5.02.2009 г., 11:47 ч.

Когато Питър порасна 

  Проза » Приказки и произведения за деца
1004 0 0
11 мин за четене

- Здравей. - прошепна го плахо, сякаш на себе си. Държеше ръцете си в джобовете и все по-силно се щипеше през материята на палтото. - Ох! - Явно е наистина, помисли си.

- Хей - откъсна се от устата му, повече напомнящо на дълго притаяван дъх, отколкото на поздрав. - Как...

- Какво...

- Ти!

- Не, кажи първа!

Дълго мълчаха. Не е като да нямаше какво да си кажат. И двамата знаеха, че думите съвсем нищо не значат, а времето безсрамно изтрива следите. Тишина.

Вървяха един до друг по тесния тротоар, заслушани в стъпките, глухи, тихи, бързо отминаващи. Завинаги. Колко хубаво звучеше, как гъделичкащо ги караше да се чувстват. Там. Тогава. Сега е минало.

- Чай или какао? - попита я, най-накрая.

- Чай! - отсече рязко - Нека бъде чай. - поправи тона си.

Той я погледна малко странно, но реши да си спести въпросите. Знаеше, че какаото е едно от любимите й вълшебства. Защото топли, казваше. И мирише на обич. После се засмиваше и сякаш времето спираше. При всеки искрен смях се ражда малка фея.

- Ти ли си момчето, което никога не пораства?

- Аз съм. - Ку-ку-ри-гуууу! - Тупаше се по гърдите, подскачащ под Луната.

Тя сягаш му даваше сила. Без значение бе дали е ден или нощ. Имаше ли я Луната(а тя винаги е там, дори да е обърнала тъмната си страна), всичко беше наред, светът бе негов, стига да го поискаше.

      -     Е, Питър, какво ще правим сега? - попита, след като изчака серенадата под звездния балкон да свърши.

      -     Нищо. - отвърна и се пльосна на тревата.

      -     Нищо? Ама как така? Затова ли дойдох. Как така нищо? Нищо прави ли се? Как се прави нищо? Нищото не можеш да го пипнеш, нищото не можеш да го прибереш за спомен, нищото не същест...

      -     Замълчи! - скочи и сложи ръце върху устните й. - Не смей да говориш така. Ами ако те чуе? Ще вземе да се обиди и да си тръгне. Какво ще правим тогава, заобиколени само от неща? - тя кимна и той пусна дъха й.

      -     Прав си, Питър! О, каква глупост щях да направя. Щях да отнема Нищото на хората. Ама и аз каква съм глупава! - завайка се.

      -     Не е така, Ти, просто не внимаваше. Затова съм тук, да те подсещам, когато забравиш...

      -     Аз не забравям! - тросна се.

      -     Добре, добре, когато се отнесеш някъде.

      -     За малко?

      -     За малко. - хвана ръката й и се затичаха към улицата. - Ела, искам да ти го покажа!

      -     Какво е то?

      -     Хайде! Не задавай въпроси точно сега!

      -     Оф, не обичам, когато си премълчаваш!

      -     Знам.

      -     Нищо не знаеш ти!

      -     О, знам, знам.

Усмихна му се. Тайните й допадаха достатъчно много, за да го остави да си помълчи, поне още малко.

- Така да бъде. Да видим какво е това толкова тайнствено нещо. - лукаво повдигна вежди и продължи да тича.

- Какво е това място? - леко пристъпи. Беше тъмно и обрасло с всякакви треволяци, прекалено стара сграда, позабравена от хората, така й се струваше поне.

- Ела! - подкани я. Улови ръката му и вече всичко беше наред.

Покатериха се по прашни стъпала, доста стръмни, наброй повече, отколкото й се искаше, но все пак Тайната беше някъде отгоре, едни стълби ли щяха да я спрат? В никакъв случай. След множество въздишки най-накрая стигнаха горе, той отвори двукрила матова врата и се озоваха в огромно помещение, от онези, които сега наричат студия, цялото потънало в прах, сякаш да подсказва годините си. По стените имаше картини, килнати на една страна, таванът бе направен от стъкло, по краищата украските бяха толкова чудни, че ако ги видите сега, ще си помислите, че това е най-красивото нещо, което може да същестува. В единия от ъглите гордо стоеше махагоново пиано. Не знам дали въобще имаше махагон по него, така гласеше табелката отляво, синьо беше, с малък метроном върху капака. Нотната тетрадка бе отворена на Лист, заглавието не се четеше. Тя откри клавишите, духна веднъж, после отново, след това реши, че прахта може пък да й нашепне нещо. Ла, ми, фа... засвири, галейки клавишите. Ре, не, ре-диез...

