Китно е в Китен. И лете, и есен, и пролет. Май за това са го кръстили така тоя град. Което си е истина, истина е! Най-китно, ще кажат някои, е през лятото – цветя, зелено,  шарени чадъри, пълно с народ, шумно, весело на плажа и след плажа. И е така. Като свърши курортният сезон обаче, нещата се променят – есента измита множеството от улиците и те опустяват. Местните започват да оправят къщите си след напрегнатия курортен сезон. Това го правят предимно жените – мият, перат, тупат, проветряват дюшеци. А мъжете се събират на рояци по малкото останали отворени през цялата година кръчми и бистрят сезона – говори се кой какво изкарал, кой колко бройки нанизал на броеницата, кой колко валутка изчейнджил и за какво ли не още. То в края на сезона има за какво да се говори... Рибарите са  в морето, я за сафрид, я за паламуд, ако се появи и мине по-близо до брега. Посткурортна идилия,  като навсякъде из моретата.

По едно такова време, точно в средата на октомври, пристигнах в Китен, заедно със сестра ми, Заро от Несебър и Лили, гаджето му от Бургас. Дойдохме да почиваме, ама на една по-инаква почивка. Специално аз тежах сто тридесет и шест кила и тъй като нито дрехите ми ставаха вече, нито обувките можех да си връзвам, взех решение да хвърля излишните тридесет-четиридесет  килограма в морето край Китен. Такава беше целта и на моите спътници, като, разбира се, техните аргументи бяха доста по-слаби от моите. Та в Китен, в станцията на здравното министерство, есенно и пролетно време се намираше така нареченият Дебелариум. Място, където се провеждаха мероприятия по редуциране на човешко тегло. Появихме се в станцията, регистрирахме се, представихме си картите, издадени от Клиниката по ендокринология, трудно спечелени чрез няколко почерпки на сто и петдесет  килограмовия доцент по диетично хранене и хайде по стаите. Аз и Заро в една стая, сестра ми и Лили – в друга. Стаите не бяха лоши, големи, високи и светли, с по три легла, което означаваше, че трябва да очакваме още някой. Най-странни бяха баните. И то защото на две стаи се падаше една тоалетна и откъм всяка стая имаше врата. Като я ползвахме ние, заключваме отвътре тяхната, като я ползват те – обратното. Сещате се какво ставаше, когато се забравеше  вратата заключена отвътре и комшиите отидат на поход до Приморско примерно. А и съседната стая беше женска. Връх на социалистическата архитектура. Но до осемдесет и девета  бяхме видели много по-тъпи неща от това, та хич не ни пукаше.

Настанихме се и плъзнахме из двора, да видим каква е хавата. Пълно с народ – мъже, жени, щъкат навсякъде – при главния лекар, при рехабилитатори, в кафенето, в столовата, по алеи, пейки и беседки, ужас! Суматоха в особено големи размери. Надхвърляше двайсетина тона! Имаше доста едри кземпляри, пред които и моята фигура бледнееше. Колоси! Титани! И от двата пола! И най-интересното беше, че всички бяха ухилени! Смееха се, поздравяваха се, познаваха се, явно голяма част не идваха за пръв път като нас.

Заро се беше изнесъл по-напред и го гледам, говори с една жена, която ловеше око.

- Запознай се с доктор Вутимска, лекар, кардиолог – представи я моят приятел.

- Пипи – изгука с дълбок, гръден глас тя и ми подаде ръката си.

- Доктор Стефанов, сексолог - представих се и аз, усмихвайки се почти загадъчно.

