К А Т А С Т Р О Ф А
Мила стоеше до прозореца в коридора на болницата. Лицето й беше стоманено-сиво като облаците, надвесили се над земята. Едри капки дъжд започнаха да удрят по прозореца. Тя опря едната си ръка на стъклото, мъчейки се да излезе от този ад. Уви! Това не бе просто приказка с лош край. Всичко, което се случи преди два часа, беше реалност. А какво се случи? Самата не знаеше, не помнеше, проблясваха картини пред нея, мътни, жестоки, реални. Тя, сякаш безмълвен зрител, стоеше на паважа. Пред очите й хвърчаха линейки. Тя видя трите смачкани коли на кръстовището. Едната я разрязаха. Измъкнаха оттам Наско. Вадички кръв се стичаха по лицето му. Мила гледаше сякаш е филм, филм на ужасите. Като в сън протегна ръце към него. Затича се. Един от полицаите я спря, а тя безпомощно се свлече на земята и тогава дойдоха сълзите. Взеха я в една от линейките.
Сега... Мила стоеше на този прозорец в чакалнята пред операционната. Бе разказала на лекарите, че познава Наско. И как иначе... след ...