Всички в залата носеха своите маски, коя от коя по-хубава, коя от коя по-усмихната, коя от коя по-изкуствена... Маските бяха част от живота им, вече дори самите те бяха чужди на себе си. Една от маските падна за миг, но притежателят и веднага я върна на мястото й. Този един миг обаче ми беше достатъчен да видя лицето зад маската. Видях кървавите сълзи, видях присвитите сякаш в предсмъртен гърч устни, видях едно разкъсвано от отчаяние лице. Видях болка. Видях човек. И само след миг този човек изчезна зад маската на фалшива усмивка...

      С всяка стъпка напред в залата на карнавала разглеждах маските – каменни, безчувствени, жестоки към света и най-вече към себе си. Маските ги убиваха. Бавно и сигурно унищожаваха искрицата заради която си струва да живееш. И те го осъзнаваха...

      Изведнъж вратата се отвори и влезе Човек. Без маска. Плаха усмивка озари крайчетата на устните му. Всички го гледаха. Навярно се иска смелост да покажеш лицето си сред толкова маски. Тогава те му обърнаха гръб. Ако не го игнорираха, то правеха всичко възможно да стъпчат самочувствието му. Тогава Човекът се разплака. Лицето му беше същото като това което видях в онзи един миг, когато маската падна. Болка. Отчаяние. Човекът избяга сгърчен от болката, причинена от изолацията. Рискът да бъдеш различен.

      Скоро обаче човекът се върна. Вече не беше Човек. Вече плахата му усмивка бе скрита зад фалшивата маска. Останалите маски го приеха сред тях с изкуствени усмивки. Маските бяха станали техен живот. И те го осъзнаваха. Никой обаче не би свалил своята, от страх да не го застигне съдбата на Човека. Съдба, за която те самите бяха допринесли.