- Довечера ще се видим, нали, ще идем някъде да пийнем – каза Заро и продължихме разходката. И както се тътрехме по алеята безцелно, пред мен застана едно младо, прелестно създание! Сякаш гръм ме удари! Висока, стройна, едра, с огромен бюст, кръгло дупе, ама голямо, дълги крака, слаба – стотина килограма, съразмерна като манекенка, но в уголемен вид, супер зъби, зелени очи, страхотна усмивка... Франческа  Делера, казвам ви, само че многократно по-красива. Скочих ù незабавно. С много устрем изломотих нещо от рода на „вие какво правите на такова място” и „ах, защо не съм продуцент в Холивуд, както имам подходяща роля за вас”

- Ще ме видите след един месец - ухили се Писа, така я кръстих веднага. Личеше си обаче, че комплиментите ми попаднаха на място. Абе сто тридесет и шест  кила, ама тридесет и пет годишен, чернобрад симпатяга. Пък то и слаби мъже там откъде? À се появи някой, à го убивахме с камъни. Поканих, разбира се, и нея, и приятелките ù, с които стоеше заедно, да пийнем  някъде вечерта. Тя прие, какво да направи друго при този мой чар.

Позапознахме се и с други хора – с бате Ваньо, сто шестдесет и девет килограмов моряк, механик на кораб, симпатяга, знаеше си теглото, щото току-що го бяха премерили. Зачудих се малко как се спуска в трюма с тези габарити. Хвърляше готини лафове от рода на „брато, Партията щом реши, тя не греши” и други такива. На въпроса само да приказва ли знае, или може и ракия да пие, той отвърна:

- Какво предлагаш? – с който въпрос де факто сключихме договор за едно вечерно напиване. Там бяха и Пешо Хлебаря, Бензинджиите, Кралица Марго и кой ли не още. Все маститити фигури, като че ли имаше някакви други, я... Но компанията явно се оформяше. Нямаше да прекараме скучна вечер, всички изглежда бяха професионалисти.

Неусетно стана обяд. Това личеше по три неща. Първо, слънцето се беше вдигнало високо в небето, второ - и цифрите на часовника отговаряха на слънцестоенето и трето - така бях огладнял, че цял вол изяждах... И нахълтахме в стола, нали затова ги бяхме платили тия карти – да се храним диетично! Да де... ама храна ли беше, или сън - парче месо, не много по-голямо от грахово зърно, червено недоразумение  вместо сос, за десерт две маломерни, зелени кивита и това беше всичко. Всич-ко. И като се огледах, не само аз бях съкрушен и гладен повече, отколкото когато влязох. Започна да ми просветва къде бях дошъл. И кой знае какво ни готвеше съдбата още.

Със Зарето решихме да се подчиним, т.е.да ядем тия работи, ееее, докато можем, де. И забързахме към креватите, да потушим глада със сън.  Запознахме със съквартиранта, един ветеринарен лекар от Инспекцията по храните и си легнахме.

Ама не стана. Може гладната кокошка да сънува просо, обаче ние със сигурност щяхме да сънуваме кокошката и за да запазим розовите си стомахчета читави, така и не заспахме. Полафихме с Милко малко и излязохме отново. Разтъпкахме се, запознахме се с още хора и се оказа, че трябвало на поход да ходим, движение било необходимо. Разделиха ни на шест групи. Шеста – най-головодните, такива като мен, с кръвно, диабети и тем подобни, първа –„командосите”, най-здравите и яките. Заро се падна в първа група, амбициозен ми е той, много. Тях ги водеше Агата, шефът на рехабилитаторите. Агата, щото беше от турски произход, един симпатичен, висок мъж, спортен тип с интелигентна очилата физиономия. Ама много луд. Нас ни разходиха рехабилитаторките до международния младежки център, няколко километра отиване и връщане, ама Агата като емна „командосите” да тичат по пясъчните дюни, душите им взе!

Аз съм си гадняр, съсипах се от смях, виждайки ги да се връщат като уморени коне. Съсипани бяха, горките кончета. Писа ми  подари едно миниатюрно цветенце, намерила го на дюните нейде, а аз се възползвах и щедро ù върнах подаръка под формата на две целувки. По бузите, но все отнякъде трябва да се почне. А Зарето, милият, тегли един душ и забрави глада, заспивайки светкавично. Като следобедна закуска ни дадоха по един кочан прясно зеле, я имаше, я нямаше триста грама. Много калорично, чак да преядеш... Ама го мушнах набързо. Заро ми запрати една майна в ушите и зелето в лицето, когато му го дадох, а аз го запратих в кошчето зад вратата. Вече мразех прясно зеле. И досега го мразя. Така ли щяхме да я караме... Сърцето вече ми се свиваше. А идваше време за вечерно хранене. Какво ли щяха да ни турят в яслата – само готвачът знаеше. И господ сигурно...

