КАРТИНИТЕ НА ЖИВОТА  

Ирина стоеше пред прозореца вгледана в далечината, но всъщност се рееше в миналото без да знае какво търси. Ровеше с един въпрос надявайки се отговора сам да се разкрие. Павел още беше в спалнята си. Спяха разделени, не защото нямаха желание да са заедно. Решението дойде спонтанно, но двете спални не ги разделяха. Напротив. От тогава се чувстваха по свободни, като деца които се надпреварваха да се изненадват един друг. Няколко пъти се случи да се срещнат в коридора и страстта им да ги омагьоса и те забравяйки неудобството се забавляваха лудо. Бяха заедно от отдавна. Гимназията, института. Завършиха медицина, но всеки пое различен път. Тя се впусна в науката а той стана практикуващ лекар.  Въпреки нейните отсъствия по симпозиуми в страната и чужбина, всяка тяхна среща се превръщаше в празник на духа и плътта. И двамата напредваха в кариерата си. Бяха решили да изчакат за дете, но времето все не беше подходящо и оставиха този въпрос нерешен.Преди десет години я поканиха в един научен екип в Австрия. Обещаха работа и за Павел.Обсъдиха предложението и приеха. 
Ирина въздъхна. В този момент чу Павел да отваря вратата към салона и тръгна да го посрещне.
    - Добро утро, мили.
    - Добро утро красива. Пак си ме изпреварила.
   - Че ти кога си ставал преди мен - засмя се тя и се целунаха - Как спя?
   - Добре. Е хайде на закуска.
Влязоха в трапезарията.Момичето беше сервирало всичко освен кафето. За Ирина беше  ритуал да обслужи  Павел. Намазваше сухар с масло и му наливаше кафето. 
    - Мили, ще имаш ли нещо против да дадем прием в събота по случай назначението ти за главен директор на болницата?
    - Не, разбира се. Сигурно ще искаш имената на колегите, които ще присъстват -засмя се той. - Довечера ще ги имаш. Но няма да са повече от 10 семейства.
    - Добре. Аз до обяд ще съм тук. Ще се обадя на кетъринговата компания и ще изчакам госпожата да уточним всичко. Не забравяй, че довечера сме на театър.
   - Няма да забравя, любов моя - засмя се той, целуна я, плесна я отзад и със смях тръгна.
Ирина го погледна как се отдалечава, отвори и затвори вратата без да се обърне. В последно време започна да пропуска обичайни жестове на внимание и това я озадачи. Не, не мислеше, че я пренебрегва или, че са му омръзнали. Имаше нещо по дълбоко. Беше лекар и някои неща без да иска ги забелязваше. Обади се  и съгласува среща с началничката на кетъринга. Седна да прегледа хората, които ще покани. Беше написала имената им в тефтера. Отвори го и започна да отмята. Стигна до името на художника и спря. Облегна се назад и се върна в спомените си.
--------------------------------------
Беше слънчев, приятен ден и тя се разхождаше из тесните, живописни улички на арт квартала. Малки магазинчета и картинни галерии с чудесни картини и най различни произведения на изкуството, които майстора работеше пред очите. Когато беше много изморена идваше тук и отпочиваше сред красотата. Погледът ѝ попадна на една картина която буквално я закова. Над картината имаше надпис "Далила и Самсон".  Беше познатата Библейска история, но с разменени роли.  Далила, червенокоса с буйна коса сплетена на седем плитки - по три от всяка страна и една на темето  – лежеше гола, на една страна и само плитките покриваха част от тялото ѝ. От другата страна с опряно на леглото коляно беше Самсон. Трите плитки от към неговата страна лежаха сгърчени на пода, а мъжът беше увил около лявата си ръка плитката на темето и замахнал с нож да я отреже. Беше впечатлена от израза на лицата им. Жената гледаше мъжа с обожание, сякаш с радост пренасяше в дар най скъпото си. Зелените ѝ очи блестяха като изумруди.  Лицето на мъжът беше безкрайно щастливо. 
