Когато Господ го хванат дяволите,

ангелите започват да танцуват с тях танго

   Телефонът тихо изписуква. Съобщение от шефа: „Днес в 17:00 оперативка в офиса!!!“ С три удивителни. И защо, по дяволите, ги наричат удивителни? Удивление от заповедите на началника? Да бе! Някого подобно събиране в петък привечер  може и да го удиви, но не и мен. При такъв шеф и след толкова години във фирмата. Тегля му на ум сочна попържня. Бях обещал на Лия да взема близнаците от детската градина, да ги заведа в парка на разходка, да минем през кварталната пицария, да „сготвим“ там набързо вечерята, а през това време тя да се прибере, да изчисти на спокойствие, да стегне багажа, за да може утре рано да запалим колата и да потеглим за един последен октомврийски уикенд на морето. Карахме цяло лято само на уикенди, без отпуск. Да, но сега - ядец! Звъня на Лия, правим нова организация, тя почти се разридава, а аз псувам гръмогласно. Не нея, разбира се.

   И ето ме в пет без пет в офиса на фирмата заедно с другите трима колеги пътуващи търговци. Намръщените им лица красноречиво говорят, че началникът не е провалил само моята вечер. А той е във видимо приповдигнато настроение.

   - Колеги, ще бъда кратък. Няма да ви провалям следобеда. Излязоха резултатите от тримесечието. Много добре сме поработили...

   Ха! „Сме“! Ей, веднъж няма да си счупи езика този човек, когато хвали някого, да е във второ лице. Винаги в първо! Но когато нещо се обърка, тогава е или „ти“, или „вие“. Началникът винаги е съдружник на успехите на подчинените си и никога на неуспехите.

   - ...Няма да крия, че направо сме скрили шапката на останалите дистрибутори. От пето място за страната до месец юни, към края на септември сме скочили направо на второто място!

   Тук шефът прави пауза и победоносно ни оглежда. Колегите остават видимо напрегнати, а на мен стомахът ми се свива. Знам какво ще последва. И другите го предусещат.

   - Защо не се радвате? Никога през годините не сме били толкова близо до върха. Затова ви и събрах. Поставям ви нова задача – вече гоним първото място по продажби. Няма да крия, че освен другите бонуси, производителят дава допълнителен бонус на първия по продажби в размер на един процент от годишния му оборот. За да имате стимул, вземем ли първото място, разпределям половината от този бонус помежду ви. Как ви звучи? Съблазнително нали? При сегашния оборот и при очаквания ръст, сметнах, че всеки от вас ще получи допълнително между пет и шест хиляди лева. Това отделно от годишните ви бонуси, отделно от нарасналите ви заплати! Е, как ви се струва, колеги?

   Мълчим. Накрая Стоил не издържа. Той е шилото в торбата на фирмата.

   - Шефе, извинявай, звучи съблазнително, но е невъзможно. Даже абсурдно.

   - И защо да е невъзможно? – шефът изведнъж започва да става нервен.

   - Защото през последното тримесечие си скъсахме задниците от работа. През това време конкуренцията беше в летен отпуск. Е, пооткраднахме някой и друг техен клиент, но с цената на какво? На лишения! Без отпуски, без море, без почивка. Гаджето ме заряза, Цецо е пред развод, останалите само те си знаят какво им струва това. Да, но сега конкуренцията е отново тук, със свежи сили, а ние сме като... като... като антични македонци в Индия – уж на върха на славата, но без сили и без желание за още битки.

   - Чакай, чакай! Какво каза? „Без желание“ ли?!

   - Желание има, но сили няма – намесвам се, за да замажа гафа на Стоил – И аз смятам, че ще бъде подвиг да задържим второто място. А за първото съвсем не можем...

   Шефът с трясък стоварва юмрук върху бюрото си и ме прекъсва.

