Жилищната сграда бе четириетажна, изградена от червени тухли с извити тераси, които преливаха от цветя; с голям затревен двор, ограден от нисък зид откъм улицата. Намираше се в един от сравнително спокойните квартали на Местре, което означаваше и по-далеч от прашната индустриална зона на града. Тук животът течеше скучно и еднообразно, а сивото ежедневие нямаше нищо общо с очарователната атмосфера на Венеция, която се намираше само на 4 км, точно отсреща в центъра на лагуната. Двата града бяха свързани с провлак, снабден с шосе, по което на 10 минути сновяха автобуси към двете посоки и железопътна линия, завършваща на гара „Санта Лучия”. Накратко казано Местре бе само една междинна, лишена от какъвто и да е чар, спирка за непрестанния поток от туристи, запътили се към известния в цял свят островен град. Понякога даваше и подслон на по-бедните от тях, които не можеха да си позволят високите цени на хотелите във Венеция.

Лука застана пред орнаментираната с птички желязна врата и за момент се заслуша в глъчката откъм двора. Пред погледа му пробяга групичка малчугани, пищящи от радостна възбуда, предизвикана от играта им, която може би щеше да се стори непонятна за всеки възрастен. От балкона на втория етаж се показа едра жена, около петдесетте, опита се да надвика олелията, но опитът й не се оказа успешен: палавниците се спряха за миг, след което отново хукнаха из двора.

Лука се усмихна и бутна вратата. Част от децата се загледаха в новодошлия, но любопитството им бързо отмина, тъй като разпознаха мъжа, който често се отбиваше на третия етаж при семейството на комисар Морати. Вниманието им се задържа само върху двата опаковани с червена гланцова хартия пакета под мишницата му. Лука премина по пътеката и натисна един от звънците пред входа на жилищната сграда. Почака известно време, но не чу познат глас. Вторият път задържа копчето на звънеца по-дълго. Отново не последва отговор. Лука се зачуди, погледна часовника си, колкото да се увери, че не бе подранил. Върна се обратно на пътеката пред входа и вдигна глава към третия етаж. Погледът му се срещна с този на възрастната жена, която с любопитство го измерваше от главата до петите:

– При семейство Морати ли отивате? – попита важно тя, наслаждавайки се на добрата си лична осведоменост.

– Да, сеньора, но никой не отговаря – отвърна учтиво Лука, като присви леко очи.

– И няма как да ви отворят. Все още никой не се е върнал, откакто излязоха сутринта – отвърна на висок глас жената. – Но не се притеснявайте, може би Валерия, тоест сеньора Морати, или Паоло ще се върнат всеки момент. Комисар Морати едва ли ще се прибере толкова рано. Той е важен човек и обикновено работи до късно – рече съседката без да сваля поглед от лъскавите пакети.

– Благодаря Ви, сеньора! Не ми остава нищо друго освен да почакам на двора – каза Лука и се запъти към дървената пейка пред храстите до оградата.

Седна на пейката и остави пакетите до себе си: в големия имаше футболна игра, а в малкия бе опаковано томче от поредицата за Хари Потър. Като всички момчета Паоло бе луд по компютри и компютърни игри и почти не посягаше към книгите. Родителите му искрено се тревожеха от този факт и не веднъж го бяха споделяли с Лука. Точно тогава на помощ дойде Хари Потър. Паоло просто не се разделяше с първата книга за малкия магьосник, подарена от кръстника му и не я остави, докато не я прочете от кора до кора. С нетърпение очакваше излизането на поредния том, но не бързаше да си го купува от книжарниците, защото знаеше, че чичо Лука ще му го подари за рождения ден.

