Като в Саваните на Кения

        Слънцето плавно се скри зад вечно заснеженият връх Килиманджаро и хладината на африканската нощ се приплъзна над високите треви на саваната.

На една поляна в покрайнините на гъста акациева горичка, под клоните на кичеста аморфа гореше голям лагерен огън. Сред пукането на горящите дървета треперливите отблясъци на огъня огряваха силуетите на двама мъже стоящи един срещу друг.

       Джон Бакстър, висок и едър, широкоплещест, облечен със зелена памучна риза и кафяви къси панталони, държеше малка пластмасова чашка в дясната си ръка и вперил замислено поглед в горящите цепеници на малки глътки отпиваше от лютивото уиски.

 В съзнанието му бавно изплуваше спомена за бедността и лишенията в които бяха преминали детските и юношеските му години. Леко премижал срещу огъня, той ясно си спомни как заплатата на баща му, работник в пощенският клон на гарата в малкото английско градче Стрейтън, едва стигаше да се заплатят сметките за храна, ток и телефон. Налагаше се майка му, детска учителка, да работи извънредно като миячка на чинии в местният ресторант.

         Много пъти лягайки си уморен след дългият ден в училище и оскъдната вечеря, Джон дълго не можеше да заспи и взирайки се продължително в тавана мечтаеше. Да, той мечтаеше за Африка. Мечтаеше да отиде на сафари и да се срещне очи в очи с “голямата африканска петица”. Това бе съкровената му мечта и пазейки я закътана някъде в сърцето си, той често заспиваше със стекли се по бузите му сълзи.

       Един ден обаче съдбата на Джон и семейството му се усмихна. В пощенският клон на гарата пристигна писмо адресирано лично до баща му. С отворена от изненада уста и с невярващи очи баща му на няколко пъти препрочете писмото преди мозъкът му да асимилира написаното.

        В писмото се съобщаваше, че останала бездетна и без наследници, а и заради многобройните услуги, които Уилям Бакстър бе извършил през годините спрямо нея, леля му решила да препише собственото си имение в Барнсол, графство Кент,  притежаващо хиляди декари лозови масиви именно на него. Решението се придружаваше и със съответните документи. Джон, тогава вече 24 годишен стана съсобственик заедно с баща си. Започнаха рамо до рамо да обработват лозята и да управляват вече разработеният бизнес. Само за няколко години удвоиха площта, наеха нови работници, купиха доста допълнителен инвентар, а парите в банката им се утроиха.

      Сега Джон, вече акостирал на “Черният континент” бавно отпиваше от скъпото уиски, съзерцаваше изгарящите сухи акациеви клони в огъня и с мъка и радост си спомняше за онези времена. Мъка по бедните години и радост за щастливата случайност и сбъдната мечта.

      Срещу него седнал на ниското си сгъваемо походно столче стоеше местният африканец и ловен водач от племето масаи Мулумбе. С дълъг клон африканецът разравяше догарящите дървета и от време на време слагаше нови от наредената до него купчина.

   - За какво сте се умислили толкова много сър? – попита предпазливо Мулумбе, след като Джон не беше проговорил вече от няколко минути.

  - За превратностите на съдбата и затова колко непредсказуем е животът – с лека усмивка отговори Джон.

    На светлината на лагерният огън африканецът ясно забеляза очерталата се голяма трапчинка на дясната буза на англичанина.

  - Трябва да ви поздравя за перфектният изстрел днес по носорога, сър. Доста бели ловци съм водил из тукашните места, но досега такава стрелба не съм виждал. Носорога само присви опашка, изфуча и даже не пробяга и петдесетина метра. В повечето случаи ги търсим няколко часа из гъсталаците. Тогава става страшно. Скрият се в най – гъстото и се обърнат право срещу преследвача. Нападат от засада като ги наближиш от няколко метра и нямаш време да реагираш. Става ад.

