се в очите ти. За първи път се виждам в нечии очи. И съм смешен.”


Очите са ерогенни зони. Мога да те гледам в очите, без да те докосвам и да се чувствам спасена. Мога да те гледам и да се чувствам удавена. Мога да затворя очи и да умра от задушаване. Мога да се събудя и да пипна празното до мен и да не те намеря и да се свия като болно коте, да покрия главата си с възглавницата и пак да не мога да стана. Мога да стана и да не мога да ходя. Възможно е да успея да ходя, но ще се олюлявам. Мога всичко. Но искам ли изобщо да се събуждам така. Май искам, защото будейки се така се чувствам жива. Че не живея за да пусна водата на тоалетната чиния и за... разплод.


“Няма да се нараним, нали? Аз мога ли да те нараня”


Естествено, че не. Бихме се наранили, ако се бяхме оставили да ни залее помията на рутината. Ако бяхме послушали хората, ако бяхме направили “разумното”: “Не трябваше да става така, не трябваше да го допускаме...”. Мило мое момче, няма трябва и не трябва. Не може да контролираш съдбата си. Не може да избягаш от сянката си. Не го допуснах да стане преди година и половина. То се върна. И ни заля. Когато те залее вълната, по-добре е да се качиш на гребена и да яздиш вълната, отколкото да се оставиш да те удави.


“Какво ще стане с нас. Страх ме е, че ще дойде ден, когато няма да сме същите”.

Основно правило: никога не мисли за утре. Докато чупех пръстите ти от безсилие и от страх, че след миг ще се качиш на стълбичката... ти казах: “Не осирай това, което е хубаво сега с мисълта, че ще е лошо после”. Хората живеят с мисълта за смъртта от малки и все пак живеят. Няма винаги... или де да знам, може и да има.


Мога да прочета “Амок” поне още веднъж, но не е нужно. Знам, че съм... болна. Мога да си повтарям думите ти: “Исках да съм рицар. Сега искам да умра за нещо, което си струва”. Не умирай, а живей за нещо, което си струва.


Любовта е най-непоносимата болка и най-страхотният адреналин. Заради адреналина си готов да изпиташ болката. Хората от лесно ли скачат с парашути! На, същото е. Пушат цигари като мен по милиони... карат бързо, играят си с крокодили и знаят, че могат да умрат... и все пак... адреналинът те прави жив. Любовта е малко и несигурно пламъче, което се крепи само между два чифта шепи (традиционно). И колкото и малко и крехко да е, то изгаря. Не знам колко кибрит имаме, не знам и колко силен е вятърът... Едно знам... ако има нещо, в което вярвам, то е, че не направихме грешка. Ха, и ако сме... ами... май е непоправима. Не искам да съм пророк, но този път вярвам. Ще се отвори парашутът, мамка му. Изкупих всичките си грехове. Може да съм егоист, и да, егоист съм... ама имам право на това щастие. Не може Господ да е толкова жесток, че да ми даде толкова щастие и после да ми го вземе. Няма да му позволя. Нали знаеш, на Исус какво му е - един уикенд мъртъв и после цял живот Алилуя. Аз цял живот мъртва – един миг Алилуя. Ам... няма да стане. И без това много си е занемарил задълженията напоследък. От векове май. Аз мога да съм и силна. И по-силна. И може би съм Пепеляшка с наргиле и без карета... но имам добра фея орисница. И ако стане непоносимо - е, имам си шапка невидимка, защото аз съм момичето, което умее да се наслаждава на своята невидимост.


И на китайското в леглото и на "Сам в къщи" и на онези малко невидими неща, които ни отличават от тълпата. Не ме вкарвай в рамки. Не ме слагай в думи, което правя аз сега, не ме квалифицирай. Просто ме приеми такава и всичко ще е наред. Тълпата може да слага презерватив на сърцата си (клиширам се). Аз мразя презервативи. Боже, къде съм била всичките тези години... Пак не успях да сляза от луната, ама нейсе. И там е удобно. Млако е ръбесто, но видимостта е добра и си далеч от кочината, която цивилизованите хора наричат "общество". И не е нужно да се съобразявам как да си духам носа и дали си пия колата от бутилката. Там няма нужда от маниери... Хората измислиха страха от обикновени, простички думи като "Обичам те" и още по-лошо, обезцениха ги. Аз обаче като една неразумна и крайно непрактична жена си го казвам, защото всичко премълчано е изгубено.

А на всичкото отгоре страдам от вербално разстройство. :))))).