Чувам ги… Те ме викат… Знам, че са там и ме чакат…
Сини и бели петна, просторно сини и топли, толкова топли…
Безбрежно топли…

Имам твърде малко време, трябва да бързам….
Трябва…
Те може вече да не са там…
Може да са се стопили в нищото като сън…
Понякога се чудя дали не съм в сън…
Сън, в който има само…
Неоново-синя, топла вода…
Разливане…
Спокойно разливане…
Унасящо разливане…
Светлина…

…

- Много съжаляваме, тя обикновено не се държи така!
- Наистина, какво те прихваща напоследък, Мария!

Мария сяда в ъгъла.
Мария не слуша.
Мария е другаде.
Самозаключена в своя свят.

- Мария! Веднага ела на масата! Къде хукна пък сега!
- Остави я. От възрастта е…

…

Не ги разбирам… И те не ме разбират… Винаги съм усещала… Винаги… Те просто не ме обичат така, както обичат брат ми…

Когато тичам, усещам себе си.
Когато усещам себе си, съм истинска.
Когато съм истинска, съм в покой…
Когато тичам съм в покой…

(Понякога вярвам, че това място не е чак толкова ужасно, но само понякога.)

Някой би ме нарекъл неблагодарна. Дори разглезена. Но най-ужасното е да те обичат някак Между Другото… Не е ли? Виждам ги как внимателно се отнасят с брат ми, подкрепят го в глупавите му боксови мачове… А сетне се обръщат към мен „А ти нещо ще искаш ли?”, но ми задават този въпрос с такава незаинтересованост, толкова престорено звучи този въпрос, че аз никога не намирам сили да кажа каквото и да е било… Една буца засяда в гърлото ми и не мога да говоря. Което разбира се, задоволява и двете страни. Като някаква тежест съм… Имам чувството, че на тях би им било много по-добре ако изобщо не се бях родила…
Продължавам да вярвам… Това място не е чак толкова ужасно… Ще отида… Ще отида в онази гора в планината…

…

- Мария, ще ми обясниш ли от какво бе провокирано недопустимото ти поведение снощи?
- Кое поведение, мамо?
- Само недей да ми говориш с този невъзмутим и невинен тон, Мария, недей да ми казваш, че нямаш ни най-малка представа за това колко огорчаваш мен и баща си като се държиш така…
- Как, мамо? Не разбирам!
- Сякаш ние просто сме твои настойници, сякаш можеш да правиш всичко, всичко ти е позволено! Не, Мария! Аз няма да позволя повече да се държиш като снощи и то пред гости! Ясно ли е?
- Какво толкова съм казала?!
- Твоите… Сънища… Или там-каквото-всъщност-са… Твоите глупости, с които пълниш главите на всички и най-смешното, най-смешното от всичко е, че те ти вярват, възхищават ти се! И после… Ставаш от масата по средата на вечерята, отиваш в ъгъла и започваш да се клатиш… Като някаква…
Не мога да допусна подобно нещо, не мога да те гледам как си губиш времето с безсмислени неща, Мария, загрижени сме за теб с баща ти… Не мога да те гледам така - витаеш в своя измислен свят и презираш всички, които се опитваме да бъдем до теб…

Ето пак… Ето тази престорена загриженост… Тази глупава маска… Защо го прави? За да успокои себе си? За да заблуди себе си? Та те дори не знаят как се казват учителите ми, камо ли съучениците… А иначе за приятелите на брат ми винаги вратите на дома ни са отворени… Веднъж отивам при нея.

„Еон ще ми дойде нагости, нали може?”
„Нима имаш приятели?!”

Но аз нямам нужда от това… Нямам нужда от престорената й загриженост! Та тя само след два часа ще седне пред телевизора и ще забрави всичко това…

- Да не говорим, че лекарите…
- Не ме интересуват лекарите! Не искам да чувам за лекарите, не искам дори да ви минава мисълта на теб с татко, тази позорна и огорчаваща мисъл, че може… Не! Аз не съм луда!

Няма вятър.
Има само две фигури в тъмното.
Две фигури в априлската вечер.
В една просторна гора.
В една зажадняла за спокойствие планина.

- Ако не си луда, Мария, не знам тогава какво правиш тук, в тази гора, по това време! С баща ти умряхме от притеснение! Ами ако някой те беше нападнал? И защо си си изключила мобилния, колко пъти да ти казвам, че…
- Не съм луда, не съм! Просто… Просто търсех нещо…

Майка й клати тъжно глава.
Пак започва с нейните истории, мисли си.
Някъде в храстите нещо прошумолява.
Подухва вятър.

- Хайде, Мария, да тръгваме. Баща ти ни чака с колата.

Мария не я чува.
Мария стои като прикована.
Мария се ослушва…
Чува Гората…
Чува Планината…
Чува нещото, което шумоли в храстите.

- Мария! Чуваш ли какво ти казвам! Тръгваме!