    Джон Бакстър леко се усмихна, отпи още една глътка и хвърли весел поглед към Мулумбе:

      - По – голямата работа я свърши ти, Мулумбе. Носорогът вижда лошо, но чува и усеща изключително добре. Благодарение на тебе успяхме да го издебнем откъм хълма, от подветрената страна да го наближим. Без тебе трофей нямаше да има. Утре трябва да намерим слон приятелю. Разбра ли? 

     - Да, сър Джон. Старият Мулумбе не си губи времето. Днес рано заранта засякох следите на неголямо стадо на около десетина километра в северозападна посока. Едните бяха особено големи.

       - Е, за това съм те наел следотърсачо. Тази ще ни е задачата утре - да намерим собственика на големите следи. Наздраве.

    Още дълго време над поляната отекваше веселият им говор, огънят осветяваше кичестата корона на аморфата, а нощният злокобен хор на хиените и чакалите засилваше все повече ариите си около лагера. През нощта на няколко пъти Мулумбе ставаше за да хвърля нови дърва, защото вероятността в палатките им да нахлуят неканени гости бе голяма.

          На сутринта, още преди изгрев слънце двамата вече бяха на крак. Джон, след като освежи лицето си с две шепи студена вода, хвърли пясък върху огъня за да го загаси. И двамата набързо прибраха леките палатки, качиха се в малкият джип и потеглиха на северозапад.

         Под косо падащите сутрешни лъчи полетът на африканският степен орел, подплашен от двигателя на джипа представляваше величествена гледка. В далечината ледниковата шапка на Килиманджаро неволно напомни на Джон малката бяла шапчица на римският папа. Това го накара да се усмихне.

          Изведнъж по заповед на Мулумбе спряха и слязоха от джипа. Джон метна на рамото си карабината, а на врата му увисна голям черен бинокъл. С бързи крачки двамата се запътиха проправяйки си път през високата трева. Вървяха така може би около десетина минути, когато Мулумбе рязко се закова на място. След нето се спря и Джон. С леко и плавно движение африканецът протегна ръката си и посочи точно пред тях. Англичанинът болезнено присви сините си очи срещу изгрялото слънце и успя да забележи петдесетина едри сивкави гърбове, лениво клатушкащи и изправени под лъчите на  слънцето. Джон усети как голяма буца заседна в адамовата му ябълка, а в корема си усети гъделичкащо изтръпване.

          Мулумбе бавно се наведе, взе малко пясък в шепата си и тихичко и внимателно го стри между дланите си. След това разтвори пръстите си и остави стритият ситен пясък бавно да се разпилее. Така опитният следотърсач можеше да долови и най – слабият полъх на вятъра. Отначало пясъкът се посипа право надолу, но след това подет от течението кривна към двамата ловци.

         Отлично! Вятърът духаше от посоката на слоновете и ловците избягваха риска миризмата им да бъде доловена от чувствителните за въздушните повеи и миризми хоботи. Леко приведени двамата тръгнаха напред. Разстоянието от двеста метра се стори рисковано на Джон, вземайки под внимание едрината на дивеча, издържливостта му на попадения и насрещното слънце. Трябваше да се приближат. Двамата напредваха бавно и напрегнато крачка по крачка.

         Достигайки на около стотина метра от стадото Джон се спря, огледа животните през бинокъла и тънка усмивка изпъна лицето му. Малко встрани от стадото бавно крачейки от туфа на туфа пасеше едър и с големи бивни мъжкар. С леко движение на ръката Джон направи знак на Мулумбе да не мърда. Освободи затвора на карабината, който с леко металическо изщракване вкара куршум в цевта. По лицето на африканеца не трепна нито едно мускулче. Невероятно беше да се наблюдава леденото спокойствие на този на пръв поглед дребен и невзрачен човек на саваните.

