Ключът на любовта
Глава 5
- Хайде, г-це Питърсън, закъсняваме за снимките – Ричард припряно погледна часовника си, влизайки в кабинета.
Бе свикнал винаги, каквото и да прави, да бъде точен и да не кара хората да го чакат. Смяташе, че е неуважително към другите, а и проява на лоша черта в характера. Въпреки че беше Ричард О’Брайън, най-известният, най-желаният, най-харизматичният актьор и мъж в момента, той не желаеше да си позволява волности. Не беше от типа разглезени звезди, които се чудят с какво да привлекат вниманието върху себе си. Беше земен човек, отказваше да се възползва или да злоупотребява със славата си. Държеше на точността, уважаваше поетите ангажименти, но изискваше да му се отвръща със същото. Черти, за които мениджърът му Джейсън, бе предупредил Вивиън още в първия ù работен ден.
- Идвам, идвам, г-н О’Брайън! – изрече Вивиън, набързо изпивайки кафето си.
Тази сутрин тя изглеждаше различно. Бе подчертала красивите черти на лицето си с лек грим, а кестенявите ù къдрици бяха сплетени в небрежна плитка. Елегантният костюм бе заменен от дънки и тениска. Приличаше по-скоро на малко момиче, отколкото на жена.
Ричард само ù хвърли един изучаващ поглед от горе до долу и двамата се насочиха към колата на паркинга, където вече ги очакваше шофьорът.
Навън беше прекрасен летен ден, подухваше слаб ветрец.
- Тази сутрин ми изглеждате малко притеснен, г-н О’Брайън – осмели се да отбележи Вивиън, докато пътуваха в колата, седнали един до друг.
- Може би, малко – съгласи се Ричард.
- А мога ли да попитам за причината за това безпокойство? Навярно се дължи на снимките днес? – опита се да отгатне Вивиън, гледайки го с невинна усмивка.
- Не точно. По-скоро имах неприятна вечер вчера и спах лошо – и Ричард погледна през стъклото на автомобила.
- Съжалявам! Вероятно не трябваше да засягам темата сега – гласът на Вивиън прозвуча някак виновно.
- Всичко е наред или поне ще се опитам да го оправя – продължи Ричард, все така загледан в сградите, които прелитаха покрай тях. – Скарах се с Ребека, не знам какво ще стане с връзката ни.
Изричайки това, Ричард се учуди сам на себе си защо се осмели да сподели нещо толкова лично с Вивиън. Какво го караше да ù се довери? Та той почти не я познаваше, а разкриваше любовните си проблеми пред нея.
- Съжалявам – прошепна Вивиън. – Толкова ли е сериозно?
- Когато става въпрос за любов, при мен нещата винаги са сериозни – обясни Ричард. – Но в този случай и аз не знам защо се получава така... любовта е сложно нещо – заключи той.
“Сложна е, наистина – помисли си Вивиън. - Какво ли не се случва с хората заради любовта” – собствените ù преживявания бяха доказателство.
- Но е и толкова красива, когато е споделена – продължи на глас размислите си Вивиън.
Ричард не каза нищо, само въздъхна и се облегна на седалката.
След още няколко минути пристигнаха на мястото за снимките. Днес щеше да се осъществи планираната фотосесия за “Слава” – месечно списание, което представяше отблизо живота на звездите.
- Здравейте, г-н О’Брайън – поздрави го фотографът. – Готов ли сте за снимките?
- Разбира се, можем да започваме, когато кажете – отвърна Ричард и в гласа му прозвуча нотка на превъзбуда.
Обичаше да флиртува с камерата, в такива моменти забравяше за всичко друго и се концентрираше единствено върху фотообектива и снимките. Даваше всичко от себе си, за да се получи качествен краен продукт. Не позволяваше компромиси в работата си.
Списанието бе избрало за снимките басейн в покрайнините на града, с приятна обстановка, далеч от погледите на любопитни зяпачи. Мястото бе резервирано за целия ден за снимачния екип. Никой друг нямаше достъп до басейна.
