Венеция – Италия

Суетнята бе повсеместна. Почти навсякъде можеха да се видят служители на фирмата доставчик, които внасяха дървени сандъци с току-що пристигналата от Холандия пратка. Едва ли можеха да бъдат сбъркани с хората от персонала на библиотека „Марциана”. Първо, защото носеха червени работни комбинезони с логото на фирмата и второ, защото обръщаха твърде малко внимание на безценните фрески на Веронезе и Тинторето, покрай които минаваха. Работниците стоварваха запечатаните сандъци в двете основни помещения: вестибюла и основната зала, без да се впечатляват особено от изящната им архитектура, дело на главния архитект на Венеция – Джакопо Сансовино отпреди близо половин хилядолетие. Естествено не биха си направили и труда да извият яките си вратове и да отправят поглед към тавана на вестибюла, чийто център бе зает от великолепната „Мъдрост” на Тициан.

Оставаха два дни до откриването на изложбата, посветена на магията, алхимията и науката от 1400 до 1700 г, както съобщаваха рекламните платна, провесени по пиаца „Сан Марко”, а работата сякаш нямаше край. Поради приготовленията библиотеката бе временно затворена и охраната на входа бе принудена да отпраща свои недотам редовни читатели, които не се бяха информирали предварително за промяната, както и любопитни туристи, желаещи да разгледат „старата библиотека”, както я наричаха местните жители.

Лука Дорато, уредник на изложбата, обикаляше нервно напред-назад. И без това измъченото му лице се изопваше до крайност, щом някой сандък минаваше заплашително на милиметри до витринажите с острите си ръбове. Слабоватият 35-годишен мъж постоянно даваше указания на работниците кое къде да поставят и от време на време забърсваше изпотените стъкла на очилата си, въпреки че климатичната система работеше безупречно. Спокойствието в общественото учреждение бе безвъзвратно изчезнало, а Лука бе човек, който ненавиждаше промените, както в личния си живот, така и на работното място. Но директор Зорзи бе непреклонен и твърдо държеше на тази изложба, смятайки че по този начин ще издигне реномето на библиотеката сред своите съграждани и проявата идеално ще се впише в летния културен живот на Венеция. Тоест малко шум в местните и националните медии никога не бе излишен, особено когато става въпрос за човек като Зорзи, който беше пословично известен със своята суетност. Въпреки смешната си дребна, но порядъчно заоблена фигура и плешивото си теме, директорът винаги се обличаше по последния писък на модата, като разбира се държеше костюмите и обувките му да са дело на реномирани италиански производители.

За разлика от него Лука, който работеше за библиотека „Марциана” от почти 10 години насам, беше сменил само три костюма за този период, а това бе направо гавра с модните традиции според разбиранията на д-р Масимо Зорзи. По тази причина директорът винаги намираше удобен случай да подхвърли някой упрек към външния вид на своя подчинен, който пък от своя страна вече беше свикнал с подмятанията и шегите на колегите си и не им обръщаше кой знае какво внимание. А причината за това бе много проста. Лука беше човек изцяло отдаден на работата си, а тя бе общо взето всичко, което имаше на този свят и упорито отказваше да тормози главата си с незначителни подробности като външен вид, модни тенденции и други подобни.

– Хей, по внимателно с този сандък! – рече с възмутителни нотки в гласа си Лука, след като дъските на сандъка изскърцаха жаловито, когато носачите го тръснаха на богато орнаментираната подова мозайка, дошла през 1815 година от Скуола Гранде дела Мизерикордия – друга емблематична сграда на архитект Сансовино.

„Слава Богу, че поне доставката от Флоренция пристигна навреме” – помисли си Лука и интуитивно обърна поглед към самостоятелната витрина, където се помещаваше най-ценният експонат от изложбата – гръцкият ръкопис на Корпус Херметикум, от който великият Фичино бе направил своя знаменит латински превод.

Лука се запъти към витрината, сякаш притеглен от невидима магнетична сила, хвърляйки още един сърдит поглед към носачите, които на висок глас коментираха лошото представяне на местния футболен тим. Мъжът се наведе, погледна през стъклото на витрината към пожълтелия пергамент, изписан с дребни, но красиви гръцки букви от ръката на незнаен монах някъде в Атон[1]. Въпреки че заглавната страница бе силно повредена Лука Дорато съзерцаваше пергамента със сините си очи като хипнотизиран. Чудеше се на невероятната му сила, сякаш застинала в него под стъкления похлупак, но в миналото, избухнала и дала началото на един от най-светлите периоди в човешката история – Същинския италиански ренесанс.

– Лука, как вървят приготовленията?

Леко пискливият глас, който отекна в залата, го изкара от унеса и той се обърна машинално към входа. С характерната си енергична походка към него крачеше директор Зорзи, оглеждайки с изпитателен поглед струпаните сандъци по пътя си.

– А, всичко е наред, господин директоре – отвърна Лука и се запъти към началника си.

Когато го наближи веднага усети плътната и вече стелеща се наоколо миризма на парфюма, разнасящ се от закръглената фигура на Зорзи. Слабичкият уредник сдържа гримасата върху лицето си, жест трениран многократно при срещите с началството. За всеки случай все пак спря на почетно разстояние.

– Вярвам, че закъснението на доставката от Холандия няма да се отрази на подготовката, нали Лука? – рече Зорзи, като натърти на последните думи.

– Естествено, господин директоре. Ще видите, че ще се справим навреме.