          Джон още не беше успял да прикладва, когато силен шум привлече вниманието му. От рядката акациева горичка вляво, като парен локомотив се измъкна голям черен носорог и в тръс се насочи към тях. Тънки струйки пот бързо се стекоха по гърба на Джон Бакстър и намокриха памучната му риза. Сърцето му бясно запрепуска в гърдите, а мислите трескаво се преплитаха една с друга. Не можеше да стреля по носорога. В разрешителното му имаше като план за сафарито само един носорог, а през вчерашният излет застреля вече един.

         Животното вдигна високо глава, а ушите му недоверявайки се на слабото му зрение бързо мърдаха във всички посоки. Бавно продължи напред. Джон беше пред върховно изпитание. Нямаше как  да стреля, но не можеше и да го остави да ги приближи прекалено близо. А стреляйки по носорога щеше да подплаши слоновете и ловът му пропадаше.

         Плъзгайки поглед по земята пред себе си Джон забеляза един голям камък на около десет метра от тях. Вътрешно в себе си реши, че ще допусне носорога до камъка и ако продължи напред дори и крачка ще стреля.

          В този изпълнен с върховно напрежение момент от горичката се разнесе рязък крясък на маймуна. Носорогът обърна глава в посока на шума, неспокойно и шумно изпусна въздух през големите си ноздри и в тръс се отправи в противоположната посока.

          Не усещайки вече треперещите си ръце Джон облекчено въздъхна. Слоновете не обърнаха никакво внимание на носорога и бавно и спокойно продължаваха да пасат. Някои от тях кършеха клони и листа от единичните и разположени на групи дървета, а други се задоволяваха с трева.

          Вече през оптическият прицел англичанинът наблюдаваше движенията на мъжкаря, когато породена от спокойствието на стадото и благоприятния вятър през главата му премина мисълта да се приближи още напред. Обърна се и кимна на Мулумбе, а африканецът само облещи очи. Беше наистина рисковано.

          Джон бавно направи няколко крачки като не изпускаше слона от поглед, когато сухо клонче изпращя под обувката му. Това изпукване придоби ефекта на топовен салют сред стадото. Женската тревожно затръби с хобота си събирайки стадото около себе си. Някои вече се понесоха в тежък галоп, който сякаш разтресе земята.

           Мъжкарят обаче не искаше да отстъпи. Махайки бързо с големите си уши, тревожно тръбеше с хобота си и издаваше гърлени звуци. Нервно пристъпваше от крак на крак и направи няколко лъжливи нападения опитвайки се да сплаши ловеца.

           Джон вдигна пушката, изчака слонът да свали ушите си, защото знаеше, че сърцето му се намира на около осем сантиметра под лявото му ухо, прицели се бързо и стреля. Сякаш и не успя да усети силното ритане на немската карабина. Ясно се чу как тежкият куршум шумно плесна по дебелата кожа на огромното животно. Слонът сякаш се сви, приклекна, опита се да се задържи изправен, но предните му крака се подгънаха и той политнал напред коленичи. Джон се прицели в огромният врат на животното и натисна отново спусъка. Слонът още веднъж издаде откъслечни гърлени звуци и притихна завинаги.

          Двамата ловци изчакаха няколко минути и бавно се приближиха до убитото животно. Джон тихо приклекна до трупа, положи карабината си върху него и почтително докосна могъщото му чело с дланта си. В този момент той си представи бедните години в които нямаше нищо, когато ходеше с износени дрехи на училище, когато мечтаеше да дойде в Африка и да убие слон. Сега мечтата му се превърна в реалност. Сълза на радост, а може би и на мъка за убитият сухоземен гигант се стече по дясната му буза и се завъртя покрай трапчинката му.

       - За какво мислите сър? – тихо се опита да го заговори Мулумбе.

       -  За превратностите на съдбата и за това колко непредсказуем е животът – Джон се обърна към африканският си приятел, хубава усмивка се плъзна на лицето му, на чиято дясна буза още личеше следата на стеклата се преди малко сълза.

                                                                                                                     Май, 2016 г.