Експресният вапорето № 82 се приближи до спирка „Валаресо” на площад „Сан Марко” и застана плътно до кея. В този ранен час на деня водният бус беше почти празен и Лука можеше спокойно да се любува на прекрасната утринна гледка по Канале Гранде, без да бъде смущаван от многобройните туристи, които след два часа щяха да плъзнат из целия град. Лука слезе на брега, с удоволствие вдиша от свежия въздух и без да бърза се отправи към двете колони. По-малката част от площада или пиацета „Сан Марко”, която се простираше зад колоните, бе тиха и безлюдна. Гълъбите спокойно се разхождаха по нея в търсене на храна. Уредникът закрачи бавно напред, насочи се към кулата на камбанарията, заобиколи я откъм изпъстрената с арки сграда на новата Прокурация и спря пред безлюдните маси на кафе „Флориан”, изнесени на площада. Погледна часовника си, до уречената среща оставаха само 2 минути. Непознатият трябваше да се появи всеки момент. Лука постави кожената чанта на една от масите и загледа малцината минувачи по площада. Няколко възрастни двойки използваха прохладното утро за разходка, а продавач на сувенири тикаше количка.

  Изминаха 20 минути, но от непознатия нямаше и следа. Площадът постепенно започна да се изпълва с хора, повечето от които работеха в магазините и ресторантите наоколо. Появиха се и първите туристи. Лука отново хвърли бегъл поглед към часовника си, колкото да се убеди, че чакането вече бе загубило смисъл. Обходи с поглед още веднъж площада, взе чантата от масата и бавно се запъти към входа на музея „Корер”. Точно преди да влезе, се обърна и за последен път огледа пространството към площада, с надеждата да зърне човек, който да бърза към него. Но това не се случи. Явно някой се бе пошегувал.

٭ ٭ ٭

Топката летеше постоянно ту към едната, ту към другата врата. Следваха я куп хлапета, които с гръмките си викове огласяха двора на изоставения склад. Слънчевите лъчи весело огряваха прашната бетонна повърхност на импровизираното футболно игрище. Тук бе твърде удобно за игра, поради високата външна ограда и червеникавата тухлена стена на склада. Дори и при неточни шутове топката оставаше в рамките му и не се налагаше децата да я гонят на улицата. Повечето от момчетата носеха оригинални фланелки, на чийто гърбове бяха изписани имената на футболни величия от големите европейски клубове. Малчуганите истински се вживяваха в играта, а потните им лица, по които полепваше вдигащия се прах, изразяваха или бурна радост от успешно проведената атака, или огорчение и яд от пропуснатия 100-процентов гол. Често имаше упреци и кавги за закъснялата реакция на вратаря – пост, който в повечето случаи се заемаше от по-свитите момчета, не успели да се преборят за така желаното място сред нападателите.

Висок и мургав хлапак, в очевидно някога бяла фланелка с името на бразилската звезда Роналдо на гърба, майсторски дриблираше около противниковите защитници. Така се беше увлякъл в индивидуалната си игра, че съотборниците му открито негодуваха, че не им подава топката.

– Пепино, подай насам, хайде, Пепино! – крещеше едно от момчетата, което се намираше от другата страна на игрището, до стената на склада.

Но Пепино продължаваше да не обръща внимание на призивите на съотборника си, предпочете да излъже още двама противници и чак тогава да вдигне поглед към ръкомахащия му отсреща съиграч.

– Какво си се развикал бе, Джино. Само знаеш да мрънкаш! – отвърна троснато Пепино, който за момент бе спрял на място с ръце на хълбоци и с десния си крак, демонстративно поставен върху топката.

Къдраво момче от противниковия отбор използва разправията и се втурна веднага към топката, протягайки крак към нея. С хладнокръвно и мълниеносно движение Пепино търкулна топката назад, точно когато кракът на противника профуча покрай нея, но без да успее да я докопа.

– Добре де, хайде да те видим какво ще направиш! – рече ядосано Пепино и с все сила шутира топката по посока на Джино.

Но вместо към съотборника му топката полетя нагоре и пред удивените погледи на останалите момчета се заби в един от малкото оцелели прозорци на склада. Чу се трясък от натрошени стъкла, които се посипаха долу на игрището.

– Еееее! – бурно възкликнаха хлапетата.

