КАЗАКА

  Хоризонтът просветля и тънката ивица на изгрева подгони нощта. Монотонният плисък на вълните, сякаш бе част от самата тишина. Бризът се спусна към брега. Слънцето изплува и първите лъчи се плъзнаха по водата, заиграха се с нея, позлатиха я и стопиха дрезгавината. Плажът, наситено-зелените хълмове, разкривените рибарски заслони, живописните постройки на ресторантите, вълноломът с фара - всичко се открои ясно и тържествено.  Само утринта разкриваше ярката красота на пейзажа. По-късно палещите лъчи на слънцето щяха да размият картината и да я потопят в трептяща мараня.                                        В далечината рибарите се суетяха около тегленето на грипа. Улисан в дърпането на мрежите, Казака не се отличаваше по нищо от останалите - мръсен, брадясал, навъсен, опъваше с яд и псуваше слабия улов. Двете лонди с риба бяха поделени. Останаха само гларусите - крещяха и алчно се трупаха на изхвърления миджит. Казака остави кофата на пясъка, извади от джоба си смачкан, овлажнял пакет цигари - запали и опъна дълбоко. Висок, слаб, леко приведен от годините, но с осанка. Очите му тъмни, проницателни. Устните изпръхнали, напукани от бриза - бръчките браздяха дълбоко лицето, но личеше, че е бил хубав мъж навремето. Старостта беше подминала само ръцете - силни, жилави, груби - с тях си вадеше хляба. Свали шапката с козирка, която от години нямаше цвят, но металният знак напомняше, че някога е била част от униформа на морски офицер - приглади сплъстената коса и пак я нахлузи. Кирлива моряшка фланелка се подаваше от раздърпания, тук-там прокъсан пуловер. Пристегнатият с канап панталон беше хванал кора от мръсотия. Хладината на сутринта притъпяваше миризмата му - на пот, риба, алкохол, нечистоплът, но към обед жегата я смесваше в нетърпима смрад. 

Казака седна на дървената рампа пред последното заведение и се замисли - отдавна не беше ходил към бараката на бай Иван. Преди, още щом продаде рибата на пазара и там. Сядаше на единствената масичка под дървото и кибичеше докато изпие всичко, до стотинка. Зевзек беше той - дразнеше го, майтапеше се с него, но никога не му е дал топла бира или отказал вересия. Откак се запозна с новите собственици на ресторанта, пред който седеше - все тук. Брат и сестра - нахъсани, с мерак боядисваха и таманиха кръчмето. Взимаха му накуп рибата, без тън-мън и пазарлъци - много точни. Най-голямата гордост на Казака беше, че рибената чорба - по негова рецепта се готвеше. Някак, свой се чувстваше тука...

 - Казак - подвикна му възрастен мъж. – Много рано сте я сколасали, отървах ви. Имаш ли за продаване?

 - Нямам, много слабо от седмица насам.

 - Мислех риба да изпържи жената...

 - Мини надвечер, за сафрид сме опънали - ама не гарантирам.

 - Е, имаш в кофата.

 - Продадена е, даже не стига за парите, които съм взел.

 - Бе дай едно кило - така и така не стига...

 - Не мога, аверче.

 - Много ти порасна работата и на тебе, само с ресторанти взе да търгуваш - изплю се и тръгна обратно.

 - С кого ще търгувам си е моя работа, никой не може да ми дава тон в живота - извика след него и напсува.

Възрастта укроти Казака, ако беше преди петнайсетина години, на момента щеше да скочи и размаха юмруци - голям кибритлия и много много не му мислеше. Пак годините го научиха да си мълчи и заключи на дълбоко размишленията и разбиранията си. Преди все го подиграваха, че много философствал, пък апапите, с които се събираше, не бяха много по разсъжденията. И това научи, да минава на тяхната станция - пиянски истории, сбивания, жени, мизерия...  

