Глава тридесет и пета – за вълшебните учебници
На обяд, разбира се, се разделяме. Прекалено скъпо излиза храненето навън – и от икономическа гледна точка, и поради психиатрични причини ха не си се прибрал овреме. Та си хапвам хубавичката в къщи, дремвам геройски за десет минути, зяпам някакви не знам какво си по телевизора, както вика внучето, изчаквайки да падне жегата. А после сядам за малко на любимата скамейка в двора на полупразната гимназия. Там пък някакво съвещание провеждат. Поне така си мисля. Но после усещам, че съм попаднал баш в разгара на рекламна кампания. Учебници предлагали, да ви кажа. Съвещание с учители било. И хвалят стоката си:
- Това е нашият учебник! То не е учебник като учебник, а бисер. Небетшекер! Наслада за душата, радост за окото, щастие за разума...
- А ето го нашия! Той кара глухите да виждат, слепите да ходят, сакатите да гледат...
- Нашият учебник пък е пропит с витамини, които подхранват кожата на лицето и ръцете!
- Ние пък държахме нашият девет дни в настойка от хималайски треви - от тези дето ги берат за самия Далай Лама...
- Аз нищо няма да кажа. Ще цитирам писмо на читателя на учебника Пешо: „Преди месец купих учебника ви и, увлечен в четене, съм заспал с него на главата. На сутринта установих, че са ми поникнали мъдреци, а кариесите ми са запълнени. Сложи го под тялото си дядо ми и ишиасът и лумбагото му изчезнаха. Преспа с него под краката си баба ми и ревматизмът й отиде на кино”...
- Ние водим жив свидетел на чудесата, що върши творението ни. Ето снимката му отпреди два месеца. Да, да - той е! Тогава е нямал косъмче на главата, а сега от четене такава коса му е поникнала, че бръснарите отказват да купят машинки с нея!
А из ъглите на дядовата ми къща се търкалят стари учебници. Тихи, кротки, нежелаещи да ги хвалят. Защото стока, що е стока, не се хвали!
Но така е - шоуто не бива да спира!
Кой свири, кой поръчва музиката, кой се весели. А се знае кой плаща.
© Георги Коновски Todos los derechos reservados