Тя онемяла стоеше пред витрината, но нещо привлече вниманието ѝ вътре в магазина. Когато се вгледа видя същото лице от картината да ѝ се усмихва. Помисли, че ѝ се привижда и погледа ѝ отново се върна към картината. Потърси подписа на художника и с изненада видя познато име на известен български художник. Той, обаче беше починал. Сигурно този бе негов син. Реши да влезе в галерията. E, да, не беше сбъркала. Вътре на едно стилно бюро стоеше модела от  картината – Далила.  Червените ѝ коси падаха свободно до кръста като... като лава. Лицето беше бяло и зелените очи гледаха любопитно. Младата жена се изправи при нейното влизане.  В този момент нейният телефон иззвъня. Тя се спря, извади го. Беше Павел. 
     - Здравей скъпи. Какво има?
     - Вземи още два билета за довечера. Може да са и на други места.
     - А, не питаш дали мога.
    - За теб няма нищо невъзможно, любов моя – сериозно отговори той и затвори.
Тя се усмихна и прибра телефона. Когато вдигна глава младата жена стоеше срещу нея и се усмихваше като откривателка.
        - Здравей. Ти булгарка!  Аз малко знай език. Мой муж вулгар. Сама учила. Изненада! – усмихнато нареждаше тя, горда с постижението си. 
       - Да, българка съм. 
      - Картина дълго гледа? Хареса ти? Всички харесват картина.
      - Няма цена.
      - Мой мъж не продава картина. Искаш копие?
      - Ще помисля. Каква е цената на копието? Ще има ли подпис?
Червенокосата Далила каза една цена, която беше възприемчива. Явно художника разбираше от търговски зделки.
       - Кога ще е готова?
       - Сега, работи. Рисува църква. След месец? Согласна? 
Ирина се засмя в знак на съгласие. Бръкна в чантата, извади визитка и я подаде. 
      - Ще чакам да се обадите. Довиждане. 
      - Довиждане. 
Червенокосата Далила я изпрати до вратата. На другият ден телефонът й иззвъня около обяд. Беше приключила в лабораторията и тръгваше.
     - Госпожа Белчева? - непознат мъжки глас.
     - Да?
    - Толкова много титли има, че реших само това обръщание да е. Няма да ми се обидите нали? Аз съм художникът.
    - Ааа, здравейте. Разбира се, че няма да се обидя. Радвам се, че се обадихте. Тъкмо тръгвам на обяд.
    - И аз приключих за обяд. Ако сте наблизо да обядваме заедно? Аз съм до катедралата "Сан Марко"
    - О, близо съм. Даже пеш ще дойда. 
    - Какво ще кажете за ресторант "Ренесанс"? Готвят чудесно.
    - Съгласна.
    - След половин час?
    -   Добре. 
    - Е, до среща.
И той затвори телефона. Отиде точно след половин час. Влезе в ресторанта. Нямаше много посетители все още и тя веднага го позна – лицето на Самсон от картината. Беше по млад от нея, но не много. Когато тръгна към неговата маса, той се изправи и я посрещна. Усмивката му беше очарователна. Елегантно облечен. Явно добре печели. Обяда премина интересно. Имаше интелигентно чувство за хумор и имаха доста общи познати. 
   -  Всеки ден обядвам тук. Ако имате свободно време, заповядайте. Беше удоволствие да се запозная с Вас, Ирина. Мога ли да ви наричам така?
  - Да. И аз ще ви наричам с малкото Ви име Виктор – тя се засмя.
   - Ето, вече сме приятели. Жена ми е очарована от Вас. Каза, че сте лейди! А това е висока титла за друга жена, да знаете. 
 Той я погледна с поглед който изразяваше дълбока почит и възхищение. Така, обикновенно я гледаха мъжете, които се запознаваха с нея. 
Месеца премина. Обядите бяха все по интересни. Но той никога не спомена жена си. Това й направи впечатление, но беше достатъчно тактична да попита за нея.
     - Ирина, картината е готова. Къде да я изпратя.
     - Запиши адреса. Ще ти попълна чек.
     - Не искам чек. Картината е подарък от мен и моля те нека да не коментираме. 
Тя го погледна и тихо каза:
    - Благодаря Виктор. 
