1 sept 2009, 13:05

Канибал 

  Prosa
583 0 2
6 мин за четене

 

 

КАНИБАЛ

 

           Сутрешният студ щипе бузите, върти се край мене, иска да се мушне под топлата ми шуба. Отгоре звездите като ято птици зъзнат на небесния простор. По шосето се чува ръмженето на рейс. Ножовете на лъчите му прерязват тъмнината – осветяват бараките, покрити от първия сняг.

Автобусът спира и през отворените му врати, като в търбух се наместваме по празните седалки. Вонята на евтини цигари и изпаренията от алкохол ме унасят. Завоите си казват думата, заспивам като младенец. Събужда ме гласът на шофьора: “Закъсахме.” Силните миньорски мишци измъкват затъналия в преспите автобус. Картината вън е позната – мрак. Покрай пътя дърветата, като великани с бели качулки, се мяркат, осветени от фаровете. Мината е наблизо в една падина. Тя ни посреща като светеща коледна елха. Там е топлата супа, работните дрехи с изписан личен номер на гърба от талона. Вече съм на работа.

После тръгваме по тунела, змийчето от светлина на карбитната лампа играе по околните скали и запалва слънцата на рудната жила отгоре. Отвсякъде тече. Чува се кънтеж от цопването на ботушите във водата. От време навреме те осветява светлината на лампа от вървящия зад теб колега. Ти ставаш приказен герой. Гледаш огромната си сянка, изрисувана по стените, сякаш си попаднал в пещера със съкровища. Забравяш, че вървиш под километър от скали и земна маса над теб.

Отпред асансьорната клетка ни чака и поема надолу. На всеки петдесет метра спира и изсипва по няколко души. Идва и нашата галерия, наречена хоризонт. Тръгваме по нея. Тежката чанта с взрив притиска рамената и това прави вървежа ми по-тромав. Лек ветрец ме погалва, той идва от въздушното течение на вертикалния проход или както тук го наричаме комин. В случай на авария, от него ще се измъкнем към повърхността. След тридесетина метра стигнахме нашия. Прокопали сме до двадесет и петия метър, а отгоре има още толкова. Цялата планина е пробита като швейцарско сирене. Чува се ръмжене и трясък от хоризонталния забой някъде отпред. Помощникът ми – младо момче от околните махали подава инструментите. Коминът е разделен на две. От една страна пътеходно, където са наредени през три метра площадки със стълби, а другата се нарича материално -  там се събират рудата и камъните след гърмене. Над пътеходното се намира щит. Той е от дебели греди, които издържат на падащите камъни и отвеждат рудата в материалното Вече съм над щита и с дълъг лост събарям камъните които слабо се държат. Нагласям “телескопа” за вертикално бурене и започвам да пробивам дупки в забоя над мен.

Песента и грохотът не пречат на моя помощник да спи. Още малко и свършвам. Викът ми буди спящия красавец. Водата и въздухът за телескопа спират. След малко се подава каската на Митко под щита. Сръчните му ръце прибират инструментите на долните площадки. Започвам да запълвам дупките с взрив и като голям паяк, проточвам кабелите с детонатори надолу. Изпращам Митко да предупреди колегите, че сме готови да гърмим. Тишина. Само капките пеят наоколо, сякаш е дошла пролетта. Чува се шляпане на ботуши, светлината на Митковата лампа осветява лицето. То е като на палячо, изцапано от кал. Отгоре немирен перчем като гарваново крило повдига каската:

- Няма ги! Всичко е оставено накуп. Сякаш са бягали.

Слизам в галерията, нивото на водата е повишено. Давам на късо кабелите и бързо тръгвам към изхода. На десетина метра ме спира грамада от камъни. Пропаднала е галерията. Затрупани сме, но живи. Удрям по една от тръбите морза. Не чувам отговор. По часовника остават още два часа до края на смяната. Митко се захилва глупаво – идва ми да го ударя. Качваме се горе на площадката. Задрямал съм, в съня си чувам морза. Отвръщам веднага. Значи знаят, че сме вътре.

