,,Уморих се вече... Този кръговрат ме умори... Искам вече да падна някъде, да изпълня мисията си и да умра. Цял живот се лутам ту на земята,ту в небето, преминавам през метаморфози и вече не мога... Нямам сили. В началото каква хубава бях, едра, силна, радвах се на прехода. А сега само по течението се нося, нямам дух да ме води.‘’  Това бяха мислите на капката, падаща от небето при поредния следобеден летен дъжд.

                            Мъжът на пейката седеше, наблюдавайки играещите деца наоколо. Това го успокояваше и сякаш притъпяваше болката в крайниците му. Той бе 75–годишен - възраст, в която спомените всеки ден те връхлитат с тежестта и многобройността си. Седиш и чакаш, но не очакваш, еднообразните дни си минават като кадър на окислена лента.
 
                          ,,Петьо, подай !!!‘’ – извика детето вляво от възрастния мъж. То тичаше толкова силно, че едва не се блъсна в него. В последния момент се отклони, залитна и се сгромоляса на земята с цялото си пухкаво тяло.
                            Мъжът му подаде ръка.

                           ,,Най–сетне!‘’  - помисли си капката, закрепяйки се на кутрето на протегнатата ръка на възрастния мъж. Тя почувства топлината, усети спомените и набързо,като на филм, възпроизведе всеки един от тях.
 
                          Мъжът погледна капчицата, малка като сутрешна роса, видя се, видя себе си в нея. Беше като избледнял спомен. Видя се като  малко момченце как прегръща майка си, след това баща си, видя морето от старата си кола, от самолета за Берлин, видя първата си любов, първата си целувка. Всичко, което бе негово, живота си, живот за един миг, живот,изпълнен с любов, със смисъл, неповторим, вечен живот.
                        В този момент нещо стисна ръката на човека. Закръгленото момченце погледна със срам тъжните, пълни със сълзи очи на стареца. Пусна ръката му, но бе поело капката. То също се вгледа в нея.
                       Според него видя море, но всъщност беше океан. Видя облаци, странни земи, пара, вода, хора, съдби, отново вода, различни племена, но всичко бе свързано с водата, дори и земята... Момчето не разбра видяното, изплаши се, отклони поглед от капката, погледна човека, усмихна се виновно и избърса ръката в старите си джинси. И всичко това само за миг... Вечен миг...
                       Момчето имаше своя миг живот, не забрави стареца, нито капката, сещаше се винаги за тях, когато пиеше вода, когато валеше дъжд, когато беше в самолет и гледаше облаците... То видя в своя живот всичко онова, което му показа капката, видя нейния миг, видя зависимостта на човечеството от всяка една такава капчица.
                       Защото тя събира света  в себе си, пречиства, спасява, дори убива. И всичко това за едно потрепване на мигли. Дали е било или не, дали капката е порой или пара, дали човекът е дете или старец... Трепет на мигли... Миг... Вечен миг...