    - Утре на обяд ще ми кажеш впечатлението на съпруга си нали? Твоето вече го знам.
    - Добре. До утре. Поздрави съпругата си.
    - Няма да я поздравя.
Той видя учуденият й поглед и отговори:
    - Не съм ѝ казал за обедите ни... и няма да ѝ кажа.
Ирина го погледна, усмихна се с разбираща усмивка и отговори:
    - До утре Виктор.
Когато се прибра картината вече беше там. Съпругът ѝ все още не беше се върнал. Тя каза на домашната помощника да извика градинаря и да закачат картината в салона над камината. Копието беше чудесно. Различаваше се от оригинала само с подписа на художника, който беше от лявата страна. Ирина седна и дълго гледа. Гледа лицето на Далила и лицето на Самсон. Нейното изразяваше обожание и покорство, но очите....очите имаха един блясък....нещо като ненаситност... сякаш искаше страстта му да отиде по далеч....
Неговото лице беше страст и победа, ала очите.....очите имаше жажда... за нежност... за споделеност... сякаш акта бе само заради нея.
Беше толкова странно това което откри, но разбра защо не беше ѝ разказал за обедите им. 
А как ли ли би изглеждала тяхната картина? Може би от Библейският персонаж на "Песен на песните". Замисли се и установи, че нито титлите, нито международното признание можеше да ѝ замести Павел. Той е смисълът на целият й живот. Дали би могла да живее без него? Пропъди тази мисъл. Стана и тръгна към спалнята си да се преоблече. По средата на стълбите чу, че вратата на салона се отвори. Беше Павел и тя искаше да види как ще реагира като види картината. Тръгна обратно, но преди да слезе от последното стъпало, го видя застанал пред картината. Беше като ударен от гръм. Тя тихо пое обратно, оставяйки го сам.  Когато се върна  след половин час той все още беше там. Нейното присъствие му подейства като камбана.
     - От къде е тази картина
     - И на теб здравей, мили.
     - О, извини ме, скъпа.
     - Няма нищо, любов моя и аз така бях когато я видях за първи път. 
     - Не ми отговори на въпроса. От къде е картината. 
     - Ела да хапнем и ще ти разкажа.
Докато вечеряха тя му разказа, но премълча за обядите. Не му каза, че самите съпрузи бяха модели на картината. Искаше той сам да открие това.
    - Ако нямаш нищо против ще ги поканя на приема.
    - Защо да имам против? Ще се радвам да се запозная с художника. Картината е наистина потресаваща.
  - Радвам се, че ти хареса.
  - "Хареса"  не е точната дума, скъпа. Даже не намирам точната за да ти изразя впечатлението си.
  - Разбирам те. Нали ти казах, че и на мен така ми подейства. 
Приключиха вечерята и се упътиха за всекидневната. Беше донесла нов филм и седнаха да го изгледат.
------------------------------------------
На другият ден тя реши да занесе поканата в галерията. Влезе вътре и Червенокосата Далила тръгна да я посрещне.
    - Добър ден! 
Ирина заговори на родният й език за да не я  затруднява  с българският.
   - Добре дошла - се отзова с усмивка Червенокосата. – Разбрах, че сте получили копието на картината. Хареса ли Ви.
  - Разбира се. И на съпруга ми хареса. Беше удивен като я видя. Дойдох да Ви поканя на приема който организирваме в събота по повод назначението на съпруга ми като главен директор на болницата.
  - Благодаря от името и на двама ни. Сигурна съм, че съпругът ми ще се съгласи. Радвам се, че се запознахме госпожо.
 - Можете да ме наричате Ирина.
 - Това е голям жест....Ирина. И Вие можете да ме наричате Далила.
 - Далила?
 - Да. Приумица на майка ми. 
- Ооо, била е с богато въображение. – Ирина се усмихна. 
- И не само. - и Далила се засмя. 
- Е, аз да тръгвам. В поканата е отбелязан часът, адреса и облеклото. Довиждане....Далила.
-  Довиждане Ирина. До събота.