Докато наблюдаваше децата и играта им на криеница, спомените върнаха Лука назад във времето. В строгата и студена атмосфера на сиропиталището към доминиканския орден, където бе отрасъл. Съдбата не бе благосклонна към него – беше го лишили от семейство, от дом и от щастливо детство. Често в мислите му се явяваше избледнял спомен от ранното детство. Лука си мислеше, че той вероятно не е реален, че е омаен сън, образ на щастието... Когато затвореше очи в твърдото легло се пренасяше на малък и спокоен площад. Седеше в голяма черна гондола, която плавно долепваше страничния си борд до кея на площада. От лодката пъргаво скачаше млад мъж. Силните му ръце мигом го грабваха и го издигаха високо във въздуха. На Лука му прималяваше от страх и той се вкопчваше с малките си пръстчета за ръцете на мъжа. Колкото и да се мъчеше не можеше да си спомни как изглеждаше лицето му. Беше сигурен, че бе щастлив. Щом отново стъпеше на земята, мъжът го оставяше и протягаше ръка към гондолата, откъдето слизаше млада жена, приличаща на приказна фея: дългите й златисти къдрици падаха свободно около раменете, походката й бе толкова лека, че сякаш се носеше във въздуха. Мъжът го целуваше и се отправяше към огромна каменна сграда с големи порти. А те двамата с жената отиваха в малка уютна сладкарница, където на масата се появяваше най-големият и най-вкусният сладолед на света... Тук картината избледняваше...

Но пък спомените от сиропиталището бяха ярки и силни, сякаш се бяха случили вчера. В сивото ежедневие на питомниците на ордена, които по цял ден трябваше да зубрят цитати от библията и да изучават живота на светците, радостните мигове бяха изключителна рядкост. Естествено най-голямо внимание се отделяше на житието и битието на свети Доминик, основател на ордена, както и на Тома Аквински – виден теолог. Останалата част от времето се запълваше със занятия по другите учебни предмети: преобладаваше латинският, както и репетициите на хора по църковно пеене. Само футболът минаваше за някакво развлечение, но за жалост Лука не бе особено добър футболист. Беше слаб физически и никой от отборите не го искаше в състава си. Проблем бе и болезнено светлата му кожа – обект на подигравки от страна на значително по-мургавите му другари. Това отношение на останалите момчета към Лука се подклаждаше и от още един факт. Те изобщо не можеха да си обяснят как този смотаняк винаги успяваше да се подготви по всички предмети и отговаряше без да се запъва на въпросите, които братята задаваха по време на учебните занимания. Вследствие на това той почти никога не отнасяше каквото и да е наказание и беше пример за послушание и познаване на светите канони. А незнанието в ордена се наказваше строго: бой с пръчки по дланите на ръцете, безкрайно метене на двора, миене на посуда в кухнята, както и денонощно търкане на тоалетните и коридорите... Последното занятие бе особено омразно, най-вече през зимата, тъй като ръцете на момчета премръзваха от студената вода.

Номерата, които сираците си въртяха един на друг, нямаха край, а Лука беше особено подходящ обект за тази цел. Редовно му изчезваха лични принадлежности от шкафчето, веднъж някой му бе заковал обувките върху стилажа в коридора, което предизвика бурен смях сред останалите момчета. Не бяха редки и случаите, когато отмъкваха завивките му през нощта и на сутринта Лука се събуждаше с тракащи от студ зъби.

Един ден обаче, всичко се промени. Сред любимите номера на момчетата беше правенето на „мечка”. Вечер преди лягане лампите в спалното помещение се загасяха и няколко момчета с одеяло в ръце дебнеха до вратата – причакваха някой, забавил се по-дълго в тоалетната. Когато закъснелият влезеше в спалното, те хвърляха одеалото върху него и го събаряха на пода. Следваше кратка, но обилна порция удари и ритници. После всички се разбягваха към леглата, тъй като някой от дежурните братя идваше на проверка заради разразилата се дандания.

Но една вечер стана грешка. Всички мислеха, че правят „мечка” на Лука, а се оказа, че потърпевшият бе омразният на всички брат Сейла. Последва строяване в коридора и два часа стърчене на бос крак върху студената мозайка, за да се намерят виновниците за деянието. Никой не смееше да си признае, тъй като съзнаваше какво ще последва в идните няколко седмици. Накрая пред строя излезе високо и снажно момче и пое цялата вина – беше Анджело Морати.