Погледна слънцето - минаваше осем. Гърлото му беше пресъхнало, а преди десет нямаше да отворят. Ритмично поскърцване по пясъка го накара да се обърне - рижав помияр, мърляв и наплашен, спря на няколко крачки от него. Гледаше го с добри, гладни очи. Този поглед накара Казака да бръкне в кофата и му подхвърли няколко риби. Беше сигурен, че ще се нахвърли лакомо. Не - стоеше и го наблюдаваше. Стана му интересно, но извърна глава - следеше го с периферното си зрение. Песът бавно приближи със закован в него поглед, подуши рибата и я погълна без да дъвче - размаха опашка и седна, в очакване на още.

 - Ела, Бой, ела тук!

С наведена глава и подвита опашка приближи.

 - От дни не си ял, нали?

Благодарният поглед го спечели - нарече го Рижо.

  От север се заточиха облаци, Казака погледна морето и си помисли, че целия ден ще вали. Всеки нюанс и оттенък в цвета на морето му говореше и той безпогрешно знаеше - колко бала е вълнението, каква е силата на вятъра - какво ще е времето. Облаците скриха слънцето и първите капки дъжд забарабаниха по ламаринения покрив на ресторанта.

 - Хайде, Рижо, да вървим, няма да отворят - няма плаж, няма клиентела.

Разклати кофата и си помисли, че повече от пет-шест лева няма да изкара. Тръгна към квартала и още от първите улици завика:

 - Риба, риба, рибаааааааа - прясна риба...

След по-малко от час, тръгна към бай Иван с празната кофа - Рижо го следваше. Гладът му напомни, че не беше ял от вчера на обед, но по-важното беше да обърне една стограмка, докато не е започнал да трепери. Пак се сети за собствениците на ресторанта - с пая си от вечерта и утре сутринта щеше да си оправи сметките с тях. Казака остави кофата на земята и опря лакти в тезгяха:

 - Здрасти, бай Иване

 - Къде се изгуби бе, Казак? Висиш ми с 2.40, да не си забравил?

 - Не съм, аверче - извади от джоба си мокрите, смачкани банкноти и стотинките и ги изсипа. – Вземи си борча, дай пакет цигари и половин хляб и виж какво ще остане.

 - Малко не ти стигат за половинка.

 - Ама не ща заводска, от твойта...

 - Шшт - бай Иван се огледа страхливо. – Няма вече от мойта, тръгнали са едни копои от ХЕИ-то...

 И Казака се огледа:

 - Бе да не са луди да тръгнат в тоя дъжд!

 - Ама няма да я пиеш тука!

 - Дадено - сложи хляба и ракията в кофата и тръгна.

Рижо вървеше редом с него.

 - Хайде в бърлогата, че бая силно заваля.

Топлинка някаква се разля в Казака, погледна към песа и се усмихна:

 - Ей, присламчи се, бе!

Прекосиха парка - олющеният, с избила ръжда фургон, беше на стотина метра.

 - Това е бърлогата, Бой - натисна дръжката.

Вратата изскърца, кучето се стресна и побегна. Казака сви рамене и влезе. Излегна се и отвори бутилката.                                                                                                                 Няколко часа по-късно го събуди яростният дъжд, който плющеше по покрива. Взе хляба и седна на прага. Зад плътната пелена на дъжда морето сивееше и едва доловимо се полюшваше. „Мъртво вълнение” - помисли си и поклати глава.

Рижо се измъкна изпод фургона и застана на първото стъпало.

 - Я, тук си бил, пък аз те отписах - отново усети топлинката. – Ела, момче - отчупи парче хляб и го остави на земята.

Размаха опашка и плахо се качи. Липсата на интерес от страна на Казака го успокои - легна и задъвка хляба.