   - Достатъчно! Задачата е поставена. За да бъде стимулът още по-голям, обявявам и мерките, които ще взема, ако не сме на върха на класацията. Първо - забравяте за годишния си бонус! Забравяте и за индексиране на основната заплата за догодина! И най-важното... – тук шефът започва ехидно да се подхилква – Един от вас ще бъде уволнен. Не, не този с най-ниският оборот. Не. Ще теглим, пардон, вие ще теглите жребий. Ще оставим съдбата в ръцете на случайността. Така всеки от вас ще има стимул да работи като за последно до Коледа, че и до навръх Нова година. Това е положението. Свободни сте. Изчезвайте!

* * *

   - И каква стана тя? - Добрин е най-притеснен – Скъсахме се от бачкане и за какво? За да научим, че от благодарност ще изгони един от нас...

   Разбирам го. Ново жилище, кредити, заеми от близки, очаква първото си дете. Отсега е разпределил всяка стотинка и от годишния бонус. Събрали сме се в барчето на две преки от офиса и ближем рани. Уискито и водката не ги ближем, а ги мяткаме на екс.

   - Стана тя съвсем като в оня виц за фермера, дето сутрин питал кравите „Днес месо или мляко ще давате?“ – опитвам се да разведря обстановката. Безуспешно.

   - Няма да посмее. Само си приказва – Стоил е категоричен.

   - Да бе! Само си приказвал! Бай Пацо нали го помните как си замина? А правеше най-много продажби от всички ни.

   - Е, той беше и с най-сладките баровски райони на града и затова продаваше.

   - Не става въпрос за него, а за арогантността на шефа.

   - Така е. Трябва да измислим нещо.

   - Момчета... – Цецо най-после взема думата. Най-възрастен от всички ни е и начаса млъкваме – Момчета, мисля да напускам.

   - Какво?!

   - Как така?

   - Сега ли го реши?

   - Защо?!

   Прекъсваме го един през друг.

   - Момчета, ако началникът е решил да гони един от нас, готов съм да си тръгна. Така всички вие оставате. Сега, след развода, за мен ще е най-лесно да сменя работата. Нов живот, нова работа. Гладен няма да остана.

   - А, не! Тогава и аз напускам! – Стоил избухва – Да го видим тогава онзи как ще спасява фирмата в края на годината!

   - Чакайте, чакайте! Успокойте топката! – намесвам се и аз – Никой няма да напуска. Върти ми се една идея. Слушайте какво предлагам!

   Четвърт час по-късно всички мълчат и обмислят предложението ми.

   - Може и да се получи – Добрин е колеблив.

   - Разбира се, че ще се получи – Стоил е оптимист.

   - Това ако стане, момчета, имате едно прасе от мен! И пиене на корем – Цецо е ухилен за пръв път от месеци.

   - Значи действаме. Сега ще тръгвам, че Лия пак ще ми трие сол на главата.

* * *

   В понеделник рано сутринта звъня на шефа.

   - Началник, трябва да се видим.

   - Какво има?

   - Не е за по телефона. Важно е.

   - Тогава идвай!

   - Имам уговорени срещи с клиенти за целия ден. Мога довечера чак към пет и половина.

   - Късно бе! На театър съм. Гледай да си точен, кратък и наистина да е важно!

   Затваря. Така де, няма само той да ни проваля плановете за вечерта.

   В уречения час го играя предателя на четата. Разказвам на шефа за срещата в петък вечерта. Разказвам му с подробности за реакциите на останалите, за намерението им да се махнат от фирмата след поставянето на непосилната задача. Началникът слуша мълчалив и мрачен. Накрая стигам и до същината на въпроса.

   - Всички знаят, че освен онзи един процент за първото място, фирмата ще получи и по-висок процент бонус-оборот. Като сметнем и ръста на годишния оборот, разликата в полза на фирмата набъбва до около двеста - двеста и двадесет хиляди лева. Мога да мотивирам колегите и да сме първи, ако получим онзи целият един процент за първото място. Мисля, че ще е в полза на фирмата.

