> - Здравей. - прошепна го плахо, сякаш на себе си. Държеше ръцете си в джобовете и все по-силно се щипеше през материята на палтото. - Ох! - Явно е наистина, помисли си.
>
> - Хей - откъсна се от устата му, повече напомнящо на дълго притаяван дъх, отколкото на поздрав. - Как...
>
> - Какво...
>
> - Ти!
>
> - Не, кажи първа!
Дълго мълчаха. Не е като да нямаше какво да си кажат. И двамата знаеха, че думите съвсем нищо не значат, а времето безсрамно изтрива следите. Тишина.
Вървяха един до друг по тесния тротоар, заслушани в стъпките, глухи, тихи, бързо отминаващи. Завинаги. Колко хубаво звучеше, как гъделичкащо ги караше да се чувстват. Там. Тогава. Сега е минало.
> - Чай или какао? - попита я, най-накрая. ...