- Не знаех, че свириш. - приседна до нея Питър.

- Ти нищо не знаеш за мен, момче! - отвърна му без да се обръща.

- Ха, ти така си мислиш, момиченце! - целуна я по бузата и рязко подскочи. Ставай, продължаваме!

- Ама тук ми харесва! Нека останем още малко! Да из...

- ... играем онази игра? - усмихнаха се един на друг и потърсиха място за сядане.

Малко по-навътре имаше библиотека, срещу нея - още един шкаф, рафтчетата му събрали кутии със снимки и картички от целия свят. Получателите, Емил и Роза, явно са били прекрасни хора, щом са имали толкова много приятели, които са се сещали за тях дори от другия край на Земята.

- Букет балони.

- Захарен памук.

- Поляна с маргаритки.

- Въртележката с танкове.

- Лепенки за ранички с картинки.

- Парашути от раздухани глухачета.

- Ех, взе ми го! - нацупи се Тиа - Тогава казвам... сапунени балончета! - усмихна се доволна до уши, досетила се първа за вълшебните мехурчета.

- Печелиш! - примири се Питър.

Знаеше, че от балончетата по-чудно нещо няма, колкото и да го мислеше. Те събираха в себе си един малък свят, понасяха го нагоре, леко присветкаха в най-пъстри цветове, отразяваха само светлите части наоколо, а вътре в тях сякаш живееше буйно пламъче. Колко красиво бе това. Нагоре и нагоре... докато не се удареха някъде. Тогава - пук, край! Чистите неща живеят кратко, но се помнят вечно.

- Победих! Йей, победих, ураааа! - заподскача из стаята като щурче.

- Да, да, ‘щото ти позволих. - измънка.

- Какво? - спря се за миг на пода.

- Да тръгваме, за да не изпуснем началото. - поведе я към прозореца в дъното, съставен от стотици малки стъкълца, всяко с различна форма и цвят.

Беше чувала за тях, такива били прозорците в замъците на принцесите. Принцовете слагали решетки, да не би някой да проникне в покоите им, но принцесите, принцеските прозорци имали сини капаци, саксии с мандаринено дръвче на перваза и стъкло с украски. От специално цвете, което растяло само в царските дворове, правели боички, с които прочуди майстори шарели стъклата на девойките с приказки, да не би случайно да забравят, че ги има. И добре са правели, помисли си Тиа и тръгна след Питър.

- Началото на какво? - попита го.

- Изненада.

- Не обичам изненадите.

- Тази ще ти хареса.

- Не обичам изненадите, Питър. Хич не ги обичам.

- Тази е по-различна. Ще ти хареса.

- Обещаваш ли?

- Ще видиш.

- Обещаваш ли?

- Обещавам.

Излязоха на терасата, отдолу едва се долавяше шума на улицата, нощта бе топла, юнска, точно време за изненади.

- Хайде! - извика силно и скочи върхи парапета.

- Питър, слез оттам, веднага! Чуваш ли ме? Ами ако паднеш?

- Няма да падна. А, ако все пак, по някаква случайност, взема, че падна, ти ще ме хванеш. - усмихна се, застанал на един крак на ръба на балкона.

- Как ли пък не, ще те хващам. Ти мен трябва да ме хващаш. Не си ли чел, навсякъде е така - момчето прави геройства, а момичето се оставя случайно да бъде спасено, и после се влюбват.

- Какво значи „влюбват"? - попита заинтригуван, веднага след като престана да дразни приятелката си, движейки ръката си, сякаш е човече, което дърдори безспирно.

- Ами... не зная, но така става.

- Звучи скучно, сигурно е на друг език.

- Да, сигурно.

- Идвай сега! - дръпна я за ръката и така залитна, че по чудо остана да стои на краката си.

Тръгна да пита накъде, но нямаше смисъл, той нямаше да й каже. Винаги така правеше. Това момче бе най-потайното момче, което беше срещала. Затова го харесваше. Докато вкъщи и в училище всички я смятаха за пораснала, винаги я питаха какво иска за подарък и тя никога не оставаше изненадана, Той беше различен. Криеше до последно какво й бе избрал, скриваше го на някое вълшебно място, после й чертаеше карта с дълга легенда, или пък играеха на топло и студено, докато не стигнеха скривалището. Харесваше й всичко това, нищо, че гласно не понасяше всякакви изненади.

- Дръж ме, да не паднем само. - придърпа го към стената.