Анджело незабавно бе изпратен в тоалетните, за да светнат от чистота до сутринта. Всички останали си легнаха с облекчение. Без Лука. Впечатлен от достойното поведение на Анджело, щом всички заспаха, се измъкна тихо от леглото и отиде в тоалетните. Взе една от кофите зад вратата, напълни я с вода и се зае да търка плочките на умивалниците под учудения му поглед. Оттогава двамата станаха неразделни.

– Хей, Лука, какво правиш тук? – чу се мелодичен глас откъм входната врата.

Лука се отърси от мислите и обърна глава. Беше Валерия, съпругата на Анджело, с две пазарски чанти в ръце.

– Не, само не ми казвай, че Анджело не ти се е обадил по телефона.

– Всъщност не сме се чували днес – отвърна Лука и се запъти към стройната жена.

Тя остави чантите до краката си и скръсти ядосано ръце. Валерия притежаваше естествена красота. Почти не използваше грим, червило, фонд ютен... Просто нямаше нужда. Лъхаше на свежест и на едва доловим аромат на фин парфюм.

– Защо, какво е станало? – добави Лука, след като се приближи и целуна Валерия по бузата.

– Сутринта поръчах на Анджело да ти се обади и да те предупреди да дойдеш по-късно. Паоло има урок по английски и ще закъснее. Аз използвах възможността да напазарувам, явно скъпият ми съпруг пак се е отплеснал и е забравил. Извинявай, отдавна ли чакаш?

– Не се безпокой, Валерия. Нищо лошо не е станало. Изобщо не съм скучал, наслаждавах се на прекрасните малки създания, които си играят в двора.

– Добре, Лука. Паоло ще се върне след около час, а аз не съм стигнала до никъде с приготвянето на вечерята. Ще ми помогнеш ли? – попита Валерия, а на продълговатото й луничаво лице се изписа притеснение.

– С най-голямо удоволствие. Отлично знаеш, че кулинарията е една от страстите ми, е, след ...

– Книгите – изпревари го Валерия и му се усмихна мило.

– Точно така, но нека да ти помогна с пазарските чанти. Сигурно са тежки?! – рече Лука и ги вдигна от земята.

Двамата се запътиха към входа на жилищната сграда, но на стълбите Лука се сети, че бе забравил подаръците за Паоло на пейката в двора.

– Предполагам, че малкият пакет съдържа поредната книга за Хари Потър – рече Валерия, след като Лука се върна с подаръците в ръце.

– Бих ли рискувал да огорча своя кръщелник? – отвърна с намигване той, подаде двата лъскави пакета на Валерия и отново грабна пазарските чанти.

Чак когато служебната кола спря пред входа на жилищната сграда, Анджело Морати се сети, че беше забравил да предупреди Лука. Покрай убийството в склада бе загубил представа както за времето, така и за обещанието на съпругата си. Постара се да се вмъкне в апартамента колкото се може по-тихо, за да влезе незабелязано в спалнята, където беше скрил подаръка за сина си. В антрето чу веселите гласове на Валерия и Паоло, идващи откъм кухнята, а до ноздрите му достигна ухание на печено, което веднага му напомни, че бе пропуснал обяда си в полицейския стол. Морати хвърли сакото на леглото, отвори гардероба и бръкна в едно от чекмеджетата долу. Измъкна компютърната игра, хвърли поглед към физиономията си в огледалото и отново на пръсти се измъкна от спалнята.

– Привет на всички! Има ли рожденик някъде тук? – рече той весело, след като затвори вратата на трапезарията след себе си.

– Татко, най-накрая се върна от работа! Това за мен ли е? – извика Паоло, който заедно с Лука играеше на новата футболна игра.

– Естествено, че е за теб, но преди да я получиш, ще трябва да ми дадеш една огромна целувка – отвърна Морати, сграбчи сина си и го повдигна към лицето си.

Когато отново се озова на пода Паоло взе пакета и с любопитство разкъса опаковъчната хартия:

– Супер! Компютърна игра! – извика отново момчето и се стрелна към стаята си.