 - Е, вече си ми съквартирант! Ама няма нищо сигурно в тоя живот, от мен да го знаеш. И такъв стана животът, че от година на година все по-чуждо ми става... И гледам, и мисля, и не мога да проумея хората - лоши, злобни, завистливи... Пък младите, разюздана работа... Не знам, демокрацията ли е виновна, дядо Господ ли вдигна ръце от нас... Сега, попрочитам едно друго като ми попадне вестник - прогресът се е втурнал напред и нагоре, измислят какви ли не неща, къде не сме ги мечтали... Хубаво е това, обаче проблемът идва от хората. Колкото науката превзема връх, след връх, толкова хората по се плъзгат надолу и губят душите си. Всичко живо е пощуряло за пари, имоти... Няма по-голяма отрова за сърцето от ламтежа за много... Къде ще го носите бе, хора, и как? Един ред цветя - за друго няма място... Ни от Бог, ни от закон страх имат. То за вярата в Господ, комунистите са си виновни - не трябваше да отричат дядо Боже! Объркаха младите, разхайтиха ги - въздъхна и запали цигара. – Ти виж с природата какво става! Преди, зимата си беше зима - сняг, сняг да видиш и студ, здрав студ. Лятото горещо, ама чак 40-45 градуса - не е било. Имаше есен и пролет. Сега не съм видял човек с шлифер от години - от балтона, направо на къс ръкав. Всичко се обърка, сякаш хората заразиха природата... Сега повече ме е страх от живота, за края отдавна съм готов. Всеки път, като влизам в морето, казвам: Хайде, Свети Николайчо, прибирай ме, че много се намъчих!

Казака се облегна, усмихна се и впери премрежен поглед в морето:

 - Там е моят дом, Рижо, там съм поел първа глътка въздух. Било през 37-ма, средата на юни. Мама била бременна с мен и по нейни сметки, трябвало да се родя в началото на август. Качила се с тати в лодката, подминали Галата и влезли навътре - не много, към една миля. И се започнало, нямало време да се връщат, напирал съм. Тати в морето ми хвърлил пъпа. Ако бях водил сметка през живота си, Бой, сигурно повече време съм изкарал във водата. Тегли ме и това си е и там ще свърша един ден...  Морето е като човешката душа, Бой, необятно и непредсказуемо. Погледни го - сега е като спящо дете, но развилнее ли се, става като Божия гняв...

Казака плъзна ръка по сплъстената козина:

 - Казах ли ти аз, че целия ден ще вали? – почеса се. - Да разчистим малко бърлогата, а? Че бетер от кочина стана. – Още ме е яд, Рижо, ама пусто пиене... Като разбутаха бунгалата миналата есен, в другия край на плажа, всичко изнесоха - легла, маси столове... Първо се хвърлих на радиатор, пък за кво ми е - няма ток във фургона. Тогава се обзаведох с тая пружина. Тежка, мамицата ù, голям зор видях докато я домъкна. Върнах се да взема дюшека и маса с два стола бях отделил. Спомням си нея сутрин, едвам измъкнахме мрежите - богата работа! Сякаш, сам Свети Николайчо беше благословил таляна. Пък имаме такава традиция - добър ли е улова, всеки взима по бутилка, сядаме и до откат. Бяха се събрали в заслона на Кафеза и още като ме видяха: „Айде бе, Казак, що се цепиш? Идвай! „И стана една... Дето маса и столове не взех, че и леглото без дюшек остана - всичко беше разграбено на другия ден. Много се ядосвах и адаша, като компенсация, домъкна тва бояджийско магаре - от някой строеж го е свил, но върши работа за маса. Кафеза и той се включи, от него са телените каси - сядаме на тях. Що ракия се изпи в бърлогата миналата зима, ама кюмбето е голяма работа - зарад него все тук се мъкнеха. Пушеше в началото, удължихме с един кюнец комина и почна да тегли дима. И имахме такава уговорка - който идва, освен пиенето и нещо за печката носи. Избутахме я някак зимата...

                                                                              ***

  Казака излезе от ресторанта бесен. Че беше пиян снощи, беше, ама толкова пък да не помни... Отказа се да спори, но кръвта му беше кипнала вече и се върна:

 - Алооо, бизнесмена! Да ти приличам на човек за пет лева?

 - Айдеее, чупката, да не ти е стъпил крака повече тука! И като минаваш по-отдалеч, да не те мяркам!

 - Пишлеме с пишлеме, такива като тебе, знаеш ли колко се смениха и на теб път ти се пише...

 - Мери си приказките, боклук! – пристъпи към Казака и сви юмруци.

