Знаеш ли, казах ти вече, че те обичам.  Влюбвам се в теб, макар и да не съм сигурна, че знам какво е точно. Но както ти споменах, болно  ми е като не те чуя, става ми ужасно мъчно. Когато ми се обадиш, се чувствам прекрасно, сякаш всички лоши мисли изчезват.  Обичам да слушам гласа ти, да ми говориш за пътувания, за това какво обичаш и какво си правил. Обичам да си мечтаем заедно.  Толкова ми е приятно, когато си споделяме, чувствам се полезна и усещам, че те прави щастлив. Мога много да те обичам... имам предвид обичам те сега, а си го представям, ако започне връзка.  Но когато ти казвам ''влюбих се в теб''... ти ми се смееш. Мили,  хем искам да те обичам, хем не... страх ме е. Страх ме е от  това някой много да ме обича, защото мога да го нараня без да искам. Нали ти казах, че заспивам с хубава мисъл: ’'представям си как се сгушвам в теб и ти хващам ръката и прости си затварям очите. Не ми трябва дори да ми говориш, фактът, че си до мен, е достатъчен’’. С тази мисъл заспивам, всеки ден. Както и сега, можеш да ми се обадиш, да затворя очи, да си говорим и просто по някое време да замълчиш... няма да ти затворя, ще бъде прекрасно.