– Хей, старче, как я караш? – попита Анджело и запъти към Лука.

Двамата се прегърнаха топло.

– Доколкото си спомням не те биваше много с футбола в сиропиталището – добави усмихнато той и посочи лежащата на пода игра.

– Е, човек се учи цял живот. Ако толкова много се надуваш, можем да поиграем – отвърна Лука.

– Сигурно все още съм достатъчно добър, за да се справя набързо с един библиотекар.

– Ако искаш да знаеш точно такъв библиотекар на име Алкуин от Йорк е помогнал на Карл Велики да съгради империята си. И второ – аз ли се записах да уча първо физика, та да ме скъсат на изпитите, за да разбера най-накрая, че пътят към науката е твърде стръмен? – не му остана длъжен Лука.

– Хей, старче, знам, че те бива много по приказките и едва ли ще мога ...

– Анджело, прибра ли се най-сетне? – чу се глас откъм кухнята.

– Трябва бързо да умилостивя Валерия, преди да е започнала да ми трие сол на главата – рече заговорнически Морати и бързо се отправи към кухнята. – Здравей скъпа, просто нямаш идея с колко много работа се затрупах днес в управлението – започна Морати, придавайки хрисима физиономия на лицето си.

– И естествено забрави да се обадиш на Лука – отвърна със сърдит тон Валерия, войнствено стискаща дървена лъжица в ръка.

– Умирам от глад, а тук ухае така приятно – рече Анджело и целуна съпругата си.

– Поне вземи печеното и го отнеси на масата!

– Слушам началство! – пошегува се Анджело и грабна кухненските ръкавици.

След вечерята Паоло отново се затвори в стаята с новата си компютърна игра, а тримата възрастни излязоха на верандата, да довършат наченатата бутилка розе. Вечерта беше топла и мека, а по тъмното небе блещукаха хиляди звезди. Духаше съвсем лек ветрец, който поклащаше нежно листата на цветята, подредени навсякъде по верандата.

– Наздраве за моя кръщелник! – наруши тишината Лука, след което се чу звън на стъкло. – Какво ново при теб Анджело? – попита той.

– Не питай – промърмори Анджело, отпуснал се удобно в плетения стол. – Вече се настройвахме на отпускарска вълна и точно сега това убийство.

– Какво убийство? – учуди се Валерия.

– Такова, каквото не съм виждал никога през живота си – отвърна Анджело и накратко разказа за обесения труп на пристанището. – Всички отдели работят като луди и въпреки това не сме се приближили и на сантиметър до разрешаване на случая. Дори не сме идентифицирали жертвата, а сцената на местопрестъплението е толкова объркана и странна, че човек да се чуди откъде да започне.

– Казваш, че мъжът е бил облечен в тъмна роба с голям кръст? – попита замислено Лука.

– Точно така. Или е дело на някой религиозен маниак или пък мафията е решила да демонстрира по-зрелищен подход – отвърна Морати, като отпи глътка от виното.

– И мислиш, че жертвата е била удушена най-вероятно с гарота?

– Точно така.

– Имаше ли кръв на местопрестъплението?

– Не, никаква. И това е странното. Ако беше отмъщение на мафията, всичко щеше да е омазано, мафиотите обичат да леят кръв, особено тази на хората, които са нарушили омертата[1] – отвърна Анджело.

– Ecclesia abhorret a sanguine! – каза бавно Лука и побутна очилата за тънката им рамка.

– Какво, какво?! – възкликна Анджело.

– Нима си забравил безкрайните часове по латински? – отвърна на въпроса с въпрос Лука.

– Моля те, не ме мъчи! Какво означава това?

– Църквата се пази от кръв – отвърна Лука и умните му очи се впериха първо във Валерия, а след това в Анджело.

– Страхувам се, че все още не ми е ясно какво имаш предвид – отвърна Анджело и демонстративно изпи остатъка от виното в чашата си.

– Става въпрос за Светата инквизиция. Изгарянето на клада на еретиците не е било случайно. При такава екзекуция не се лее кръв, както при посичането на ешафода например. Освен това инквизиторите милостиво предлагали на жертвите си да бъдат удушени предварително с гарота преди да ги бутнат в огъня.

