Отвори очи при поредния силен трус на камиона. Шофьорът го погледна ухилено, изкозирува с ръка и изрева: „Калимера, кирие! Като не получи отговор продължи да си припява съвместно със Ставрос Ливикос звучащ от въртящия се диск, поклащайки в такт с музиката едрото си тяло.
Слънцето блесна немилостиво насреща му и той отново затвори очи. Сигурно е спал през повечето време. Даже сънува нещо.Нещо, измъкнато от чекмеджето на онова време, което си мислеше, че е забравил.
Времето когато първата му майка го мъкнеше като куфар по градове и селца според местообитанието на поредния пожелал я мъж.
Тъмни и влажни стаи с тежки пердета и разкривени легла, които скърцаха ужасно.
Спомняше си я смътно - матова кожа, черни очи, с торбички под тях, черна сплъстена коса, вечните протрити дънки и яркоцветни блузи с дълбоки деколтета. И естествено бутилката, която сякаш се беше сраснала с ръката ù. Дрезгавия глас, с който го изпъждаше извън стаята при хубаво време, а при лошо му нареждаше да седне с гръб в единия ъгъл на стаята, покрит с одеяло и вечния кроасан ако огладнее. За цял живот намрази кроасаните. Напомняха му звуците, които издаваха майка му и мъжът в леглото ù. После следваха дежурните караници. Тя крещеше, ругаеше, искаше пари, хвърляше разни предмети. Накрая мъжът се изнизваше, а тя заспиваше без да се интересува, че под вмирисаното одеяло, детето ù трепери от страх, студ или от глад.
При последния баща се задържаха почти година. Кирил беше тих и добър човек. Приюти ги в къщата си в едно малко планинско селце. И за пръв път имаше стая само за него. Имаше храна всеки ден.
И за пръв път някой от мъжете на първата му майка го забеляза и разговаря с него.
Показа му как се засаждат и окопават зеленчуците. Как се хранят кокошките и кучето. Направи му люлка и я върза на едно дърво. Интересно му беше да се разхожда из двора. И да е далече от майка си и нейната бутилка. Далече от гневните ù изблици, които зачестиха веднага щом Кирил остана без работа и парите му секнаха.
Една сутрин първата му майка припряно си събра багажа и си тръгна. Този път не го взе със себе си. И странно, но някак си му олекна.
Когато Кирил се прибра и разбра какво е станало не каза нищо. Само хвана главата си с две ръце, въздъхна няколко пъти дълбоко, после го погледна и каза:
- Ще се справим, Малчо. Нали сме мъже.
През лятото беше лесно. Храната я беряха от градината. Ловяха риба от близката река. Но като захладня стана трудно…
Отначало не смееше да излиза извън къщата. Но постепенно се охрабри и с всеки ден се отдалечаваше все повече. Един ден стигна до площада. Седна на една пейка до автобусната спирка. Един от чакащите си хапваше сандвич с кебапче и като дойде автобуса нервно го метна в кошчето за смет и скокна в рейса.
Огледа се, примъкна се тихичко към кошчето и грабна захвърления сандвич. Впи зъби с неописуемо удоволствие.
По-вкусно нещо никога не бе ял. Толкова различно от кроасаните на първата му майка и чорбите на последния му баща.
Тогава видя, че някой го наблюдава. Беше красива жена. Косите ù бяха дълги червени и къдрави. Носеше черно сако и обувки на токчета.Слънцето подскачаше във вдлъбнатинките на къдриците ù и очертаваше някакъв блестящ ореол покрай лицето ù. Заприлича му на иконата от стената в кухнята на Кирил.
Беше му казал, че това е Божията майка, която закриля бедните и сираците.
Жената бавно се приближи, взря се в него със сините си очи и го попита:
- Как се казваш, малкия?
Замисли се. Първата му майка го наричаше „Навлек”,”Борсук” и „Лайно”. Кирил му викаше „Малчо”, но някъде дълбоко от подсъзнанието му изплува „Ангел”- някой го беше наричал така някога.
- Ангел- промълви и побърза да глътне последната хапка. Ако тая ще му се кара, поне да има защо.
- О, значи сме адаши с тебе. Аз пък съм Ангелина – тръсна къдрици жената – а ти, ходиш ли на детска градина?
Тук вече не знаеше какво да отговори. Защото не знаеше какво е детска градина.
Вдигна рамене и се облиза като се усмихна на радостта в стомаха си.
- Гладен ли си? Искаш ли, да ти купя един кроасан?
- Нее! Дори не знаеше, че може да крещи. Но толкова, толкова отдавна ненавиждаше кроасаните. Сигурно откакто се беше родил. А беше на четири, или пет… И в това не беше съвсем сигурен.
Жената се отдалечи към павилиона за закуски, и се върна с една баничка.
- Заповядай, Ангелче - подаде му я и по светналите му очи позна, че е улучила вкуса му.
И баничката се оказа нещо невероятно вкусно. Захапа я лакомо и дори не се сети да благодари. После изведнъж хукна в посоката, от която беше дошъл.
Един ден, като си играеше в градината, видя през оградата, че онази красива жена идва към къщата на Кирил. Чу я как спря при бабите на пейката пред съседната къща.
Дочу откъслечни фрази като: „Той Кирчо е много добър, ама не случи на булка. Тая циганора, последната, хем го ошушка, хем му нататрузи да ù отглежда копелето. Тъй е то - добрият добро не паща.”
После жената влезе в къщата и дълго разговаря с Кирил. Идва и още няколко пъти като всеки път носеше нещо за ядене. Бабите взеха да подкачат Кирил: „О, Кире, счетоводителката Ангелина от кооперацията май те е харесала. Много често взе да ти гостува. Излезе ти късмета, Кирчо. Ще черпиш!”