Рижо залая яростно. Настървението на кучето го стъписа и обърна гръб.

 - Така те искам, Бой - потупа го окуражително и тръгна към брега. - Всички са боклуци и използвачи... Цяло лято загубих покрай тях - колко риба съм им дал ей така...

Нагази във водата както беше с дрехите и се плъзна по повърхността. Пореше вълните с яд, мина шамандурата и продължи, но вече по-спокойно - морето отми гнева му. Когато излезе се усмихна и закрачи бодро - беше му леко на душата.

                                                                     ***

  Лятото свърши и циганското лято си отиде. Дните се нижеха сиво, вяло, еднообразно - станаха къси. Всяка сутрин гъста мъгла притискаше залива, разбягваше се по обед, а преди мръкване отново се разстилаше.

Казака покри рибата с влажен парцал - сутринта щеше да я занесе на пазара:

 - Застудява, Рижо, тия дни трябва да домъкнем нещо за кюмбето. Те и пластмасовите бутилки горят и топлят, затова ги събирам, но друго си е да замирише на дърва.

Запали свещта и разбута струпаните в ъгъла мрежи. Извади стар, излющен, мукавян куфар и изтупа праха:

 - Тоя куфар, момче, е антика - с него заминах за академията в Одеса. Виж го колко е, а вътре е целият ми живот! – отвори го.

Най-отгоре бяха сгънати панталон и риза - сложи ги на леглото. Извади и обувки, с големи бомбета, демоде, но запазени:

 - Това съм си го приготвил за погребението. Ето и кръщелното ми - ха ха ха и то като мене, Бой, разпада се от годините. Виж, паспорта се е запазил от найлона - така ни ги даваха навремето. Невалиден, ама си е документ. Като почнаха да вадят новите лични карти, нямах пари и после пак нямах и така си отиде. За оня свят документ не трябва. Ей какъв съм хубавец тука, на членската карта - на 19 бях, като влязох в партията. И как вярвах, вярвах... Какво по-хубаво от това, което обещаваха, след гладните години - равенство, братство... Умееха да ни надъхат и подпалят за идеята. После, годините започнаха да изкарват истината, че получаваш не според заслугите, ами според гърба, на който се облягаш. Но тогава вече партията се беше окопала и пипаше със здрава ръка, та страхът караше хората да мълчат. Само вярата ми в Бог не успя да изличи БКП-то, мълчах и пасувах. Не бях стъпвал в църква, не ми се смята сега, ама доста години. През 1989 станаха промените - и пак не смеех в началото, докато не стана ясно, че няма връщане. А, ето я грамотата за завършването ми в Одеса - голяма работа бях и как ми лежеше униформата... От тогава ми излезе това „Казак” и така си отиде. Седмица след като се върнах от Съюза и ме качиха на далечно плаване. В ония години такива рейсове правеха само проверени хора - имаше и простаци, ама бяха връзкари.

Отвори прилежно сгънат найлонов плик и нареди снимките пред себе си - въздъхна и надигна бутилката.

 - Тук съм с мама и тате, на около пет години. Корав мъж беше баща ми и хич не си поплюваше, каже ли нещо - думата му закон и честен, до мозъка на костите. Мама пък една слабичка, ама жилава - наедно с тати опъваше мрежите. Никога не съм я чул да мрънка или да се оплаква, пък тежки години бяха, но науми ли си нещо - на нейното ставаше. Напътстваше ме, но без празни приказки... Сигурно затова още помня, какво ми е говорила - хем тогава, колко да съм бил, 12-13 годишно пишлеме.

