В тъмното, сред нощните сенки, един човек се прокраднал покрай сградите, прескочил почти полегнала ограда и приклекнал до един камък.Той се извисявал в изоставен и полуразграден двор.. Някога в този двор бил играл баща му. Камъкът изглеждал прастар, като всеки голям камък. В средата му, имало издълбана ниша, изцапа с нещо червено и в нея била издраскана с древни букви думата "беда". . Човекът седнал до камъка и си спомнил една история. Баща му я разправил една прохладна вечер. Та този камък, бил докаран на това място, теглен от камили. Взели го от развалините на някакъв стар храм, разрушен от римляните по онова време.. Бил огромен и тежък, и смятали да бъде началото на голяма къща. Но се отказали. Така камъкът останал да си стои така брулен от ветрове и дъжд. Баща му бил имал този двор от неговият баща, а той от неговият. Навремето, най първият баща, който дошъл в този двор, го намерил пуст, изоставен и изгорен. Ограда нямало. Тогава докарали и камъкът. Избрали го изсред много други големи камъни разхвърляни в разрушенията. Големият камък в средата, тогава бил още по- голям и на него се препичало малко гущерче. Най- първият баща, построил къща, взел жена и родили много деца. Те се разпиляли по света. Някои останали там, но си построили къщи в съседство, други заминали, но един останал. Родили му се синове и дъщери. Те също поели кой на където свари, но винаги край камъка оставал по някой син, който ставал баща и предавал камъка на своя син, който на свой ред го предавал. Та така до нашият човек в началото на историята. Баща му му предал камъка и починал. Един ден, дошли много войници, извели човека от къщата и двора и му казали, че тази земя вече не е негова. Тя била принадлежала на техни древни родственици, и макар да нямали документ за собственост, това било факт и той трябвало да живее в някаква палатка далеч от това място. Той попитал защо, и как може така и отказал да тръгне. Набили го близо до камъка. Един го ударил с приклад, той паднал и кръвта опръскала издълбаната ниша. Хванали го, качили го на камион и го екстрадирали в някакво гето. Оттогава минали десетилетия. Той се оженил, родили му се две дъщери и един син. Отвреме на време човекът успявал да се прокрадне тайно и да навести камъка. Да се облегне на него и да си спомня старите времена. Веднъж довел тайно сина си. Седнали заедно. Той му разправил историята на камъка, а малкият слушал с ококорени очи. Сетне човекът му казал, че камъкът е вече негов, а когато му дойде времето, трябвало да си построи къща близо до него и да огради двора.
-Ей там, казал му той, до онази маслина ще опънеш оградата, после след онзи хълм до горичката ще свиеш десет крачки на север и от там ще сложиш коловете, после обръщаш мрежата и до тук.Чу ли?
- Чух, отвърнало момчето
Минали няколко години. Един ден, момчето, без да каже на баща си, решило да отиде да си види имота и да види камъка. Било посред бял ден. Когато наближило видяло на мястото кран и голям камион. Камъкът бил овързан с метални въжета и кранът се канил да го повдигне. Момчето се затичало и разкрещяло, като замятало малки камъни по крана. Настанала суматоха, наизлязли хора, дошли полицаи и отнякъде се появили войници. Момчето крещяло, че имотът е негов и те нямат право да местят камъка, но никой не му обърнал внимание.Тогава то метнало една тухла по единият полицай. Застреляли го. То се строполило до камъка,кръвта му потекла и попила в основата.
-Каква беда, казал шофьорът на камиона. Кому беше нужно това? Ако това дете си бе стояло мирно и кротко у дома си, това нямаше да се случи..
-Каква беда, съгласил се кранистът и се качил в крана си. Вдигнали камъка. От него още капела кръв и го натоварили на камиона. Сетне шофьорът потеглил, на запад, към сметището. В началото камъкът, стърчащ от каросерията криел залязващо слънце но колкото повече камионът се отдалечавал, толкова повече слънцето се показвало. Накрая той станал една мъничка точица на хоризонта и изчезнал. Слънцето тъжно и изчервено, залязло след него, сякаш от срам, или пък от гняв, че на сутринта няма да може да огрее камъка, на който хилядолетия се препичали мънички гущерчета, а при пороен дъжд, се криели в издълбаната му ниша. Човекът нямал друг син. Нямало вече и камък.Имало само една огромна ярост. Ярост, която не може да се укроти, нито държи в покой. Ярост, не предвещаваща нищо друго, освен страшна и черна надвиснала беда.
© Лебовски Todos los derechos reservados