– Сега остава да кажеш, че преди да бъдат умъртвени, еретиците са били обличани в тъмни роби, върху които са пришивали огромни жълти кръстове! – повиши тон Анджело.

– Нямаш представа колко си прав – отвърна весело Лука, като хитрата усмивка не слизаше от лицето му.

– Хайде бе! Майтапиш ли се?

– Испанците наричат тази дреха санбенито, с нея наистина са обличали осъдените на смърт еретици.

– Хей, Лука, да не би в предишния си живот да си бил инквизитор? – попита весело Валерия.

– Надявам се, че не съм бил, но когато отраснеш при доминиканците и ежедневието ти е запълнено с преглеждането на хиляди книги...

– Знаеш ли, твоята професия започва да ми се издига в очите – прекъсна го Анджело.

– Благодаря за признанието! По-добре късно отколкото никога – отвърна Лука, след което се засмяха заедно с Валерия.

– Говоря сериозно. Всичко, което ми казваш, пасва идеално на фактите от първичния оглед на местопрестъплението. Няма начин човек да не си направи извод, че някой е решил да имитира метод на екзекуция, подобен на този, прилаган от инквизицията през Средновековието.

– Само дето липсва кладата – подхвърли Валерия.

– Може да се обясни лесно. Пожарът би привлякъл твърде много внимание, а това явно не е влизало в плановете на извършителите – отвърна Анжело и добави: – Лука всички знаем, че по време на разпитите еретиците са били подлагани на различни изтезания. Какви са били най-често използваните?

– Това е твърде обширна тема, защото инквизиторите са били доста изобретателни. В най-общи линии са ги биели с камшик, разтягали са ги на специално конструирани колела, горели са ходилата им на жарава и са използвали похват, наречен гаруча, при който ръцете на жертвата са се завързвали зад гърба, а след това тя е била вдигана във въздуха, като въжето връзвали за китките. Явно болката е била нечовешка – говореше Лука с отработен и ясен глас, сякаш изнасяше лекция на някоя сбирка в библиотеката. – Какво има? – попита той, след като видя, че Анджело се бе навел напред, а от лицето му се излъчваше напрегнатост.

– Не съм споменавал, че жертвата от склада е била измъчвана, нали? – рече възбудено Анжело.

– Не! – отвърнаха едновременно Лука и Валерия.

– Човекът беше със силно обгорени ходила и висеше от една греда на тавана по същия начин, който ти описа току-що. Как го нарече?

– Гаруча – повтори Лука, но този път физиономията му бе напълно сериозна.

– Твърде много съвпадения. Явно имаме работа с някой съвременен инквизитор – промърмори Анджело, като мозъчните му клетки не преставаха да анализират научената информация.

На масата настъпи тишина, нарушавана само от шума на преминаващите автомобили. Анджело прокара пръсти през челото си, прокашля се и рече с официален тон:

– Лука, имам предложение за теб.

– Целият съм в слух.

– Цял ден се опитвам без успех да си съставя що-годе свързана картина на това престъпление с помощта на огромен брой хора, които работят в полицейското управление, и най-неочаквано започвам да получавам отговори на чаша розе от човек, който няма нищо общо с полицейската работа. Та, ще се съгласиш ли да сътрудничиш на полицията, тоест на мен в този случай?

– Официално ли?

– Естествено, като наш консултант.

– Точно сега съм страшно зает с предстоящата изложба в библиотеката, а и едва ли това ще се хареса на директор Зорзи.

– Не се безпокой. Ще изпратим официално писмо до него. От теб съм чувал, че обича публичните изяви, нали?

– Така е. Ако успееш да го убедиш, съм съгласен.

– Считай въпроса за решен. А новото сътрудничество трябва да се полее! – зарадва се Анджело и скочи от стола, за да донесе нова бутилка вино.

Метод на връзване – гаруча

[1] Обет за мълчание при сицилианската мафия (бел. авт.)