Ключът

Слънцето вече се бе изкачило по билото на небето почти до върха му, но в гъстата странджанска гора продължаваше да е сумрачно. Преплетените гъсти разлистени корони на лъжниците не пропускаха слънчевите лъчи да се промушат между листата и да осветят подлесието.

В най-затънтените дебри кукувица отброяваше колко време му остава на деня, кацнала върху полусрутения покрив на стар параклис.

Хората в Странджа си предаваха като наследство легендата, че в пещерата под Градището е закопан саркофаг, в който се пазят историята на Земята и пророчествата за нейното бъдеще, а ключът за него е скрит в този малък и грохнал от годините храм. Пред олтара му сълзеше аязмо, заградено с набучени в пода турски керемиди, и някъде на дъното му се смяташе, че е този ключ, но още никой не го беше намерил.

Рано сутринта към това място беше потеглила малка групичка от търсачи на реликвата. Начело й вървеше Белият кукер. Следваха го Мара Лишанка и Еньовата буля. Те с мъка се провираха между храсталаците, обрасли едва забележимата пътека, водеща до сакралната съборетина. Личеше си, че отдавна човешки крак не бе наминавал насам.

- Изподрах си кожуха, да му се ни видят и трънаците! – измърмори Белият кукер. Връхната му дреха бе съшита от седем нежни зайчи кожи, които бодливите клонки на избуялите джелове вече бяха разкъсали на няколко места.

- Не мрънкай, че да не почна аз да се оплаквам! Само виж на какво е заприличало булото ми – като рибарска мрежа е надупчено – сряза го Еньовата буля и навря раздрания си ален воал пред лицето му, почерненото със сажди от изгорени ръжени стъбла.

Мара Лишанка реши да пропусне включването си в безсмислената дискусия. Нямаше време за празни приказки. В оскъдната светлина, която достигаше до тях, едвам се ориентираха накъде да вървят и всяко забавяне ги приближаваше към залеза, който щеше да направи невъзможно достигането на целта им. Тя продължи да се провира мълчаливо напред, взирайки се за вековния изкорубен горун, под който бе сгушено одърчето, както местните наричаха параклисчето.

Чехлите, с които беше обута – едната жълта, а другата червена, слабо фосфорецираха и донякъде успяваха да осветят пътя пред нея в горската тъма. Отзад крачеше боса Еньовата буля, а кукерът беше изостанал, за да поизчисти полепените по кожуха му репеи. Беше подпрял на близкото дърво пометаша – дървената си тояга, горният край на която бе увит с кожа. От клоните се спусна катерица и загриза пръта.

- Я изчезвай оттук – замахна с ръка да я прогони мъжът с белия кожух и черното лице.

Рунтавелката се изкикоти.

- Търсите Ключа, а? – изписка тя, изплювайки парче от кожата, което се бе закачило между зъбите й, докато гризеше върха на кукеровата тояга. – Търсѐте, търсѐте! То от две хиляди години го търсят. И вие толкова ще го намерите – хем ще го откриете, хем не...

И като каза това, катеричката чевръсто заподскача от клон на клон, все по-нависоко и по-нависоко.

- Ей, почакай! – извика след нея кукерът, но отговор не последва.

„Да му се не види, как я изтървах! Тази хитруша със сигурност знаеше нещо“, ядоса се той наум и заряза почистването на репеите. Грабна пометаша и се затича да настигне спътничките си.

Двете жени бяха спрели, за да го изчакат.

- Къде се бавиш? Скоро ще мръкне, а доникъде не сме стигнали! – загълча го Мара Лишанка.

- Няма да повярвате – срещнах една говореща катерица и тя ми се присмя, че няма да намерим Ключа.

- Гледай го нашия – ние го чакаме като някои лунатички тук, а той спрял да подремне, та чак сънувал! – възмути се Еньовата буля.

- Не съм спал, бре! Наистина говорих с катерицата. Само че гадината избяга, преди да разпитам какво има предвид.

- Казах ви да отидем първо до хероона в Мишкова нива. Там е порталът към миналото и можехме да надникнем в него, за да видим къде точно скриват Ключа – нацупи се Мара Лишанка.

- А аз ти казах, че това са глупости – възрази Белият кукер. – Първо, от хероона нищо не е останало – разрушиха го туристите, дето се катерят като гламави по камъните на светилището, за да си правят селфита. Порталът отдавна се затвори, още като асфалтираха пътя до там и стана навалица. Второ – със сигурност Ключът е в параклиса. Знам го от баба ми, която го знае от баба си, тя пък от нейната баба, а нейната баба...

- Да, да – и тя от баба си и така до сътворението на света! – прекъсна го Лишанката.

- Ами така си е. Нищо, че са го скрили преди хиляди години, когато са закопали саркофага.

- И какво излиза – че параклисчето и то е на хиляди години! Бе що изобщо се вързахме на акъла ти да дирим тоя, що духа?! – наежи се и Еньовата буля.

- Параклисчето е на около 150 години. Вдигнала го е една от моите прапрапрабаби, след като сънувала сън. Явила й се висока и стройна жена в златни дрехи и с глава на котка. Тя й разказала за саркофага със знанията за Земята, който бил заровен в Странджа, и обяснила, че ключът му е пуснат в едно аязмо насред гората. Посочила на баба ми точното място и й заръчала да вдигне параклис над изворчето. Бял мъж – казала, – и две жени през 2000 година ще трябва да вземат Ключа и да отворят саркофага, за да знае човечеството какво го чака. И моята прародственица изпълнила повелята на тази жена, която всъщност била египетската богиня Бастет. Сега е мой ред да изпълня волята на божеството – изпъчи се Белият кукер.

