Беше далече, почти извън града, по пътя за гробището. А и времето се случи калпаво – духаше силен, студен вятър и едрите, мокри снежинки дълго кръжаха във въздуха, преди да се стоварят върху лицата на редките минувачи и да оставят нетрайния си печат по дрехите и чадърите им.

  Ангелина не искаше да излиза, но се налагаше. Нямаше да плаща глоба, но служителката на Енергото каза по телефона, че ако стане авария или някаква повреда, няма да могат да реагират навреме, ако не е закрита старата партида. Минаха шест месеца от смъртта на баща ù и титулярът на сметката трябваше да бъде сменен.

  „Толкова много бюрократични подробности“ – мислеше си тя, докато прецапваше локвите по булеварда пред болницата. „Не оставят човек със скръбта му, после не му дават да я потули дълбоко в себе си, за да утихне някак, а я изваждат на показ, отново и отново“.  

  Очите ù засълзиха – дали от режещия мокър вятър или от спомена за студеното тяло на баща ù в ковчега – видя го за последен път там, в края на тази изкорубена и оглозгана като прогнила кост улица, която сега дълбае душата ù и изравя болката и непоносимото чувство за отсъствие – отсъствие завинаги, вечно и невъзвратимо.

  „Кучешко време, кучешки живот!“, си каза тя, докато вървеше покрай оградата на болницата, а февруарският ден ù отговори с вой на вятър и нова порция заслепяващ, мокър сняг.

  Малко преди офиса, насред улицата, вятърът беше довял голям, прокъсан кашон и той сега стърчеше там, самотен и нелеп, като останка от някакъв измислен и ужасяващ свят.

  „И никой от минувачите, нито водачите не си прави труд да го отмести!“, възмути се Ангелина. „Като жената от новините, дето почина в „Бърза помощ“ пред очите на детето си, докато я регистрираха. А онзи мъж, вместо да се втурне да дърпа ушите на служителката, снимал сцената с телефона си!“

  Тя се огледа и се поколеба. Нямаше контейнери наоколо. Тротоарът беше тесен, кашонът щеше да пречи и на минувачите.

  „И какво да го правя аз този кашон? Къде да го дяна? И трябва да успея до обедната почивка, иначе ще чакам още половин час, ако не и повече.“

  Ангелина хвърли още един поглед към кашона, който все така си стоеше непоклатим, и продължи нагоре към Енергото.

  Две момичета с чадъри стояха под навеса на офиса и чакаха ред.

  „По-добре с настинка отвън, отколкото без дистанция и с Ковид вътре“, реши иронично Ангелина.

  Редът ù дойде бързо. В остъкления отвсякъде офис беше топло и неуютно. Луминисцентните лампи на тавана хвърляха остра, дразнеща светлина на фона на сивия ден зад стъклата и правеха лицата на служителките и клиентите да изглеждат мъртвешки бледи и унили.

  „Като в стъклен аквариум. Само че водата е отвън, а сухото – вътре. Но аз просто съм в лошо настроение, затова ме налягат подобни мисли!“

  И вътре имаше вода. Насред мраморния под пред гишетата се мъдреше червен леген, пълен с мътна течност. Никой не му обръщаше внимание. Клиентите го заобикаляха, а служителките си стояха в стъклените замъци на гишетата и врачуваха пред екраните на компютрите.

  „Защо е там?“, зачуди се Ангелина. „Прилича ми на призрак. Призрачен леген!“, усмихна се тя и срещна погледа на служителката зад гишето.

  Беше възрастна, слаба жена, с набраздено от бръчки лице, с посивяла, грижливо сресана къса коса и уморен поглед. Очите ù бяха тъмнокафяви, а по бялото отстрани имаше тънки червени жилчици. Стъклата на очилата ù бяха запрашени. Ангелина се загледа в чевръстите ù ръце, които танцуваха по клавиатурата.  Имаше дълги почти два сантиметра маникюри, всеки боядисан в различен цвят, с щампа на  пеперуда отгоре.

  „Баба с ноктопластика! Супер! И явно не ù пречи да пише, като светкавица е!“

  Вратата в дъното на офиса се отвори и оттам излезе жена в работно облекло и с бърсалка за под в ръка. Взе червения леген и се прибра отново зад вратата.

  „Ето че загадката с легена се изясни!“, си каза Ангелина.

  Зад гърба ù се чу боботещ, мътен като водата в легена мъжки глас:

  – Абдулата, бе! Вуйчо ми, дето почина. Абдула Садък, магазинчето беше негово. Подадохме молба!

  – Каква молба?

  – За тока! – мъжът се чудеше защо служителката продължава да не разбира.  – Няма ток. В магазина.

  – Авария ли е имало? – гласът на жената беше търпелив и безразличен.

  – Ъхъ! Нали това ти казвам, няма ток!

  – Титулярът вуйчо ви ли е?

  – Да, да вуйчо! На майката брат, бе!

  – Удостоверение за наследници имате ли?

  – Хайрула! – провикна се мъжът и един висок, върлинест мъж с тъмносиньо яке и черен каскет се отдели от стената като тъмна сянка и се приближи до гишето.

  – Дай тука документите! – викна другият.

  Хайрула зарови из чантата.

  – Ей ги документите, душа! Всичко е тук – каза мъжът с мътния глас тържествуващо.

  Зад гишето настана тишина.

  – Ще ми дадете ли телефона си? – стресна Ангелина гласът на жената зад нейното гише.

  Момичето неразбиращо проточи врат и се загледа в листа, който служителката пъхна под стъклото.

  –  Можем да ви известяваме по телефона за задълженията ви. Ако не си плащате сметките, три дни преди да ви прекъснем електрозахранването, ще бъдете уведомени.

  – Ние си плащаме! – каза тихо Ангелина.

  – Казах го само като пример – сякаш се засегна жената. – Желаете ли да получавате известия?

  – Щом като го имате като услуга… добре – съгласи се Ангелина и продиктува телефона си.

    Излезе от офиса – от топлия неуют към студения, и тръгна надолу по улицата. От топлината преди малко носът ù беше протекъл и тя извади носна кърпичка, но я изпусна в калта.  Вдигна кърпичката и се огледа за кошче. Кошче нямаше.

  Малко по-надолу, пред павилиончето за кафе и закуски, се въргаляха книжни кофички, пластмасови бъркалки и смачкани хартийки. Недалече злополучният кашон все още стърчеше насред улицата.

  „Ето значи, откъде се е пръкнал! Все още никой не го е прибрал. Ако стане нещо, поне ‘Бърза помощ’ е наблизо, няма да чакат линейката дълго “, си каза Ангелина, настроена за черен хумор.

   Вече излизаше към булеварда, когато чу свистене и шум от удар. Една кола беше изскочила с бясна скорост от пресечката и шофьорът, внезапно ударил  спирачките, беше облизал бронята на заобикалящия препятствието друг автомобил. Колите спряха, шофьорите излязоха и започнаха високо да спорят. Единият изпсува и удари с юмрук другия по лицето. Той се развика, втурна към багажника на колата си, отвори го и измъкна оттам дървена бухалка. Насочи се, залитайки, към другата кола и размаха бухалката. От разбития му нос шуртеше кръв. Първият шофьор се отдръпна назад. Раненият внезапно изпусна бухалката и се свлече на колене в калта на улицата.

   Кашонът продължаваше да си стои невъзмутимо на няколко крачки от тях.

   Ангелина бръкна в джоба на якето си и измъкна оттам телефона си.