– Хайде сега, отворко, бягай да вземеш топката! – провикна се Джино и видимо ядосан седна на земята, за да си почине.

Пепино постоя за няколко мига на място, сякаш все още не можеше да повярва, че именно той бе пратил топката в склада. Тръгна към входа на зданието, намиращ се на около 15 метра след импровизираната врата на неговия отбор. Естествено част от противниковите играчи започнаха да се забавляват, като подсвиркваха и дюдюкаха подигравателно след него.

Щом влезе вътре, момчето спря за момент, докато очите му привикнат със стелещия се полумрак. Миришеше на застояло и на разлято машинно масло, но иначе бе прохладно. Той сви вляво, заобиколи накамарените на куп дървени палети и се насочи към предполагаемото място, където трябваше да е паднала топката. Пристъпваше внимателно, опипвайки с поглед пода, тъй като знаеше, че в склада бяха разхвърляни всякакви железа и при грешна стъпка можеше да се нарани. Когато достигна до счупения прозорец Пепино започна да оглежда внимателно пода, търсейки топката със знака на Найки. Трябваше да е паднала някъде наоколо. Обиколи двете колони, които му се изпречиха на пътя, но все още никъде не виждаше коженото кълбо. Пред погледа му се изпречиха сандъци и Пепино реши, че топката се намира или в някой сандък, или пък е паднала зад тях. Предположението му се оказа вярно и не след дълго той съзря сребристата топка, която се бе сгушила в един от сандъците до чифт смърдящи на гума оръфани ботуши. Момчето с погнуса отмести единия ботуш, бързо грабна топката и започна с подсвиркване да си я подхвърля от едната в другата ръка. Но само след три или четири метра кракът му срита някакъв мек предмет. Пепино клекна и на бледата светлина, която идваше високо горе от счупения прозорец, видя, че това беше мъжка обувка. Момчето не се изненада кой знае колко от откритието и почти бе готово отново да поеме по пътя си, но нещо необичайно го задържа. Обувката бе твърде лъскава и дори на слабата светлина изглеждаше като нова. Пепино остави топката на пода, с нарастващо любопитство взе обувката и я повдигна към светлината. Нямаше никакво съмнение. В ръцете си държеше официална кожена, нова новеничка обувка. Такава, каквато можеше да се види само по витрините на скъпите модни бутици.

„Сигурно струва цяло състояние!” – помисли си Пепино, обръщайки я бавно от всички страни, за да я разгледа по-внимателно. „ Да, но никой няма да ми даде и цент само за една обувка” – продължи мисълта си Пепино. Постави обувката до топката и започна да оглежда пода наоколо, за да открие и другата.

Търсеното продължи не повече от половин минута. Втората обувка се спотайваше до бетонна колона. Пепино възкликна от радост и бързо я грабна. Страхуваше се да не би отнякъде да се появи друг хлапак, който да му отнеме ценната придобивка. Когато се изправи пред погледа му се изпречи подаваща се от бетонната колона желязна кука с вързано за нея въже.

„Хей, какво става тук?” – помисли си Пепино, който отлично знаеше, че в склада не можеше да се намери нищо интересно, тъй като момчетата отдавна го бяха претършували из основи.

Естествено всичко, което имаше поне някаква минимална стойност или би могло да влезе в употреба, бе изнесено и на пода се въргаляха само ръждясали железа, тухли и никому ненужни боклуци. Пепино опипа свободния край на въжето, висящо от куката, и със задоволство установи, че беше ново – от онези, с които се катерят алпинистите. Позна го веднага. Бе ползвал подобно по време на скаутския лагер миналата година.

„Егати късмета!” – потри доволно ръце Пепино и проследи с поглед въжето, което се спускаше от високия таван на склада.

След миг погледът му спря върху нещо. Очите на Пепино се разшириха от ужас, когато осъзна какво вижда. На преметнатото през желязна греда въже беше провесено човешко тяло – някак странно изкривено, тъй като ръцете му бяха вързани зад гърба. Тялото беше облечено с тъмна мантия, а отпред можеше да се види голям светъл кръст.

Пепино изтърва обувката на пода. Шумът от падането й го накара да изкрещи от ужас. Момчето се обърна и хукна обратно към изхода. Виковете му се блъснаха по стените, а ехото ги препращаше и до най-отдалечените кътчета на сумрачната сграда.