" Фауст

                                                                                           Къде сега?

                                                                                  Мефистофел

                                                                                           Където искаш сам!

                                                                                           Из тоя малък свят, след туй

                                                                                           в света голям..."

                                                                                                                          Гьоте

     Скитахме през дългите безкрайни следобеди, обикаляхме уличките. Понякога само двамата с Данчето, понякога идваше с нас най-добрият ми приятел от казармата Дидо. Той ни разказваше безкрайните си истории, които понякога се повтаряха, но винаги с нови подробности. Веднъж така се разхождахме тримата в една привечер, когато след една площадка, заобиколена от накачулени една над друга къщи, пред нас изникна заведението с висящата на входа табела "Тропик". Нарисуваната палма изглеждаше още по-наклонена, а екзотичното море като че загадъчно се полюшваше. Веднага с Данчето си припомнихме първата ни среща и решихме да влезем, да пием

по нещо. Години по-късно щях да се връщам тук като в роден дом. През двете стъпала и старата бяла, дървена, остъклена и с орнаменти врата се озовахме в нещо като стая с 3-4 ниски масички с двуместни дивани от двете им страни. Вдясно беше "бара", по-скоро отворено

гише, където имаше машина за цитронада, а на рафтовете отзад -- вафли, шоколади, солети и разбира се, бутилки -- коняк, водка, бадемов ликьор, мента и т.н. Ние си взехме по една цитронада, зад бара ни я наля една млада и много хубава ромка с черна къдрава коса и контрастиращо бяло и нежно лице. Седнахме на една от масите, точно срещу входа. Вратата бе отворена широко и през улицата виждахме отсрещната ограда, прихлупения покрив на къщата зад нея и синьото небе с розови облаци, обагрени от залязващото слънце.

           --- Човек, откъде го намери това заведение?! -- засмя се Дидо.

           --- Случайно, -- казах -- минахме оттук при първата ни среща с Данчето.

           --- Хм, добре, че си я завел на ресторанта горе, а не тука...

           --- Че и тук не е лошо, а и тогава нямах намерение да я водя някъде официално, просто се разхождахме.

           --- А, така ли!? -- обиди се на шега Данчето -- Нали ти предложи да се качим на "Свети Георги"..!

    Стояхме там и разговаряхме безгрижно, докато накрая мръкна. През това време влизаха и излизаха колоритни роми от квартала. Един, видимо почерпен, с каубойска шапка, влезе клатушкайки се през вратата като говореше неразбираемо ръкомахайки. В този момент видя свой приятел, залитна към него, след което двамата се прегърнаха, облегнати на гишето. И така измислихме прякор на заведението -- 

"Каубойска среща". По- късно, излизайки на тихата улица, видяхме грейналия къщен квартал. Заспускахме се надолу и си казахме "чао"

с Човека, а ние с Данчето свихме по една глуха уличка и не знаехме къде ще ни отведе -- просто вървяхме прегърнати покрай старите каменни зидове с малки прозорчета, точно под прихлупените керемиди. За момент се спирахме и съзерцавахме тази прекрасна картина,

подарена ни от младостта. След това отново тръгвахме в нощта. На запад тънък сърп прорязваше тъмновиолетовото небе, предвещавайки

ново начало, а цялата вселена над нас като че се одухотвори и споделяше нашето щастие. В този вечерен час по улиците нямаше много хора. Лампите в стройна редица осветяваха младата зеленина на дърветата и завършваха като в тунел, в дъното на който имаше къща.

Пред нея играеха деца. Бе топла вечер и лек полъх едва доловимо носеше ухание на гора. Вървяхме и все вървяхме през къщния квартал.

Картините се сменяха една след друга. Този нов свят бе нашият и само нашият -- чувствахме го еднакво. Каквото помислех -- тя го знаеше,

ако поисках нещо -- искаше го и тя. Момче и момиче -- толкова близки, толкова съвършено допълващи се. Дали хванати за ръка или

прегърнали се или просто вървейки един до друг, нямаше значение, всичко в нас бе едно цяло. Целувах я, когато ми се приискаше, а тя ми

отвръщаше с най- невероятните целувки, които не свършваха и все повече се притискаше към мен. Усмихвах се и я поглеждах -- въобще

не съм я познавал -- толкова любвеобилна, такава любов се четеше в топлия й поглед и как с тези тънички устни ме даряваше с най- прекрасните целувки на света -- те си останаха най- вълшебните в живота ми!

     На другата вечер пак отидохме на барчето "Тропик". Този път само двамата с Данчето. Вътре беше пълно с многоцветни, безгрижни,

веселящи се български роми. В тази горна махала те бяха доста близки до българите по начин на живот. Тукашните ромки бяха известни

с красотата и грацията си -- весели и непринудени, създаваха усещането, че нещо много хубаво ще се случи и това е неизбежно.

Разбрахме, че по- късно към 22 часа, във вътрешната заличка ще пускат филм на видеото. Решихме да го гледаме и си взехме по още една

цитронада и шоколад. Влязохме и седнахме на една от масичките срещу телевизора, качен на поставка, а до него беше видеоплеера -- 

голяма новост по това време (1989 г.), мисля, че беше Akai. Приятно се развълнувахме, че сме сред тези хора, че ще гледаме заедно

интересен филм -- в притъмнената заличка (по-скоро голяма стая), напълно неформално. Филмът се оказа уестърн, любим жанр, обичан

от млади и стари.Помня жълто- оранжевите цветове, които играеха по стените, героите се гледаха изпитателно, слънце обливаше 

назъбените скали, под които препускаше карета, теглена от два коня. Безнадеждно оранжевият пейзаж, загорелите лица на каубоите,

прашното градче, револверите, гърмящи отвсякъде, неусетно ни пренесоха в Дивия запад и дори, когато филмът свърши и излязохме

навън, бяхме заобиколени в тъмнината от тези декори и не можехме да се откъснем от това щастие.