– Радвам се да го чуя, защото вече уреждаме пресконференцията с медиите, които ще искат да снимат изложбата – отвърна Зорзи и бащински потупа Лука по рамото, бръкна в джоба на сакото си, за да извади звънящия клетъчен телефон. – Ето, мира не ми дават. Ще трябва да вървя – добави Зорзи, завъртя се върху подметките на лъснатите до блясък ръчно изработените черни обувки и пое бързо към изхода на залата.

Въпреки странностите директорът разбираше от работата си и управляваше с размах дейността на старата библиотека. По негово време стартираха няколко проекта, като „АИДА” и „ВЕНИВА”, целящи да свържат чрез интернет в единна база данни културни институции както от Италия, така и от цяла Европа. Дори хранилищата бяха прочистени от дървояди – чрез електро-механичната система „Велокси”, която намаляваше нивото на кислорода във въздуха.

Лука проследи с поглед отдалечаващия се с леко поклащане директор, след това махна с ръка на двама свои колеги. Те трябваше да отворят всички сандъци и да подредят съдържанието им в залите.

Беше изминал час откакто Марангона – най-голямата от петте камбани на Кампаниле бе известила приключването на работния за венецианци ден, когато най-накрая Лука се просна изморен върху стола си. За миг затвори очи и разтърка с върха на пръстите пулсиращите си слепоочия. Вече можеше да се отпусне. По-голямата част от работата беше свършена, а остатъкът можеше да почака до утре. Той отвори очи и погледна към прозореца на кабинета.

Изгледът бе великолепен. Привързаните за дървените стълбове гондоли се поклащаха леко в спокойните води на лагуната, а зад тях, като в приказен мираж, изникваха сградите на остров Сан Джорджио. Водно такси, пълно с туристи, бавно приближи брега и се насочи към пристана Закария, намиращ се непосредствено след моста Понте дела Паглиа. Отсреща светлорозовата фасада на Двореца на дожовете отразяваше лъчите на снишаващото се на запад слънце, като само две дълги сенки бавно пълзяха към богато орнаментираната сграда – удивителна смесица от византийска, готическа и ренесансова архитектура. Сенките бяха от двете монолитни колони, от червен и сив ориенталски гранит, които се издигаха между библиотеката и двореца и сякаш стояха на стража на кея, или Моло, на площад Сан Марко. По-близката бе издигната в чест на първия патрон на града – свети Теодор, а на върха на втората, сякаш готова да политне стоеше бронзовата фигура на крилатия лъв – символ на евангелиста свети Марк, чийто мощи се съхраняваха в едноименната базилика.

Мелодичният звук от компютъра накара Лука с нежелание да отмести поглед от великолепната панорама и да го насочи към екрана на монитора. Имаше съобщение за нова поща. Мъжът веднага се досети, че все още не бе отговорил на колегите от Амстердам за благополучното пристигане на пратката във Венеция. След секунди пощата бе отворена, но съобщението не бе изпратено от Философската херметическа библиотека, а от непознат електронен адрес. Въпреки че пощата му имаше антиспам програма, Лука почти всеки ден губеше време с досадната работа по отстраняване на рекламни съобщения и оферти, които заливаха мрежата с упоритата настойчивост на разбеснели се марокански скакалци. В началото се зачуди, но въпреки това кликна върху новото съобщение – страхуваше се, че все пак може да е нещо важно и реши да му хвърли едно око. На екрана се появи кратък текст. Лука присви леко очи и зачете, като устните му леко помръдваха.

Уважаеми господин Дорато,

Може би това писмо ще Ви се стори странно, но повярвайте, не го изпращам, за да Ви губя времето. Вие не ме познавате, но аз Ви познавам твърде добре, още от детските Ви години, които прекарахте в сиропиталището на доминиканските монаси. Бих искал да разговарям с Вас по много важен и дори бих казал съдбовен въпрос, но това трябва да стане на четири очи. Знам, че в момента сте зает с подготовката на предстоящата изложба и за това Ви предлагам да се срещнем утре пред кафе „Флориан” в 8.30 ч. Надявам се, че ще дойдете, тъй като отдавна искам да се срещна с Вас.

След текста нямаше име на подателя, а само фразата „Искрен Ваш приятел” и някаква странна рисунка от преплетени кръгове – за разлика от петте кръга на олимпийското лого тук бяха само три. Физиономията на Лука доби искрено озадачен вид и, въпреки че прочете още два пъти текста, съзнанието му не успя да се освободи от завладялата го изненада и любопитство.

Можеше да се каже, че живееше почти отшелнически, ако не се брояха срещите с единствения му приятел Анджело и неговия син Паоло, на когото бе кръстник. С колегите си не поддържаше отношения извън естеството на работата и дори трудно се приемаше да изпие чаша вино с тях. Само едно обстоятелство възпираше Лука да не изтрие това съобщение. Непознатият знаеше отнякъде, че той бе отрасъл в сиропиталището към доминиканския орден. Факт, за който Лука не обичаше да говори. Освен това непознатият искаше да разговаря по някакъв съдбовен въпрос.

Лука кликна върху бутона за отговор и бързо изписа в новопоявилия се прозорец:

„Кой сте Вие и за какво искате да разговаряме?”

Изпрати съобщението и само след половин минута се получи отговор от същия електронен адрес:

„Просто елате пред кафене Флориан и ще разберете.”

Лука не се изненада. Очевидно непознатият нямаше желание да разкрие самоличността си.

„Какво пък, сутрин атмосферата на площад „Сан Марко” е чудесна и спокойна. Една разходка няма да ми се отрази зле” – помисли си уредникът и загаси екрана на монитора.

[1] Последният трети ръкав от Халкидическия п-в в Северна Гърция, известен с множеството си православни манастири, построени по време на византийската империя.