Дните изминаха и дойде съботната вечер. Както обикновено всичко беше приключило на време с подготовката и беше перфектно. Тя облече стилна рокля в морско синьо, която само загатваше за все още красивите форми на тялото ѝ. Не беше раждала, спортуваше много и не ѝ личеше, че беше надхвърлила петдесет. Черната ѝ, дълга коса бе хваната на кок задържан с перлена фиба от която се спускаха малки като песъчинки перлички на златни синджирчета. Беше семпло и скъпо украшение за коса. Беше сложила перлени обеци. Деколтето беше остро и слизаше  до там от където срамежливо надничаха красивите ѝ гърди. На ръката си имаше перлена гривна. Беше изящна като кралица. Слезе в салона да изчака Павел и да види реакцията му за тоалета си. Когато я видя се засмя очарован. Тя срамежливо се усмихна в отговор.  Винаги знаеше как да я ласкае. За нея нямаше друг мъж като Павел. Никога не ѝ беше минавало през ум да му изневери. Беше сигурна, че и той не беше го правил. Беше станал по красив с тази просребрена около слепоочията коса. Стегнатото му тренирано тяло си личеше.  Лицето му беше с интелигентно излъчване и мрежичката бръчици около очите придаваха очарование. 
Гостите заприиждаха. С Павел бяха застанали в салона така, че всеки който идваше да може да види картината. Всички се впечатлиха, оставаха наблизо и разпитваха за художника.  Тъкмо щеше да покани присъстващите да минат в градината когато видя, че двойката идва. 
       - Художникът пристигна – високо обяви тя
Далила беше с оранжева рокля с гол гръб, която подчертаваше красивите форми на тялото. Червената коса беше прибрана, но не съвсем като кок. Имаше свободни къдрици които лазеха по голият й гръб. Около шията й имаше огърлица от корали.
Виктор беше със стилен тъмно син костюм.
Всички се обърнаха към входа на салона и занемяха. Бяха разбрали, че картината е автопортрет на двойката. Настъпи пълна тишина. Ирина погледна мъжа си и видя две струйки пот да се стичат по слепоочията му. Знаеше какво означава това и се стъписа. В този момент те се приближиха и всички наоколо заръкопляскаха. Далила подаде ръка на Ирина и леко приклекна...съвсем леко, толкова незабелижимо, че тя се зачуди дали наистина жената го направи или така ѝ се стори. Подаде ръка на Павел и той елегантно я целуна. Виктор целуна ръка на Ирина и се здрависа с Павел. 
     - Преминете в градината, моля. 
Гостите заизлизаха и  оркестъра засвири. Ирина се обърна и с недоумение разбра, че Павел го няма. Не беше усетила кога е излязъл. Беше останала сама, но видя че Виктор се връща. Подадеѝ леко сгънатият си лакът, усмихна се и тръгнаха заедно навън. Когато излезе установи, че Далила беше наобиколена от доста двойки. Тя говореше и се смееше. Павел беше до нея. 
Ирина се спря и към нея веднага се запътиха гости и я наобиколиха. Виктор й донесе чаша шампанско. Започнаха разговори за изкуството и отрупаха Виктор с въпроси.
---------------------------------
Тези две жени бяха  кралици на  различни кралства. Само по едно си приличаха - по тяло. Телата им бяха абсолютно еднакви. Сякаш, бяха сътворени от ръцете на един и същ майстор. Приликата между тях стигаше до гърлото.  
Далила с коса като лава и изумрудени  очи, които замайват главата, като змия която хипнотизира жертвата си, беше забавление за чиито цена мъжът се досеща, но е готов да плати. 
Ирина, беше бижу, изваяно, уникално. Черната като смола коса загатваше тайната на нощта, а сините очи бяха дълбоки. В тяхната необятност мъжът иска да се гмурне и да намери покой, който да го разтвори.
Две жени, два свята. Те нямаха нужда да се борят за територия, защото всяка от тях имаше своята. Далила поглъщаше и смилаше ненаситна, а Ирина потапяше и възкресяваше. 
Нещата се объркват, когато границите се размият. Тогава и кралицата свършва като обикновенна престъпница.
Никоя от тях не беше съвършена.
 Душата на жената е като айсберг - една трета над водата и две трети под нея. А същността на тази под водата не познава...докато не попадне под ударна вълна....