Вървяха по перваза дълго, обиколиха от другата страна, позна по Луната, вече се виждаше, толкова близо, ако протегнеше ръка, щеше да я стигне. Но не, сега щеше да се случи друго. Стигнаха светещ прозорец, беше широко отворен. Питър надникна и й даде знак да се приближи. Влязоха вътре - малка стаичка с огледала от дясната страна и закачалки с дрехи от другата. Шапки, пера, перуки, ветрила... Ясно беше, това е гримьорната на някоя актриса.

- Май... не бива да сме тук - прошепна, сякаш бе в салона, където подобаващо бе да се мълчи.

- Не бой се, представлението след малко ще започне, всички са вече зад кулисите. - поведе я през вратата и по стълбите. - Ела! - промъкнаха се тихо през лабиринт от коридори, докато не стигнаха до малка зелена вратичка. - Оттук! - притегли я нежно.

Озоваха се пред фриволно ленено перденце, Питър го дръпна, давайки път на придружителката си.

- О, Питър! - възкликна Тиа, при гледката, открила се пред очите им. Бяха на едно от онези малки балкончета в театъра, толкова близо до сцената, че сякаш на нея.

- Честит малък рожден ден, дете!

- Толкова е... - сълзи от радост наляха очите й.

- Знаех си, че ще ти хареса. - доволен отвърна и придърпа стола й, за да седне.

Светлините угаснаха, представлението започна, най-хубавите два часа в живота му. Споделена тишина, раздиряна само от нейните и негови въздишки. Държеше ръката й почти през цялото време, когато трепереше, прегръщаше я силно в обятията си, не искаше да свършва... постановката, вечерта, приказката. Тогава не го съзнаваше, но това е без значение сега.

- Обичам те - изплъзна се от устата му, но го прикри с прозявка.

- Какво? - обърна глава за секунда откъснала се от случващото се на сцената

- Не, нищо, хубаво е. - сам от себе си се уплаши.

- Да, хубаво е. - отвърна и се потопи обратно в чуждата магия.

След края на представлението я изпрати до вкъщи, не говореха много, беше захладняло, вървяха сгушени един в друг, чуваше туптенето на сърцето й. Мълчание. Тишина.  

- Лека нощ, по-приказно от принц момче!

- Лека нощ, мой малък вълшебен елф! Доскоро.

Видя го само веднъж след онази вечер. За минутка, не повече, стори й се най-кратката минута. Аз не съм като теб вече, това й каза тогава. Изчака го да си тръгне и дълго плака. Каза си, че е време да порасне, да спре да чете и разказва приказки, защото никой вече не ще да ги слуша. Така и направи. Опита се поне. Остави си една книжка, скри я в най-долното чекмедже на скрина, там където майка й упорито и безуспешно криеше подаръците за празниците, които купуваше още наесен. Беше я подвързала във вестник, за да скрие пъстроцветните корици. Избра я без картинки, между страниците беше съхранила малка маргаритка... от тогава, и толкоз.

 

Мълчаливо стояха над чашите чай, без захар, не е полезно. Гледаха се и забравяха да дишат.

- Съжалявам.

- Толкова плаках.

- Уплаших се.

- От какво се страхуваше?

- Липсваше ми.

- Липсваш ми.

- Никога не пораснах.

- А всички са толкова други.

- Искам пак да тичам под дъжда с теб.

- Но ако теб те няма, нищо не би имало смисъл.

Нищо не си казаха. Влязоха в театъра, през главния вход, като всички останали възрастни, бяха купили билети предварително. Даде й път. Не ползваха гардероб, само щеше да ги забави на излизане. Седнаха, местата им бяха хубави. Отляво стоеше възрастна двойка, разглеждаха програмата, преплели ръце. Отдясно - момиче и момче, около 10-12-годишни, завидно жизнени и нетърпеливи нещо да се случи, пляскаха, приканвайки актьорите да излизат по-бързо, че от чакането по-скучно нещо няма.

Осветлението загасна. Начало.

- Хвани ръката ми, както някога.

- Студено ли ти е? Да те прегърна ли?

- Искам да се сгуша в теб завинаги.

- Не чувам сърцето ти. Бие ли все още за мен.

- Трябваше да си оставя палтото на гардероб, никога няма да се сетиш, че замръзвам.

- Обичам те. - изрече.

- Какво? - изтръгна я от мислите й.

- Нищо, нищо, хубаво е. - прозя се и изимитира усмивка.

- А, да... - отвърна му. - Все някога е време да пораснеш явно. Възрастните не изричат, каквото им нашепва душата. Така трябва. - сълза се отрони по бузата й, но незабелязано я избърса.

Завинаги.

Светлини. И край.

 

 

© Теа Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??