Клошарката
***
Не помня кога я видях за първи път. Тя присъстваше някак в пейзажа с неизменното си множество найлонови торбички, които мъкнеше навсякъде със себе си. Беше по-различна от клошарите, които бях свикнала да виждам. Носеше чисти дрехи и косата й беше винаги вчесана и вързана на висока опашка.
Децата в парка я гонеха и разпиляваха торбичките й, но тя се местеше и отново подреждаше „имуществото" си в някой ъгъл.
Седях с количката в парка и я наблюдавах.
Имаше ред в разпиляното многообразие от найлонови торбички. Тя рядко стоеше без работа. Ръцете й непрестанно шареха и местеха разни неща от една торбичка в друга. Събираше хартия и я подреждаше внимателно, след това я връзваше и потегляше към пункта за вторични суровини. При това, отстрани наистина изглеждаше като да има важна и много отговорна работа - с такава педантична упоритост сновеше между кошовете и поредното извоювано място за пребиваване.
Една вечер се прибирах от работа, беше започнало да се стъмва рано и уличното осветление беше включено. Тя се беше завила с едно одеяло и четеше под една лампа. Това ме изуми, никога не съм предполагала, че човек в нейното положение ще изпитва потребност от четене.
На другата сутрин се засякохме в магазина. Беше пред мен и я видях да купува мляко и хляб. Аз на свой ред купих кроасани за малкия и като излизах подадох един и на нея. Тя ме погледна учудено:
- Защо? Аз мога и сама да си го купя! Дай го на детето си...
За първи път я виждах отблизо. Беше на около петдесет години, а може и да е била по-възрастна, но ми направиха впечатление очите й или по-точно - погледа й. Гледаше ме така, както ме гледаше моята първа учителка, когато правех поредната беля в час. Стана ми неудобно. Прибрах кроасана и си тръгнах.
Заваляха дъждове. Времето се разваляше и мисълта, че тази жена е навън, не ми даваше мира. От време на време купувах някои неща и скришно й ги оставях сред торбичките и изчезвах бързо, за да не ме види. Понякога, когато беше много студено, поглеждах от терасата и я търсех с поглед.
Тя отново четеше, а аз умирах от любопитство да разбера коя е книгата...
Чувах в асансьора как съседите негодуват от нейното присъствие. Как можело да плъзне някаква зараза от „смрадливите" й торбички. Как децата гледали... Слушах и мълчах и сякаш, за да подкупя негодуващата си съвест отивах до магазина и купувах поредния, според мене „нужен" предмет и й го подхвърлях. После се прибирах, окрилена от идеята на следващата сутрин да поговоря с нея и да се опитам да я настаня в социален дом или в някакъв приют...
Така и не успях да завържа контакт. Дните ставаха все по-студени, а моето убеждение, че някоя вечер няма да издържи на студа се засилваше.
Една сутрин, докато си пиех кафето на терасата, забелязах няколко души, които се суетяха около натрупаните найлонови торбички, клошарката я нямаше. Най-вероятно беше отишла да предаде събраната хартия в пункта за вторични суровини в квартала.
Единият беше униформен и стоеше на страни, като нареждаше нещо на останалите. Те започнаха да изхвърлят „багажа" в близкия контейнер. За кратко време не остана почти нищо от събираните с месеци вещи. Тъкмо носеха някакъв чадър и палтото, с което се завиваше вечер и тя се появи. Дочух неистов вик, с който се нахвърли върху останките и не издържах. В следващия момент бях на улицата, готова да се сражавам с непознатите представители на властта, но не се получи. Тя като че ли примиренчески беше приела очакваната развръзка с действителността, защото когато стигнах до тях мълчаливо и с измъчена усмивка ми подаде една торбичка. После влезе в някаква кола и никога повече не я видях.
