На външен вид не приличаше на клошарка. Макар и скромно облечена – тъмносиньо манто, черен панталон – дрехите ѝ бяха чисти, а белите коси, вързани на опашка, падаха на букли върху омотан около врата сив копринен шал. Синьо-зелени, малко тъжни, но живи очи, зад очила с тънка, черна рамка. Семпъл грим, червило, седефени обеци, кожени ръкавици.
Тръгна към следващата кофа за смет. Внимателно заобикаляше малките локви, които се образуваха от топящия се сняг, балансирайки с голяма пазарска чанта в едната и чадър в другата ръка.
– Добър ден, госпожо!
Сепна се и се извърна.
– Добър ден… Мая! – бързо се сети за името на усмихнатото момиче, с което се размина.
Помнеше имената на всичките си ученици! Дори започна с тях да кръщава бездомните котки и кучета, за които се грижеше. Търсеше сходства във външния вид и характерите… Понякога си мислеше: „Знам имената на всички деца, а не знам на своето!“ На единствената си рожба. Сега трябва да е на… трийсет и две. Дали има деца? И как се казват? Никога н ...