Казвала ли съм ти?
1 мин за четене
Направих крачка. Затичах се. Обичам стълбища, казвала ли съм ти? Асансьорите ме плашат. Бягах нагоре по стълбите, както когато бях малка и броях етажите, прочитах табелките по вратите и се опитвах да си предствя какви хора живеят там. Съставях мелодия от носещите се звуци, от стъпките ми, от вятъра, съскащ през отворените прозорци... бягах от себе си, бягах и се задъхвах, а може би не дишах. Гонеха ме като зверове всичките ми мисли. Слънцето провираше нахално лъчи през пукнатините на стъклата и рисуваше дъги, опитвах се да ги докосна. Бягах, а зад мен оставаше детството ми. „Нагоре, нагоре, стреми се към звездите!” - крещеше глас от дълбокото в мен. Вече не ми стигаше въздух, не можех да спра, не сега, трябва да бягам, да избягам... ето я... последната стълба... не... няма да я стигна и този път. Спрях отново, поех си дълбоко въздух, затворих очи и тръгнах надолу... бавно...
Страхувам се от тъмното, казвала ли съм ти?! Запалих свещ. Обичам да гледам формите, които образува димът, обичам аромата на топлия восък, мечтая докато гледам пламъка... мечтателка, поетеса без стихове, хиляди думи търсят своята подредба в главата ми, но ги забравям.
Написах ти писмо с останалите си страхове, сложих му марка и на ръка надписах белия плик, пуснах го в жълтата пощенска кутия, погледнах си часовника дали датата е същата като сутринта... не върнах ли времето с това, кой днес пише писма?
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