   - Изнудваш ме значи?

   - Какво говориш, шефе?! Спасявам те. Напуснат ли другите... всичко отива по дяволите.

   - Другите?! – тук вече шефът избухва – А бе вие наговорили ли сте се?! Всички ми се мъкнете през целия ден днес и ми докладвате какво са говорили другите в онази кръчма! Всичките - Попкръстьовци!

   - Не може да бъде! – правя се на изненадан. Част от сценария е.

   - Ей, предателско племе! Но само ти се осмеляваш да искаш пари!...

   И това е част е от сценария. Затова съм и последен.

   - ...Добре! Имате целия процент, ако стигнем върха. Но жална ви майка, ако се издъните!

   Скачам, готов да напусна кабинета на шефа. Вглеждам се в очите му. На дъното им виждам страх. И как не? Дори не подозира, че знам, че днес е получил изключително важно писмо от търговския отдел на концерна, с чиито продукти търгуваме. Няма как да знае, че всъщност аз съм авторът на писмото, и че е вкарано в пощата му от мой приятел хакер. С всичките му там лого, подписи и прочие. Кратко и ясно уведомление, че от догодина дистрибуторите в страната остават само първите трима. Така пред перспективата да остане без доставчик и без работа, ако дори и един от нас напусне, трябва да е доволен  и на третото място в класацията. Изкушавам се да стана още по-нахален.

   - За да мотивирам колегите ще ми трябват още тези дни едни десетина хиляди лева.

   - Какво?!... Не... – шефът първо пожълтява, после позеленява.

   Вдигам рамене в знак на безпомощност и се обръщам да си вървя.

   - Ще изтегля пари от банката. Мини утре към обяд да ги вземеш! – гласът му звучи глухо и някак далечно, сякаш иде от преизподнята.

   - Приятен театър, шефе! – пожелавам му го сервилно, без да се обръщам.

* * *

   Нататък събитията се развиват според прeдварителния план. Ясно е, че не можем да се справим с предизвикателството за първото място сами с колегите. Обаче с десетте хиляди в аванс, както и с обещанието за още толкова можем да наемем помощници. Звъня на Бай Пацо, бивш колега, изгонен от фирмата, по настоящем търговец в конкурентна фирма на опашката на класацията, без особени шансове за годишен бонус. Обещавам на него и на колегите му по пет бона, ако ударят едно рамо в продажбите. Опитва се да се пазари, но бързо разбира, че съм непоклатим. Аз пред шефа не се огънах, та пред него ли? Все пак му пускам мухата, че мога да ходатайствам пред началника да го върне във фирмата. Кръстосал съм пръсти, но по телефона това не се вижда. Не му трябва много навиване. Съгласява се. В следващите дни успява да привлече още двамина от фирмата му. В края на октомври продажбите ни скачат до висините. Новите „колеги” намират клиенти, ние пишем фактурите, парите валят. Шефът е зашеметен. Все пак бързо го приземявам с искане за още финикийски знаци. Успехът си има цена, а аз съм неговият касиер.

* * *

   Януари. Бонусите са раздадени и в по-голямата си част вече изхарчени. Прасето на Цецо е полуизядено, а ние с колегите, пияни до козирката, лежим по и под масата в наетата за целта вила в Боровец. В понеделник имаме оперативка при шефа. Знам, че новите таргети, които ни е приготвил, ще са скочили до небесата. Знам, че вече ще е разбрал, че онова писмо е фалшиво. Знам и, че всичко ще ни излезе през носа, но не ми пука особено. Не успях да заведа Лия на почивка миналото лято, но във вторник летим за Канкун за две седмици. Като се върнем, ще му мисля. Вече знам, че когато Господ го хванат дяволите, най-добре за ангелите е да се научат да танцуват танго с тях.

* * *

22 януари 2020г.