Ричард се появи в син бански костюм и снимките започнаха. Фотографът нямаше нужда да му обяснява как точно да застане или да погледне. С Ричард се работеше лесно, защото той беше професионалист.
“Добре. Чудесно. Снимките стават невероятни” – говореше на висок глас фотографът.
Вивиън стоеше отстрани и наблюдаваше всичко. За нея това беше уникално преживяване. За пръв път имаше възможност да види Ричард толкова близо до себе си и то само по бански костюм, който разкриваше почти всичко от него. Седнала на един от шезлонгите, тя не можеше да откъсне очи от Ричард. Тялото му беше изваяно с мускули, които го правеха така мъжествен и неустоим. Вивиън изучаваше всяка част от него, искаше да запечата всеки детайл, всяко движение, всяка поза – силните му ръце, които небрежно бе поставил на хълбоците си; стегнатите му гърди, по които бавно се стичаха капчици вода; русата му коса, небрежно отметната назад; красивият му широк гръб, по който играеха слънчевите лъчи и флиртуваха с нежната му кожа.
О, как желаеше този мъж! Как мечтаеше да потъне в обятията му! Да се почувства защитена, обичана, сигурна. Да го докосва, да го милва, да го целува. Да му изкрещи на глас колко много го обича. Очите ù примижаваха от удоволствие при мисълта за близостта ù с Ричард. Щеше ли този ден най-накрая да настъпи?
“Край! Добре свършена работа. Поздравления!” – гласът внезапно я откъсна от мислите ù, връщайки я в действителността. Снимките за фотосесията бяха приключили.
Вивиън стана от мястото си и се приближи до Ричард.
- Сигурна съм, че се е получила невероятна фотосесия – изрече тя, усмихвайки му се. – Най-хубавите снимки, публикувани някога в списанието!
- Е, чак пък толкова! – скромно отвърна Ричард. – Просто дадох всичко от себе си.
- Но не всеки път фотомоделът е толкова красив – и Вивиън изведнъж се смути от думите си, но те бяха истина.
Ричард на свой ред се усмихна и в сините му очи можеше да се долови задоволство от успешния край на снимките.
“Ричард! Ричард!” – изведнъж се чуха викове на група момичета отвън.
- Не може да бъде! Как са разбрали, че сме тук? – учуди се някой от екипа.
- Нали държахме всичко под пълна секретност? – допълни друг.
Загадка оставаше как тези момичета бяха разбрали мястото за снимките. Но беше факт, че за феновете на Ричард нямаше невъзможни неща. Той тръгна към групата момичета.
- Ричард, какво ще правиш? – попита го фотографът.
- Това, което те очакват от мен. Да ги зарадвам по единствения начин, който умея най-добре – отвърна Ричард, без да се обръща.
И той прекара следващия час в разговори с момичетата, раздаваше им автографи, снимаше се с тях. Такъв беше Ричард О’Брайън – никога не отказваше на нито един свой почитател нужното внимание. Със земното си поведение привличаше околните към себе си. “Когато получаваш обич, трябва и да отвръщаш с обич” беше мотото на живота и работата му.
- Как да им откажа, как да ги разочаровам? Те са дошли специално заради мен! – говореше Ричард на Вивиън, след като се качиха обратно в колата.
- Толкова сте благороден и мил с феновете си! Възхищавам Ви се – въодушевено изрече тя.
“Затова го обичам! Той е неповторим!” – помисли си наум тя и се усмихна леко.
Пристигайки обратно в офиса, Ричард промълви:
- Г-це Питърсън, днес може да си тръгнете по-рано. И аз ще се прибера да се освежа малко и да помисля над проблема с Ребека.
“Отново Ребека – помисли си Вивиън. - Тази жена не го заслужава, щом го кара да страда.”
- Вземете най-доброто решение, г-н О’Брайън. Послушайте сърцето си, то няма да Ви подведе. Любовта, ако е истинска, може да се открие единствено там – и Вивиън му махна за довиждане.
© Вероника Борисова Todos los derechos reservados