В гласа на майка й се прокрадва притеснение. Тя усеща. Тя знае, нещо е отвъд контрола й, нещо се случва, механизмът вече е смазан… Тиктака… Но се надява, че все още може да спре цялото това безумие, все още някаква част от нея вярва, че може да се опълчи срещу тази безредица…

- Мария! Къде побягна! Не мога да тичам толкова бързо! Спри веднага! Върни се! Мария!

…

Крачи бавно и уверено. Знае къде трябва да отиде. Винаги е знаела. Гората е просторна. Има въздух за всички… Тя навлиза все по-надълбоко и по-надълбоко…

Високите дървета…
Сенки на отминалите времена…
Самотната гора я поема в утробата си…
Не за първи път…
И никога за последен…
Ехо от стъпките на миналото…
Магията на свечеряването…

…

Върховете на боровете са толкова високо, сливат се с облаците и не предвещават нищо. Гората е твърде сама, за да може да я приеме в себе си. Тя продължава да крачи, но и усеща с цялото си същество – гората не я иска, ще я пропъди. Тя трябва да стигне до Кладенеца. Спомняше си как като малка играеше там с другите деца… И винаги много внимаваха когато се навеждаха. Мятаха камъчета, викаха. Но нима това бе възможно? През цялото това време тя е можела да разкрие тайната…

…

Когато бях малка Таня ми тананикаше:

От всички гатанки заплетени,
Приказки безкрайни и недовършени,
Най-неразгадаема е Тайната на Кладенеца…

Кладенецът… Винаги съм усещала, че има нещо около това място, но не бях напълно сигурна дали е това, което си мислех… Трябваше да разбера… И затова заминах…

…

- Еон?
- Да.
- Знаеш ли къде е Кладенецът?
- Разбира се. Всеки знае къде е Кладенецът. Защо ще ходиш там?
- Искам да го видя.
- Как така да го видиш, Мария?! Пак ли си намислила нещо? – рече обвинително Еон и се изправи в цял ръст. А и без това беше висок.
- Искам да дойдеш с мен, не мога да ти го обясня, дори и да можех, сигурно нямаше да искам… Просто ми покажи пътя, това е…
Той се усмихна… Онази негова толкова дълбока усмивка…
- Знам какво се опитваш да направиш, Мария. По-лошото е, че май ще успееш…

…

- Колко още трябва да вървим?
- Докато не усетим как въздухът става по-рехав, чуплив и подвижен…
- Еон, не мога повече… Уморих се, искам да починем за мъничко, да поседнем за пет минути.
- Не трябва да спираме, ако искаш да стигнем там допреди залез слънце.
Тонът му не търпи отлагане.
- Не знам дали ще успея да стигна дотам навреме…
- Ти започна това пътуване, ти ще го довършиш… Аз само ще ти посоча пътя…

…

И наистина въздухът стана много по-лесен за дишане… Сякаш усетих самата себе си по-лека, можех да полетя… Тогава се изкатерихме по онзи толкова висок хълм… Толкова висок… Най-накрая Еон каза:
- Това беше… Кладенецът е зад този завой… Сега всичко зависи само от теб, защото…

Но не го изслушах докрай…
Затичах се…
Исках да видя…
Не можех да чакам и минута повече…
Трябваше да разбера…

…

И наистина Кладенецът беше там… Точно, както го бях сънувала, като в спомените ми…
Съвсем същият!
Почти порутен…
С навеса…
Въжето…

Пристъпвам бавно.
Горската шума хрущи под краката ми.
Слънцето ме изпива бавно.
Навеждам се…
Виждам отражението си - там, на дъното…
Виждам Другата Мария и онези синкави отблясъци…
Играят под водата, блуждаят…
Гласовете…
Чувам ги, по-плътно, по-отчетливо…
Навеждам се още малко и политам…

Политам надолу,

надолу,

надолу,

надолу…

Тези топли синкави лъчи…
Тези плуващи във водата гласове…
Непоколебима сигурност…
Ето ги…
Обгръщат ме, заливат ме, поглъщат ме…
Оставям се да бъда отнесена все по-надолу и по-надолу…
Падам бавно, толкова бавно…
Толкова бавно…
Бели и сини петънца, хвърчат навсякъде около мен…
Чувствам се толкова ефирна…
Толкова безплътна и незначителна…
Гласовете проникват в мен…
Просмукват се в мен…
Леко гъделичкащо е…

Аз принадлежа тук…
Винаги съм го знаела…
Усещала съм го…
Винаги…

Политам още надолу,

надолу,

надолу,

надолу…

Докъде ще стигна?
Накъде ме водят тези гласове?

Усещам как светлината ме изпълва, самата аз ставам светлина…
Сини и бели петна, просторно сини и топли, толкова топли…
Безбрежно топли…

Плувам безтегловно сред тези сини и бели петна, тези лъчи, просмукват се в мен…

Но
И
Аз
Започвам
Да
Се
Просмуквам
В
Тях…

Ставам една от тях…
Тук…
Завинаги…
В Кладенеца…