“Искам да имам частичка от теб.”
“Имаш ме цялата.”
Нали знаеш онова усещане за преследваща те миризма от нещо си. На лавандула например. Алис миришеше на лавандула. Знаеш коя е Алис. Тя, миризмата, не си отива. Човекът го няма, но ти мирише на него. Споменът ти мирише на него. Вървял си някъде с него под дъжда или е миришело на окосена трева. И после минаваш някъде, където косят трева и си пак с него. Когато светът край вас се е срутил и вие сте стъпили върху шахта, която не се знае дали няма да падне, но сте стъпили... заедно. Заобикалям шахтите. Каза ми, че е опасно.
“Искам да си щастлива и когато ме няма.”
“Ще съм” излъгах аз.
“Искам никога да не се промениш.”
“Няма, ще съм тук и ще съм същата”.
Няма да съм, ще съм увехнало стъбло, ще съм реално пън... ще съм безпомощна и слаба като ударено с прашка птиче. Ще дишам учестено като изхвърлена от морето риба... болна. Ще съм автоматизирана, истерична и напълно изгубена. Ще съм усмихната... малко. Когато те чуя. Ще съм като палитра, върх ...