Вечерята мина неочаквано добре. Имаше кюфтета на скара, вярно, само две, но вкусни, малко безсолни, но така било при диетите. И компот от сливи, без захар, подсладен със  захарин. Криво-ляво месото си намести калориите из органите ми и ме засити. Забелязах, че много хора носеха торбичички с ябълки, закупени от някъде, сетих се за какво са им и си отбелязх този факт в съзнанието. Утре щях да си купя и аз.  И сол щях си купя. И люти чушки... Военновременни запаси, демек...

Таман да се организираме за  Първа пушка, т.е. кръчма, се оказа, че мероприятията за днес не са свършили – след вечеря имало задължителни занимания по танци. Не стига, че калориите малко, ами и дай да ги хвърлим веднага на вятъра. Ама няма как – танци-транци. Сложихме фраковете (мъжете) и балните рокли с голи гърбове (дамите)  и  на дансинга. Фраковете и роклите бяха фактически разноцветни анцузи от всевъзможни марки. С две думи, спортно-официални. И се започна. Ди-джеят пусна първото парче и всички се задрусаха изведнъж. Огледах се стреснато, но сградата, всъщност столовата, която беше превърната в бална зала, не падна, отдъхнах си и затанцувах и аз. Няма как, тия килограми трябва да се махат. Ди джей Трактор ей – така го кръстих по-късно, като разбрах, че по професия  е тракторист, разцепваше ефира със стари и готини парчета, важно беше темпото да е бързо. Връх на естетиката – планини от плът се местеха и подскачаха ритмично, стотици килограми цици и задници се полюшваха наляво-надясно в унисон с аристократичните шкембета на господата. Свят да ти се завие – неистово старание беше обзело всички дами. Всяка с целта си – коя да отслабне до края на бала, щото в полунощ ще дойде каретата да я извози и ако не е изкльощавяла достатъчно, може и да не тръгне, коя да демонстрира чрез танците гъвкавостта си и да сложи край на дългата полова суша. При мъжете нещата бяха по-прости, те дебнеха всяко по-бавно парче, хем да попритиснат някое влажно тяло, хем да поотдъхнат, че треннингът нещо липсваше.

Танцувах, гледах и си мислех. За веселието. За тези хора, дали животът им е бил такъв винаги. Колко от тях са се свивали в черупките си, когато някой им е подвиквал - ей дебелак, не пречи, или остави я, тая само плюска, гледай каква е тлъстачка. На колко ли прякорът им като деца е бил Шимбо, Бидона, Шопара и на колко ли още е такъв. Като моя, Слона. А сега, хе-хе, всички танцуваха и се радваха. Девойките, заруменили бузи, свенливо махаха с мигли и се изживяваха като Наоми Кембъл или Сидни Крофорд. Че и аз се чувствах добър в танците почти като Виктор Нуреев.

 От време на време темпото се усилваше, щото Тракториста пускаше по някое и друго хорце. И тогава  се потвърждаваше моята теория, че "хорàта" са танци, чиято единствена цел е  била навремето момите да демонстрират на мегдана своята сексапилност, друсайки бюстове и задници пред очите на загорелите ергени. Е, слагали са по някой наниз пендари, които имат, за да може да привличат погледите и ония моми, които си нямали релеф. Така беше и тук –  само че ролята на пендари играеха марковите корекомски тениски, а пък която си нямаше такава, преливаше от форми – както се казваше „дето пипнеш - все цица„. В балната зала ухаеше на кюфтета на скара, „Рексона”, „Нина Ричи” и плът. Еуфорията беше пълна. Танцувах и аз, даже много, не дадох Писа на никого, „валсирах” и с д-р Вутимска, да не ù строша хатъра и така от танц на танц времето се изниза. Трактора замлъкна и се преселихме по баните. О, миг велик!. Никога не съм подозирал, че от душовете на толкова малко градче като Китен може да изтече толкова вода, че да измие хилядите квадратни метри кожа на подгизналите от вечерния бал в Елисейския дворец. Казвам ви – много вода изтече.