Остави снимката, взе друга и я погали:

 - Мая, любовта на живота ми...! – надигна пак бутилката и пи на големи глътки. – Бях сигурен, че съм уловил щастието, че държа съдбата и я направлявам. И сякаш с глупавата си самоувереност, че няма сила, която да обърка подредения ми живот - дръпнах рогатия за опашката. След сватбата, за по-малко от година си отиде. Беше бременна, понастина, уж не беше опасно и тъй както не беше опасн о- я объркаха нещо с лекарствата. И... се плъзнах надолу - пиех и давех мъката в алкохол, докато профуках всичко. Мама и тате не издържаха на тормоза и си отидоха един след друг. Продадох къщата - и нея пропих. Заблъска ме живота, заогъва ме - да се осъзная... Е, осъзнах се, ама вече нямах нищо за губене. И  започнах да му се надсмивам - вървях все по ръба, забърквах се в какво ли не, нямах страх от нищо - пълен непукист... Предизвиквах смъртта, а тя напук ме заобикаляше. Голямо наказание е, Бой, да мразиш с цялата си душа живота, а той да ти се хили и да оцеляваш след всяка простотия. Знаеш ли, че съм скачал от вълнолома през февруари, по време на щорм - за бутилка коняк. Даже не си спомням вече с кого сложих баса.

Свещта угасна, Казака прибра всичко в куфара и легна. Дълго не можа да заспи, мислите извикаха спомени - хубави, лоши и пак лоши. Надигна се и пресуши бутилката.

                                                                          ***

  На сутринта, мъглата беше изчезнала. Студът я беше прогонил и първата слана се стелеше по изсъхналата трева и клоните на дърветата.

 - Стегна капана, Рижо, с мъглата лошо, ама без нея по-лошо. Мъглата е като завивка - не топли, но пречи на сланата и гони студа.

  От заранта му тръгна наопаки на Казака. Такъв слаб улов не помнеше да е имало от години. Скараха се при подялбата, заради новите навлеци... Единият беше от квартала, пък другият познат на Кафеза. Много зор не си даваха, но започнеше ли разпределянето - като хиени. За капак, като издърпваха лодката, Казака политна и падна в ледената вода.

 - Казак, бягай пали кюмбето и се суши - извика Васил. – Ще продам и твоята риба и ще ти донеса парите.

 - Не ми трябват пари - цигари и ракия вземи от гаражите, че по-евтино там.

 - Дадено.

  Скоро фургонът се изпълни с приятна топлина.

 - Няма да я изкарам аз тая зима, Бой - свършва се. Добре си поживя при мен, не можеш се оплака.

И пак го затегли към куфара и пак го отвори - дълго разглежда снимките. По някое време стана и погледна навън:

 - Ей тоя пияндурник няма да дойде - продал е рибата и докато не изпука всичко... – приближи печката. – Панталонът е готов, ботушите и те, колко ù трябва на гумата. Още малко ватенката към гърба и ако не дойде Васил, ще опираме пак до бай Иван - няма как.

Седна на леглото и започна да подрежда куфара. Рижо се надигна и заръмжа. Тежки стъпки и вратата се отвори.

 - Хайде бе, Васка, помислих, че ми върза тенекия...

 - Ааа, живей се тука, бая сви студът. Какъв е тоя куфар бе, Казак, да не вдигаш гълъбите?

 - Къде на майната си ще ходя!? Да знаеш, ей с това да ме погребете, като се свърши - сложи пак дрехите най-отгоре и затвори капака. – И всичко, което е вътре, да ми го сложите в ковчега!

 - Посъбрал си нещо, стара кримка си ти - поклати глава и се засмя.

 - Нищо не съм събрал - документи, снимки и няколко писма от жена ми.

 - Че кога пък си бил женен бе, Казак - захили се.

 - Млъквай - озъби му се.

 - Кротко де, що се палиш, само питах.

 - Дай ракията, че ми пресъхна устата.

 - Тая „Стария дъб” е за теб, защото и цигари ти взех.

 - Още не мога да ти се начудя как ги отказа! - надигна бутилката и направи гримаса. - Голямо менте бе, Васка!

 - За толкоз пари толкова. Срещнах Гларуса...

 - Ей пък него от години не съм го мяркал, как е при тях?

 - Слабо, ние поне през лятото вадихме. Там сега нали мутрите окупираха „Офицерския плаж” и постоянно проблеми, заради кръчметата, клиентелата... Капитана умрял.

