КЛИНТЪН, МОНИКА И ДЯДО МИ  

          От няколко дни баба пъшка, охка и се щура из двора като кокошка, на която са развалили полога и сега притеснена се чуди къде да снесе. От дългогодишния опит в резултат на съвместното ни съжителство знам: нещо я напъва отвътре и тя няма да го задържи, а ще го плювне. Както винаги, когато нещо я напъва отвътре.

          Живеем в един двор. Тя и дядо в тяхната стара къща, която навремето са построили с него за своето семейство, а аз и родителите ми – в новата, която мама и татко са построили за нашето. Най-после баба избира подходящия момент, когато всички от нашата къща сме заедно и снася яйцето, дето я напъва отвътре:

          - Няма ги и ги няма...Онез' 40 лева, дето май ги бях оставила в един буркан среди лютеницата в мазето... няма ги... Додох да питам и вас, дали някой не ги е виждал... – казва баба и хвърля един уж случаен, но подозрителен и насочващ поглед към мен, припомняйки оня случай от детската ми възраст, когато бях попаднал случайно на нейните тайни спестявания в моите нови маратонки, които ми подари, заедно със забравеното си съкровище, а аз го бях обърнал на сладолед за почерпка на тайфата и билетчета за люлките на панаира. Уви, когато тя си спомни къде ги е оставила, липсата им беше безвъзвратна.

          - Неее... забрави... Не ме гледай така. Този път не съм ги намерил, бабче. Вече не съм дете. Нали знаеш, че пораснах и поумнях, след като татко и възпитателката ме посъветваха. Но ще ти помогна да ги намерим.

          - «Май» ли? Ти, мамо, май не си сигурна, че си ги оставила там, а? Да не си ги сложила другаде и да си забравила? – майка ми, забелязала светкавичния поглед на баща ми към “възпитателката” зад вратата, бърза да насочи вниманието към неувереността на баба относно местонахождението им.

          Затова заедно с нея демонстрираме съпричастност и  се запътваме към бабината къща, за да й помогнем в издирването на изчезналите скъпи финикийски знаци. Започваме щателно претърсване на бурканите в мазето и на всички други известни и неизвестни, но възможни тайници, където спестовната ми баба би могла да скъта белите парици от пенсийката си за очакваните черни дни от светлото си бъдеще. Крие ги, защото знае, че, според дядо, всички излишъци от пари трябва да се оползотворяват своевременно.

          - Как тъй съм щяла да забравя?! Не съм забравила аз! Не съм... Помня... Няма ги... нали виждате... и аз търсих, и вие... Четири по десет бяха... ама никъде ги няма... Ох, оставете, айде стига сте си губили времето... Че то... сигур оня, дъртия Клин ги е разфъргал по разни Моники... – с въздишка споделя най-после баба болезнените си подозрения, които преследват баба и всяка жена, от първия ден, когато се съедини със своята единствена половинка.

          С майка ми се споглеждаме и тактично бързаме да се измъкнем, за да не прихнем, а и да оставим баба насаме с раздиращата я ревност.

          След няколко дни “дъртия Клин” ме вика в килера – неговата неприкосновена, въдичарска “светая светих” – за да ми покаже новата си въдица. Той е отдавна пенсиониран зъболекар с една-единствена неостаряваща, истинска страст, неподвластна на възрастта – рибата. Преди време прекара лек десностранен инсулт. Затова, поради затрудненото движение на десните крайници и появяващите се понякога дупки в дясната памет, а и поради опасността от рецидив, му е забранено от мама да напуска двора. Това никак не му пречи често да се измъква тайно и заедно със съседа да ходят на реката “да си чешат крастата”, както казва самият той. Само че, веднъж, докато я чешел, се озовал тет-а-тет с рибата в реката. Извадили го колеги-въдичари и го сервираха мокър, треперещ и полуудавен на мама.

          - Ама ти си мълчи. По-добре баба ти крокодилка да не знае. Ще се разяри. Знаеш я... такава си е,  откакто ме  взе... Цял живот ме яде и ме дебне. Ама мани я нея, а ми кажи видя ли тази сутрин Ташакташкова Монка? Нали си я бива, а? Още си я бива!

          - Ъхъ... – смутолевям кратко и неопределено, докато  съсредоточено и старателно разглеждам въдицата, за да прикрия мъжката си слепота и неразбиране за какво точно я бива още баба Монка, която тази сутрин се клатушкаше пред мен, докато аз се клатушках сънен към даскалото. Като всяка сутрин, беше подкарала дребния си рогат добитък по тротоара на нашето селище, което народната власт беше провъзгласила за град, но бита на селяните и добичетата бяха останали неподвластни на новия статут.  

          - Глей я на колко е вече, а един развален зъб няма в устата си тази жена, бе! За толкоз години как един път не дойде при мене да седне на стола ми, че да й врътна поне една пломбичка!

          - Ъхъ... – казвам пак неопределено, докато си представям пурата на Клинтън в здравите зъби на Ташакташкова баба Монка.

          Оставям дядо ми на неговото професионално възхищение от тези зъби и се запътвам към кухнята на баба, откъдето се носи апетитна миризма. Баба ми е предприела стратегическа кулинарна тактика и пече баница за своя Клин, с цел отклоняване на вниманието му от “разните Моники” и основно от здравите зъби на Ташакташкова Монка.