И ето ни най-после в кръчмата „Китенска перла”. Отвън не приличаше никак на перла, обаче отвътре отговаряше на името си. Имам предвид менюто – богато и както се оказа после, изключително вкусно и най-важното – високо холестеролно и недиетично. Абе, перла!!! Седях между кардиоложката и Писа, горд, че съм с най-готините мацки. На въпроса на докторицата – колега, в коя болница в София работите, аз като виден сексолог отговорих, че съм класик и предпочитам да го правя в легло, при което тя най-после разбра, че не съм лекар. Беше красива, руса, със сини очи, малък бюст, но бразилски ханш. Е, доста по-голям... И да знаете, че това, което се случи между нас, не се случи в Китен, а в София и то доста по-късно. Защото от лявата ми страна седеше Писа и тя поддаваше на активното ми ухажване. Срещу мен бате Ваньо ни засипваше с истории от моряшкия си живот, на един такъв великолепен моряшки жаргон, че се гърчехме от смях. То не бяха „Лейди масаж” във Виетнам, не бяха „Мечтата на моряка” в разни безмитни зони, не бяха касинки в Одеса... Голям чешит. На масата бяха и двама колоси в употребата на алкохолни напитки – бензинджиите  Мако и Дако. Другояче се казваха, но не възразяваха да ги наричаме така. За тях беше важна консумацията на всякакъв алкохол и мезета. Те бяха дошли с измама. Бяха измамили  жените си, че са супер дебели – дали по едно шише уиски на доктора в Ихтиман, той им писал, че са по сто двадесет и пет кила, а те били по сто и пет и така, когато се върнали от Китен, напълнели с по десет  кила, „документално” били отслабнали с по десет. Абсолютни пиячи, целодневни, какво ти, денонощни! По-късно дадоха триста кинта заплата на Поли, една непиеща дебелана, и тя ги разкарваше от сутрин до вечер по кръчмите на Китен, Приморско, Созопол и Дюни. Без консумация на мадамата,  ама то при толкова пиене, къде ти... Даа. масата беше голяма и пълна с различни характери и още по-различни деликатеси. А алкохолът като количество съответстваше на водата, която се беше изляла в баните на Дебелариума след Първия есенен бал. Беше чудна вечер, порочна, незаконна, тайна, всеки вътрешно се кълнеше, че от утре – край, само диета и нищо друго. И какво значение имаше диетата, когато всичко беше толкова приказно. Толкова смеещи се и весели хора не бях виждал отдавна  на едно място Задаваха се въпроси от рода на – а защо го няма Харизанов – и се отговаряше -  кой бе, оня дебелия ли, ха-ха-ха, сигурно е забърсал нещо кльощаво... Шегите на дебелите! Заформиха се разни двойки, тайни погледи, страстни въздишки, като че не беше есен... Гаври и подигравки, кръвно и холестероли – всичко беше изхвърлено зад борда. Да живее свободата!

Дискотеката също не ни избяга, но там се наблягаше на бавни и чувствени танци, на нежни опипвания и страстни шепоти. На дискотека, като на дискотека. Прибрахме се с Писа сами, леко развълнувани от това, което явно предстоеше. Вече в санаториума аз станах по-настоятелен, тя каза, че няма къде, Мотиката и Сиса се били прибрали. Обаче моя милост бързо я заведе при една метална тенис маса, навътре в парка, която бях забелязал по светло. И скоро тя усети хладния метал върху кожата на красивите си извивки. Е, усети и чувствата ми. Височината на тенис масата се оказа изключително ергономична за тях.