            Заспали сме, опрели гърбовете си, за да се топлим. Събужда ни тъмнината.  Лампите са угаснали. От тях едва се долавя мирис на ацетилен. Явно дълго сме спали. Спускам се надолу, водата се е покачила доста. „Какво да се прави”? Ще чакаме. Отгоре се чува скимтенето на Митко:

- Няма да излезем от тука. Тук е гробът ни! - Успокоявам помощника, но чувствам липса на въздух. Напипвам въздушните маркучи и пускам крана. Студеният въздух със свистене излиза навън. След малко горещината намаля около нас. Напипвам крана за вода и аха да пия, нещо ме блъсна. По дишането познавам Митко. Повдигам ръката си на нивото на очите, мъча да хвана носа си. Нищо не се вижда. Затърсих кибрит или запалка, бяха мокри.

Останахме без светлина. Коремът ми къркори като зверилник. Оставам Митко и тръгвам нагоре да търся суха площадка. Настанявам се, свивам се на кълбо като куче и замечтавам като изляза от тук как ще си хапна.

В книгите бях чел, че човек може да издържи без храна много дни. Напипвам дъска, ръфвам я, тя горчи, дребните камъчета по нея хрупат в устата ми. Сънят ме завладява, сънувам едни пити, едно хапване - не ти е, майко, работа. По тръбата се чуват удари, някъде по-надолу помощникът ми чука, сякаш е полудял. Викам по него, чукането престава, но се разнася кикот, идващ сякаш от ада. После песни и хленчене за хляб. Слизам долу да пия вода, намалявам въздуха и пипнешком опипвам всяка площадка за Митко, който се е стаил някъде. Една ръка сграбчва моята:

- Ще ме ядеш, а? - Отдръпвам ръката си, сборичкахме се и със сетни сили се изкачвам горе. В тъмнината напипвам оставени от нас дъски. С тях се барикадирам на най горната площадка. Събуждам се три, четири пъти. Чувам как нещо работи и стърже в скалите. Заспал съм, ръфайки парчета от дъска. В съня си чувствам как някой иска да развали барикадата. Единият ми крак попада между дъските. Две ръце здраво се скопчват в ботуша. Явно ще ме яде. Отдръпвам се колкото мога и със замах с дъска нанасям удар там, където пресмятам, че е главата на Митко. Хватката отслабва, нещо се свлича и изохква. Дано не съм го убил. Спускам се по стълбата и го напипвам. Едва диша. Изваждам кабел от джоба си и завързвам моя канибал за една стълба. В каската си напълвам вода, да свестя този, който искаше да ме яде. Той отпи от водата и застена. Гладът засвива стомаха ми. Вие ми се свят. Колко пъти съм проверявал нивото на водата не помня. Изпаднал съм в унес. В една от експедициите откривам, че водата намалява. Не помня колко пъти съм давал на пленника ми да пие, но вонята от него не може да се търпи. Стоя над водата в галерията и с ръка следя спада. Скоро напипвам релсите под дълбоката кал. Отпред се чува ръмженето на сонда. Ще ни изкарат. Наблизо са. Падайки и пълзейки, накрая стигам до пропадналото. До главата ми нещо заскърцва. Отпред шумът спира.

- Живи ли сте? - Запълзявам напред, мъча да се изправя, но срещам студеното лице на камъка. До ухото си чувам глас:

- Изпращаме по тръбата супа. Не яжте по много! – Свалям каската и я поставям на отвора. Нещо вкусно замирисва.

   Надигам супата, но живи въглени парват изгладнелия ми стомах. Припаднал съм, но съм запазил супата. Ръцете ми шарят за обратния път. Намирам моя изгладнял помощник, а той се радва на храната, цвили и реве да го пусна. Казвам си: ”Вързан поп, мирно село”. Не помня колко пъти съм ходил до отвора на сондата. Пътя го научих наизуст, а после мъгла. По думите на една сестра две денонощия съм спал. Лежа с превързани очи. Всеки ден махат по една превръзка. На шестия или седмия ден остана една. През нея виждам някакво светло петно. Нежните ръце на медицинската сестра махат и последната марля. И тогава видях най-красивото женско лице, надвесено над мен. Отново виждах. На масичката до леглото имаше ваза с цветя. Не съм виждал по-хубави от тях. На другото легло лежи старец с бяла коса. Нещо познато има в лицето. Изтръпвам. Това беше Митко…

© Мимо Николов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Пренесох се направо в мината! Страхотно разказваш!
  • Преживяванията често оставят ... страшни следи! Поздрави за написаното, Мимо!
Propuestas
: ??:??