 - Лека му пръст - ливна малко ракия на земята. – Той ми беше първия капитан - сербез, ама народен човек. Знаеше всичко какво става на кораба и тертиплия - корабът като аптека. Пък на пиене как държеше... Превъртя като изгуби трима в Берингово - мръсно море, няма друго такова... Едвам го изтраяха до пенсия, ама няма накъде - капитан, партиен кадър...

                                                                          ***

   Вратата зееше отворена, Рижо спеше свит до изстиналата печка. Казака отвори очи, беше се вкочанил. Всичко, което си спомняше... по някое време дойдоха Кафеза и авера му. Скараха се, Васил се намеси на страната на ония гьотверен. Задърпаха се и Кафеза го просна... Оттам-нататък нищо.

 - Лошо ми е, Бой - погледна бутилката, на дъното имаше около еди пръст ракия. – Отрова, мамицата ù!

Нахлузи ботушите и стана. Зави му се свят, политна. Рижо скочи и заскимтя. Казака прекрачи прага и се строполи - главата му издрънча в стъпалата и повече не помръдна.

Няколко часа по-късно, го намери Марин - рибар от задругата им и се обади в Бърза помощ.

                                                                            ***

  Казака се събуди в болницата. И този път живота му се изсмя...                                     Няколко дни се опитваше да подреди събитията довели го до тук - накрая се отказа. Но престоят му се отрази добре. Всички се оплакваха от мизерията в болницата, но за Казака, си беше категория - лукс. Предложиха му да го прехвърлят в „Гергана” - старческия дом на града и той каза, че ще си помисли. Мина седмица, нещо започна да го гложди... Сети се за Рижо, а и морето, морето му липсваше - шума, мириса...

  На осмия ден, в късния следобед се измъкна. Бързаше, представяше си как ще събере тайфата. Яд го беше за ботушите само - с чехлите, които му дадоха от там, краката му се вледениха. Подтичваше, нямаше търпение да стъпи на пясъка. Отдалеч видя фургона и се усмихна: „Сигурно са ме отписали, ама Казака е като старите пари - не се губи”. Морето се ширна - вдъхна дълбоко, сърцето му се разтупа и душата му заликува. Изхлузи чехлите, събу чорапите и нагази. Наплиска лицето си и облиза устни:

 - Върнах се, у дома съм!

Леденият вятър го прониза, излезе от водата и хукна към фургона. Отвори вратата и замръзна - печката и леглото ги нямаше. Куфарът зееше отворен - и дрехите липсваха. Всичко друго си беше там, но разпиляно, тъпкано... Изпълни го ярост:

 - Всичко ще ми върнете! Аз на вас мамицата ви... – отпусна свитите юмруци, седна на земята и зарида. – За какво, за кого? Живот ли е това? Поне ти, Рижо, да беше тук...

Събра снимките, сгъна писмата на Мая и ги сложи във вътрешния джоб. Стана бавно, примирен огледа последния си пристан и излезе.

  Мракът се сгъстяваше, луната зиморничаво се притискаше в надвисналите облаци. Морето бучеше и се надигаше застрашително. Казака огледа пустия плаж, изтика лодката в морето и изкрещя към рибарските заслони:

 - Това ми е компенсацията, гьотверени! Имахте лодка, вече нямате! – скочи вътре и загреба настървено.

Мина щамандурата и усети как морето го дърпа навътре - отпусна греблата. Облегна се - светлините на града се отдалечаваха и чезнеха.

 - Вече няма накъде, Свети Николайчо, искаш ме не искаш - идвам. Може да съм пияница, измет, за никой пет стотинки да не струвам, но там горе - ще съм на почит. Дядо Боже тежък кръст ми избра... Много пъти се превивах, но си го носех. Целият ми живот беше като злобна мащеха, но си го изживях. Никой не може да избяга от написаното в голямата книга и никой не може да я пренапише, колкото и да му се иска... Това беше - свърши се!

Морето дърпаше лодката и я подмяташе, сякаш си играеше с нея. Голяма вълна я поде и ласкаво я прегърна. Луната се показа, усмихна се и светлината ù заискри по прелитащите снежинки.

  Душата на Казака се понесе леко в простора и поздрави първия сняг...