--------------------------------
Дните бързаха отнасяйки незначителните неща, а значителните се натрупваха за да създадат победата или падението. Ирина беше щастлива. След приема Павел се промени. Прибираше се весел и през ношта я посещаваше дарявайки й такава страст която никога не бяха изживявали. Сякаш една врата в него се беше отворила за да влезат в стаята на непознатото. Обядите с Виктор бяха всекидневие, но удоволствието от тях не се беше променило. Винаги имаше за какво да говорят. Даже и за нейната работа. За научните открития. 
Бяха минали повече от два месеца след приема. Ирина беше озадачена. В последно време Павел беше спрял да я посещава нощем. Внимателно го попита сутринта на закуска, но той уклончиво отговори, че е претоварен с работа.
 Бяха на обяд с Виктор. По време на десерта той каза:
      - Знаеш ли, че Павел се среща с Далила?
Тя го погледна изненадана.
      - Как се среща? Като нас за обяд ли?
      - Не съм сигурен, но Далила не е жена за обяд.
Ирина не каза нищо. Продължиха разговора си сякаш не беше прекъснат от това. Разделиха се както винаги. Ирина тръгна, направи две, три крачки и се спра. Обърна се и видя, че и Виктор се е спрял и гледа след нея. Той я приближи.
      - Не се безпокой. Тя няма да го задържи, но той ще се върне сдъвкан, нещастникът.
Ирина се усмихна.
      - Не се безпокоя. Не съм сигурна дали ще го приема да се върне.
Обърна се и тръгна. Не усети как се прибра у дома. Мислите ѝ се блъскаха и кълбото в което се оплетоха я зашемети.
Мина още един месец. Павел изобщо не я посещаваше нощем, но и тя не попита за причината. 
Този ден беше доста напрегнат. Приключваше с изследванията по работната тема. Позакъсня за обяда, но Виктор чакаше.
     - Извинявай, приятелю. 
     - Е, и с мен може да се случи. – той се усмихна, погледна я внимателно и попита:
      - Какво е решила умната ти главица?
     - Ще ти кажа, защото зависи от теб. Ще ми нарисуваш ли една семейна картина?
     - Какво имаш пред вид?
     - "Песен на Песните"
     - Ооо, апотеоз на любовта. Имаш нещо конкретно?
     - Не, оставям на твоето въображение. Ще ти дам една снимка за лицата ни.
    - Няма нужда Ирина.
     - Доре. За колко време може да си готов? И цената. 
     - Имаш ли претенции за срок?
     - След две седмици имаме годишнина от брака. Но не съм сигурна дали ще се сети. Напоследък.....нищо. Ще можеш ли до тогава?
      - Да, ще бъде готова.
 Дните бяха като диви коне и тя само ги наблюдаваше как отминават. Имаше още три дни до годишнината им, а Павел не беше отворил дума за това. Почти не го виждаше. Прибираше се вечер късно и  сутрин рано тръгваше. В петък на обяд Виктор каза, че картината е готова и ще я изпрати след обед у тях. Каза цената, Ирина подписа чек и продължиха с обяда. По време на кафето Виктор я погледна:
    -  Ще отида на една среща с колеги в планината за уекенда. Искаш ли да дойдеш с нас? - попита Виктор.
    - Да, съгласна съм. 
    - В събота сутринта в осем ще дойда да те взема.
Ирина се прибра и скоро след това донесоха картината. Тя я разопакова и ахна.
Павел свиреше на арфа, а тя беше седнала сред цветята, облегнала ръце на бедрото му и лицето й изразяваше сияйно щастие. Той я гледаше в очите и отблясъка от сиянието идващо от нея осветяваше и него. Ирина прозря истината за тяхната връзка. Прозрението бе като светкавица - проряза душата й. Всъщност Павел не я обичаше. Той отразяваше нейната любов към него.  Дълго гледа и не усещаше сълзите си.  Ако не беше се появила Далила щеше ли да има друга жена? Не, нямаше. Тя беше вече сигурна в това. Тя и Далила бяха противоположностите – двата полюса на правата, а Павел беше умен мъж и беше разбрал. Любопитството му го беше отвело при другата. "Дали ще се върне при мен" се питаше  докато осъзна, че същинският въпрос е дали тя иска да  се върне при нея. Нямаше все още отговор.