Трябваше да смеля случилото се. Така и не намерих сили веднага да проверя съдържанието на торбичката. Прибрах се в нас и като в транс изсипах съдържанието й върху кухненската маса. Запалих цигара в очакване на отговорите. Пред мен стояха три книги. Внимателно разгърнах обвързаното с вестник четиво и прочетох: Николай Рьорих - „Събрани съчинения", следваше посвещение: „На г - жа Видинска от 6 „а" клас с много любов!" Трескаво отворих и другата книга, там пишеше: „На мама с пожелание никога да не загубва чувството си за хумор!" - книгата се казваше „Някой, никой и сто хиляди" от Луиджи Пирандело.
Третата книга беше на Ричард Бах - „Едно" с посвещение: „Погледни на живота с други очи!"...
И аз продължавам да гледам. С моите. С твоите. С нечии на заем...
Гледам, но не откривам отговорите!
31.12. 07.
Пловдив
© Бехрин Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Да, така е наистина - някои от тях просто искат да са на улицата. Познавам един такъв, който има дори собствен апартамент, но го е превърнал в "склад" за боклуци и по цял ден живее и спи на улицата. В много от случаите е наистина техен избор. Освен това има нещо общо между тях - алкохолизма. Дали той ги е довел до улицата, или престоя на улицата ги е принудил да се утешават с него е различно при всеки, но алкохола си е неизмененна част от живота им.
Между другото чак сега виждам, че разказът ти е от 2007 година
-
Прав си... но знаеш ли, отскоро си мисля, че една част от тях всъщност не искат да бъдат спасени... подобен живот обаче не винаги е избор...
Благодаря ти... и за споделеното! -
Мръсен реализъм...
Разказа ти е страхотен и много тъжен.
Аз също много мисля за бездомните хора. Често съм се прибирал почерпен и като мина през някой денонощен магазин да си купя алкохол и цигари съм се заговарял с разни бездомници те често се навъртат около денонощни магазини. Аз нали съм си народен човек не ми пречи да ги почерпя по 2-3 бири и да остана да поговоря с тях, повечето хора считат за 'недостойно' да говорят с тях, а всъщност недостойните са те. И на мен не ми се вярваше, но повечето са много интелигентни, с богата обща култура и в много случаи с добро образование! И аз бях отначало така изненадан като теб, мила авторке. Изглеждаш много мил човек затова че си се опитвала да помогнеш на тази бездомна жена, но уви безсилни сме пред подобни трагични животи. Безсилни сме и пред държавата, която не си мърда пръста. -
Гледайки през твоите очи,Бети,продължавам да чета и да имам още ПОВЕЧЕ основание да влизам в този сайт-струва си,заради такива като ТЕБ! И едва ли аз трябва да съм точно човека,но все пак-ОТКРОВЕНО да си кажа мнението-ПРОДЪЛЖАВАЙ да твориш-МОЖЕШ ГО!!
-
Благодаря ти!
-
Преместих се Бехрин, направо е убийствено! Поздрави!
-
И аз продължавам да гледам. С моите. С твоите. С нечии на заем...
Добра -
в прозата
и в поезията! -
Благодаря ви за топлите думи! Не можете да си представите с каква енергия ме зарежда вашето одобрение!
-
"...И аз продължавам да гледам. С моите. С твоите. С нечии на заем..."
БЕЗ ДУМИ!!!!!!!!!! Много е силно! Този разказ е от великолепните в сайта. Това е самата истина! Приятелите ми знаят, че никога не правя комплименти! -
Много силен разказ! Поздравления...разтърси ме!
-
Бети,прекрасна си!!!Много щастие през Новата година!
-
Изумена съм!
"И аз продължавам да гледам. С моите. С твоите. С нечии на заем..."
Някои отговори така и няма да получим.А може би не трябва.Или пък са вътре в нас и просто не успяваме да ги видим...
-
Поздравления!Хубав разказ!Отговорите са в самите нас!
-
Поздравления, Бехрин!!!
-
Има отговори, кито никога не се откриват, нито в бъдещето, нито в спомените, колкото и да анализираме въпросите.
Поздрав за идеята!
Браво!
Весело посрещане на Новата година!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Да, доста отдавна беше