Късметът всъщност, излезе за него, защото след няколко месеца счетоводителката Ангелина Радева осинови него, циганчето Ангел и го взе в градския си дом, а на Кирил осигури работа като пазач към стопанството.
Добре помнеше деня, в който Кирил го изпрати до вратата, прегърна го и му прошепна: „Да я слушаш, Малчо, тя е ангел. Когато ангелите слязат на земята тя става по- добро място за живеене.”
И приказката започна. Имаше собствено легло и собствена стая като другите деца, имаше храна в изобилие и също като другите деца имаше свои баба и дядо, които му купуваха лакомства и дори велосипед и тротинетка. Тръгна на детска градина. Имаше рожден ден, на който всяка година роднини и приятели му подаряваха подаръци.
И имаше най- красивата майка на целия свят.
После тръгна на училище. Почти до преди няколко дни. Учеше се добре и Ангелина много се гордееше с него.
Тя работи няколко години в Гърция, след като я съкратиха от кооперацията, за да осигури пари за дома и нуждите на семейството. Той ходеше през лятото при нея за по два месеца, помагаше ù в камериерската работа, но и почти всеки ден ходеше на плажа сред туристите.
Завърши с отличие и като повечето си съученици замечта за следване, но в чужбина.
Избра си университет и специалност.
Снощи се събраха по роднински с братовчедите Митко и Катя, леля му и свако му, баба и дядо да се почерпят по повод на дипломата му. Към полунощ, край масата бяха останали само братовчедите и Ангелина, когато той се осмели да сподели плановете си за чужбинско следване. Не очакваше такава буря от страна на Ангелина.
„Затова ли толкова години се мъчих по чужди къщи да работя? Да те изуча за емигрант… Че тук има университети на всеки ъгъл. Може да учиш задочно и да работиш. Не, той видите ли, принцът, решил в чужбина да учи. България била под нивото му. Сигурно и ние сме вече под нивото ти? Така ли е, а?”
Ангелина беше пила доста и изобщо не си мереше приказките. Никога досега не му беше говорила с такъв тон. Пък и той, от своя страна, отговаряше доста остро защитавайки правото си на свободна воля.
Смътно си спомняше, как братовчедите завлякоха Ангелина в спалнята, след като заспа на масата. После продължиха да пият. После нищо не помнеше… Абсолютно нищо.
Събуди се към пет. Главата му тежеше като от олово. Но мислите въпреки главоболието бяха остри и бодяха. Връщаха го към спора от вечерта.
Всъщност Ангелина беше права. Не стига, че го измъкна от блатото, не стига, че му осигури дом и образование. Какво иска той? Да го носи на гръб до дълбока старост ли?
Започна импулсивно да си събира багаж в раницата. Ще докаже, че на него може да се разчита. Ще отиде в Гърция, беше близо, говореше добре езика, ще си намери работа, ще събере пари и ще се върне да завърши задочно право.
Знаеше, че това е била приета да следва Ангелина навремето, но след като ù се случило нещастието по време на земетресението през 1977г. в Свищов, при което изгубила съпруг, нероденото си дете както и възможността да бъде отново майка и заради, което впоследствие изпаднала в депресия. След като се съвзела загърбила правото и избрала счетоводството. Това му го сподели баба му преди няколко години.
Грабна личните си документи от чекмеджето на бюрото си, а от шкафа в антрето измъкна плика с парите, които Ангелина събираше за различни нужди.
По-късно щеше да ù ги върне.
Изниза се тихо от къщата, внимавайки да не събуди някого.
Вече на улицата извика такси до разклона с главния път, а след около час го взе на стоп гръцкия тираджия. Пътуваше до Солун, което го устройваше на първо време.
След като се настани, гъркът го изгледа с любопитство и го попита от властта ли бяга или от жена. Като чу - от жена, се ухили и съчувствено поклати глава.
Вече полубуден пак прехвърляше събитията от вечерта, търсеше някаква оправдателна пролука.за бягството си. Искаше му се всичко случило му се да е сън и след малко да се събуди в леглото си, от кухнята да се носи аромат на палачинки, а гласът на Ангелина да се преплита с този на Мелина Асланиду.
Наближаваха граничния пункт. Имаше дълга опашка в сектора с камионите. Гъркът тръгна към близкото кафене, а Ангел слезе да се поразтъпче. Приседна на крайпътния бордюр, бръкна в раницата и измъкна плика с парите. Трябваше да ги преброи, да види след като плати на шофьора с какво ще разполага на първо време докато се устрои.
Отвори плика и забеляза някакъв лист . Разтвори го и зачете. Беше резултат от скенер направен преди три дни на Ангелина Радева 52 годишна … Диагнозата : рак на левия бъбрек. Увеличени парааортални лимфни възли…
Изтръпна. За втори път изтрезня. Този път окончателно. Какъв егоистичен глупак се оказа само.Право казваше дядо му, образован не е еднозначно на умен.
Гъркът се върна и му подаде някакъв сандвич. Подкани го да се качва. Тогава видя сълзите в очите му и го погледна с въпрос?
- Връщам се обратно, друже. Колко ти дължа до тук?
- Prépei na eísai ygiís (Ти да си здрав). Еísai sígouros ti théleis? (Сигурен ли си какво искаш ?) - Поклати загрижено глава:
- hh, ženii (Ех, тези жении!)
- По –сигурен никога не съм бил.Сбогом, приятелю. Тръгна в обратната посока
и замаха към преминаващите возила.Знаеше къде отива, при кого и защо…
Знаеше какво иска да направи с живота си. Ще кандидатства медицина.
Телефонът му звънна:
- Идвам, мамо!
.
© Дочка Василева Todos los derechos reservados