,,Уморих се вече... Този кръговрат ме умори... Искам вече да падна някъде, да изпълня мисията си и да умра. Цял живот се лутам ту на земята,ту в небето, преминавам през метаморфози и вече не мога... Нямам сили. В началото каква хубава бях, едра, силна, радвах се на прехода. А сега само по течението се нося, нямам дух да ме води.‘’ Това бяха мислите на капката, падаща от небето при поредния следобеден летен дъжд.
Мъжът на пейката седеше, наблюдавайки играещите деца наоколо. Това го успокояваше и сякаш притъпяваше болката в крайниците му. Той бе 75–годишен - възраст, в която спомените всеки ден те връхлитат с тежестта и многобройността си. Седиш и чакаш, но не очакваш, еднообразните дни си минават като кадър на окислена лента.
,,Петьо, подай !!!‘’ – извика детето вляво от възрастния мъж. То тичаше толкова силно, че едва не се блъсна в него. В последния момент се отклони, залитна и се сгромоляса на земята с цялото си пухкаво тяло.
Мъжът му подаде ръка.
,,Най–сетне!‘’ - помисли си капката, ...