Чу, че вратата се отвори, оправи се бързо и помоли момичето да извика градинаря. Каза им да махнат картината от стената и на нейно място да сложат новата. Старата да занесат в склада. Качи се в спалнята, преоблече се, сложи тоалетните си принадлежности, един панталон и една блуза в чантата и тръгна. Обади се на Павел да му каже, че заминава за три дни. Той нищо  не попита, само каза, че е много зает и затвори телефона. Явно беше забравил, че в неделя е годишнината им. Тя се обади на Виктор и го помоли утре сутрин да я вземе от катедралата. Наблизо имаше малък пансион и реши там да пренущува. Не искаше да се среща с Павел. Нека сам да види картината. 
Виктор дойде в уреченото време. Точен както винаги. Погледна я, но нищо не каза. Тя му се усмихна и тръгнаха. По пътя той разказа, за момчетата – както ги нарече. Така весело ги обрисува, че Ирина се смя от сърце. Когато пристигнаха всички вече бяха там и я посрещнаха с възторжени възклицания.
 Беше единствената жена в компанията, но мъжете бяха изключителни кавалери. Вечерта бяха на бар, тънцуваха, смяха се до ранни зори. В неделя сутринта на закуската каза на Виктор, че ще си тръгне. Той я погледна:
      - Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
     - Да.
      - Е, добре. Ще те закарам до домът ти.
      - А приятелите ти?
      - Те ще спят до обяд. До тогава ще се върна.
По пътя мълчаха и тя беше доволна. 
      - Остави ме пред задният вход, моля.
Когато спря колата, той я докосна по ръката и каза:
       - Обещай, че ако имаш нужда от нещо ще ми се обадиш.
      - Обещавам Виктор!
Влезе през кухнята. Остави чантата и тръгна към салона. Когато приближи чу музика и смях. Вече познаваше смеха на Далила, а на Павел беше приглушен. Така се смееше в мъжкото си удоволствие. Спря се и се зачуди дали да продължи. Не се чуди дълго. Сърцето й го беше решило. Влезе в салона. Беше свалил тяхната картина и над камината отново висеше  Далила и Самсон.
Беше сложил отоманката пред камината, под картината. Тя беше гола, със сплетена коса, с лице обърнато към него изразяващо страст и обожание. Той беше коленичил с единият си крак на отоманката и сияеше. Трите плитки, отрязани,  бяха на пода. Беше увил четвъртата около ръката си и тъкмо вдигаше ножа да отреже и нея когато я видя и замръзна. Далила се учуди какво става и проследи погледа му. Видът на жената я смрази, но бързо се окопити. Обърна се по гръб, усмихна се предизвикателно и каза:
      - Ще се включиш ли в забавлението? Имам още плитки за рязане. 
Това беше последната картина , която  сърцето на Ирина видя.
Тя приближи отоманката, взе ножа от ръката на Павел и преряза гърлото на Далила. После спокойно  мушна ножа обратно в ръката му, мина през кухнята, взе си чантата и напусна къщата.
-------------------------------------------------------
На поляната пред манастира "Сестри Кармелитки", някъде в южна Австрия, имаше двама души. Възрастна монахиня  на пейка, а срещу нея бе разпънал палитра също толкова възрастен художник. Лицето ѝ излъчваше светлина и спокойствие. На художника ръката трепереше, когато разреждаше боята, но се успокояваше пред картината. На нея беше изобразен ангел, а в прегръдките му плачеща жена. Лицето на ангела поразително приличаше на художника в младостта му. Монахинята се размърда и художника се обади:
    - Още малко потърпи Ирина. Приключвам за днес.
    - Добре Виктор. Ще съм послушна. 
Двамата старци размениха бегла усмивка, но очите им говореха за дълбока вярност. Един слънчев лъч се провря между клоните на дървото, под което  беше пейката, осветявайки картината! 
Беше поздрав от залеза!

05.08.2017
Каламата