Сутринта започна като всяка махмурлийска сутрин, но по-зле. Бира не се полагаше. Закуската беше взаимствана или от менюто на  „Бухенвалд”, или от  това на „Треблинка”, на всичкото отгоре ни вкараха в някакъв гимнастически салон да правим упражнения с медицински топки. Отляво ми беше Якия моряк, отдясно един сто и деветдесет  килограмов левент, бате  Боби  от Карлово, лека му пръст, не е вече между нас, който се оказа емблематична фигура от епоса на Дебелариума. Но за него – друг път. Опитвахме се да прокарваме тежките топки под нас, беше нещо като тектоничен процес при образуване на младонагънати планини. Също толкова трудно беше да ги прехвърляме и над нас, щото въпросните планини пречеха. В резултат на тия упражнения се роди задявка между бате Ваньо и кака Пенка, грозничка, мургава, сто тридесет и пет килограмова матрьона от Плевен, която лежеше от другата му страна.  Реших, че ще следя случая изкъсо. После ни емнаха на поход до съседното село, Лозенец. Боже колко баири имало на този свят! Че и на връщане пак пеша  – издъхнах, ви казвам. Разведрих се, чак като видях какво представляваха горките „командоси” - изморени, гладни, навъсени, както е казал поетът. Забравих  баирите и написах поемата „Китенска рапсодия”.  Спомням си един куплет от главата „Сънят на командоса”:

             Ограда суджучена пътя прегражда,

             огромна пържола на скара цвърчи,

             манджа лютива нейде се ражда

             и чорба от шкембе се нейде вари!

Заро пригоди някаква мелодия и от този ден, като катереха дюните, рапираха текста като американските войници.

Така течеше животът в Дебелариума – пот, глад, смях и секс. Маса двойки се оформяха, разваляха се, оформяха се нови, животът тръгна под девиза: „Не се ревнувайте, а се редувайте!” Килограмите се топяха и дълбокото море ги поемаше незабелязано.

Бате Ваньо и кака Пенка бяха разкрити, когато ги видяхме с преплетени малки пръстчета, само малко по-дебели от кебапчета, да се разхождат, ровейки крака из есенната шума и отдалечаващите се силуети напомняха идилично за две движещи се плавно копи слама, едната по-малка и нежна, а другата голяма като Монт Блан... Когато му казах, леко иронично, че е хванал страхотно гадже, той отвърна в негов стил:

- И по-грозни съм онождал, брато, обаче, откакто сме заедно, всяка сутрин „Мирко и Борко” в едното джобче, и „Стойчо Младенов” в другото. Първите два дни изпих 70 кинта, оттогава не харча, брато. С колкото дойдох, с толкоз ще си ида. Е те това е любов, от бат’ти Ваньо да знаеш. И той самотникът се правеше на велик, ама номерът не минаваше, щото всички виждахме как я гледа... А видяхме и как приспа с един тупаник къркания Мако, когато обиди кака Пенка. Направо като Бъд Спенсър го халоса и оня едвам се свести след два часа.

А историята с кинтите беше следната. Мъжът на Пенка, офицер някакъв, явно скръндза, я пуснал с трийсет лева на почивка. Нали щяла и без това да отслабва. Тя обаче, добарала едни спестовни книжки с около три бона в тях и влюбена до уши в гиганта, харчеше на поразия. Че и ние намазвахме, с благоволението на Барото, той беше щедър, пък и разполагаше човекът...

На десети ноември изпратихме и бай Тошо. То тогава си беше сериозно събитие. Пак се напихме, един път Тошо пада.

Времето неусетно минаваше. Дойде и краят на смяната. Тъжно, не тъжно, събрахме си багажа и потеглихме. По алеите се разминавахме с новопристигащите, поздравявахме ги, пожелавахме им приятно отслабване, макар че нямаше смисъл, те знаеха  къде отиват.

А с Писа какво -  тя на север, аз на запад. Десет дни се чувахме по телефона, на единадесетия хвана трена за София. Остана цели два месеца.

Китенска рапсодия...