- Тези приказки всички ги знаем. То в Странджа само за това се говори. И ако ние сме тези, които трябва да сбъднем пророчеството, да действаме! – делово предложи Мара Лишанка и без повече да се мае, пое по пътеката. Другите я последваха мълчешком.

Излязоха на една широка поляна. Тревата беше избуяла и стигаше до коленете им. Пътеката съвсем се изгуби и те се зачудиха накъде да продължат.

Докато се лутаха, съзряха една змейова къщичка – така в Странджа викаха на долмените, които бяха пръснати из цялата планина още от древни времена. Змеят никакъв го нямаше, но от бърлогата му изпълзя елегантна пепелянка, навирила нос. Тя с любопитство огледа натрапниците и изсъска:

- Вие пък откъде се взехте?!

- Търсим един параклис. Би трябвало да е някъде наблизо – разпери ръце Белият кукер.

- Да не сте нестинари? Мразя нестинарите. Палят огньове, газят из тях. Мразя огъня.

- Не сме нестинари! Казвай, знаеш ли къде е параклисът?

- Може и да знам. Но защо пък да ви казвам – заинати се влечугото.

- Трябва да го намерим. Помогни ни – удари го на молба мъжът със заешки кожух.

- Сигурно ще ровите из него да търсите Ключа.

- А ти имаш ли представа къде се намира?

- И да имам, няма да ви кажа. Сами си го намерете – фръцна се змията и се шмугна под една шистова плоча, без да благоволи да се сбогува и да даде напътствия накъде да вървят.

- Какво ще правим сега? – попита Мара Лишанка.

- Ами хващаме някоя посока и тръгваме. Виждате ли онзи огромен дъб – бас ловя, че е столетник. Нещо ми подсказва, че верният път е натам – посочи с пометаша си Белият кукер.

Спътничките му кимнаха и го последваха. Вече бяха на метри от дървото, когато между клоните му се показа муцунката на старата познайница на кукера – катерицата.

- Охо, ориентирали сте се значи. Вървете, вървете! – изкикоти се тя и след миг се изгуби в листака.

- Какво беше това? – попита втрещена Еньовата буля.

- Говорещата катерица, за която ви разправях. Сега видяхте ли, че не съм сънувал – нацупи се Белият кукер.

- Стига празни приказки! Давайте да вървим, имаме мисия да изпълняваме – подкани ги Мара Лишанка.

И тримата закрачиха през тревите и навлязоха в гората. Движиха се мълчаливо, проправяйки си мъчително път между преплетените вейки и трънаци. Скоро дърветата се разредиха и те се озоваха пред малка полянка с избуяла растителност. Чак не повярваха на очите си, когато съзряха в края й силуета на схлупения параклис под вековния дъб горун. Спогледаха се за миг и се втурнаха към притаената в зеленината невзрачна постройка.

Катинарът на избелялата и прогнила малка дървена врата беше ръждясал. Металът бе прояден от времето като от гризачи. Белият кукер леко го дръпна и той се счупи. Пантите изскърцаха провлачено и звуците, които се разнесоха, разбудиха задрямалата на покрива кукувица. Стресната от необичайното скрибуцане, тя моментално си плю на крилете и ужасена изхвърча накъдето й видят очите.

Първи в параклиса се промъкна Белият кукер. Отворът беше малък за такъв едър мъж като него, та се наложи да се наведе. Вътре беше тъмно и задушно. През единственото прозорче се плъзгаше неуверено блед сноп светлинка, който се изгубваше внезапно на педя от олтара. Но бе достатъчен, за да освети свещника с няколко забучени неизвестно кога в месинговите му пазви изкривени свещи, както и потъналия в прах кибрит, затъкнат между тях.

Оказа се, че в него са останали две клечки и с треперещи пръсти кукерът взе едната и припряно я драсна. Пламъчето първоначално трепна неуверено, но после се нае и засвети по-ярко. Без да губи време, мъжът запали с него една свещ и я взе в ръката си. През това време вътре се намъкнаха и двете му спътнички. Те започнаха да оглеждат помещението и почти едновременно го съзряха – трептящото в пода аязмо. Това търсеха те и веднага коленичиха край него. Мъжът също клекна до тях. Тримата потопиха ръце във водата и трескаво заопипваха дъното.

Минаха минута, пет, десет, но не намираха нищо.

- Няма да стане така – изпъшка Белият кукер и примъкна пометаша си, който бе захвърлил на пода, подавайки свещта на Мара Лишанка.

Разчопли кожената обвивка и оголи върха на тоягата. В края му здраво бе прикрепена тънка пластина магнит. Той потопи пръта в лековитата вода и го плъзна по дъното на аязменото корито. Не след дълго усети нещо и трепна. Жените застанаха като хипнотизирани край него и ако в този момент някой бе надзърнал в одърчето, щеше да помисли, че са се вкаменили.

Саждоликият внимателно издърпа пометаша. Мара Лишанка се надвеси, за да го освети по-добре. Нещо проблясна и кукерът побърза да го издърпа от магнита. Беше ключ.

- Намерихме го – с облекчение въздъхна Еньовата буля.

- Най-накрая саркофагът със знанието за нашата планета ще може да се отвори. Това ще е велик момент! – С грейнали очи Белият кукер разтвори дланта си, за да разгледа по-добре безценната реликва.

В ръката му имаше само шепа златист прах...

Ключът бе престоял две хилядолетия под водата, а тя би аязмена – лековита, пълна с минерални окиси, аниони, катиони и пр. Металът, от който беше направена реликвата, от взаимодействието си с различните химични елементи, бе станал крехък и при съприкосновението си с въздуха, бързо се бе разпаднал.

- Оказа се права проклетницата: „Хем ще го намерите, хем не“ – навел главата си, прошепна мъжът.

А от дървото до параклиса една катеричка тихо се кикотеше...