Когато ти се лепне вирусът „Пи”

        Народ.  Лъснати до блясък, подстригани, с пусната или вързана коса, главите се мяркат из живото множество, сякаш някой натиска клавишите на саксофон. И звуци. Звуци, като от сто духови оркестъра, позиционирани в един момент и на едно място, но всеки с различна партитура за изпълнение. Цветове. В разноцветни нюанси, като на международна среща в централата на НАТО се веят разнородни по стил, цвят и размер облекла, разпилени по-малки или големи маси. И сред цялата тази феерия, като на представление на „Болшой театър” с милион зрители, всеки  иска да изтанцува своята част и да вземе най-доброто от платежоспособните зрители-клиенти.  

         Ето това е да си на един от най-големите областни пазари за Южна България и то по времето на пиковите дни, преди началото на учебната година. И макар есента да е прекрачила прага, то е запазила горещите целувки на лятото. Топло е и задушно в една такава навалица. Иска ти се пространство и чист въздух. В ума ти изникват странни сравнения… Имаш чувството, че си затворен в един парфюмериен цех и те пръскат с огромни пръскачки, напълнени до горе с екстракт от различни по вид аромати. Общо взето, чак ти се повръща от натиск, звуци и миризми, а и цветовото насищане ти идва свръх силите. Но…когато си с приятел или близък и си обещал, се налага да се гмурнеш в това живо море и да се заредиш с търпение, като за поне сто години. Особено, ако приятелката ти е от тези, които имат високо изискване към това, кое как им стои и дали им отива.

        Та, след  три часа обикаляне, все още нищо не си харесваше, както трябва. Разбира се, все и се случваше да си „лайкне” нещо, което не е сглобено и съшито, така, както трябва. Понякога пето качество плат, внос от Турция, се представяше за първо качество изделие, от което само етикета си беше оригинал. Да не говорим за кривите шевове, за видимото „ накъсване”, когато иглата е била претъпена, а и изкривените, като змиорки покривни тегели.

     – Не, Ани! Абсурд! Погледни покривната как е минала тук на криво. – възмутена и вторачена в абсурдно криволичещият тегел, казах на приятелката си. Тя, разбира се, беше заета да се „фръцка” пред поставеното на земята огледало от търговеца. Мушне, дългите си, тънки пръстчета с големи и разноцветни маникюри в задните джобчета и си прави муцунки. Личи си, че това, което мери страшно и харесва.

     –  Стига, че ми писна! – обръща се изведнъж тя към мен. – Вие с Вили страдате и двете от вирус „Пи”.  Аман от Вас!

И като каза това, махна пренебрежително с ръка и ми обърна гръб, за да се кипри пред огледалото.

    –  Стоят ми готино. Хубави са! Чувствам се комфортно в тях и прилягат чудесно на тънкото ми кръстче. Значи, купуваме ги!

     –  Но…- опитах се да противореча.

    – Отърви се от вирус „Пи”, че на Вила, все и се виждат кривини в прическата ми, а на теб, кривини в дрехите, които си купувам!

     – Какъв вирус бе? – възмутено я оглеждам, докато се опитвам да реша, дали мозъка и не се е сгорещил от времето или не се е смахнала от миризмите и задуха, като при онази реклама : „ Когато си гладен, не си себе си…”.

    – И двете страдате от  професионално изкривяване. Аз си му казвам съкратено вирус  „Пи”. Тя е фризьорка, а ти окачествяваш текстилни изделия. Нормално е, ала в работната ви среда. Излезте от порочния кръг най-после, че направо досаждате!

Е, какво да отвърнеш на това? Да, има какво, но ако си решил да се скараш с една от най-добрите си приятелки. И ако успееш да потушиш надигналото се в теб чувство на тежест и вина, можеш да обмислиш казаното и да осъзнаеш, че има много правота в думите и.

    Мислиш и гледаш. Оглеждаш се и някак си разбираш по лицата на останалите за радостта от това, че си купуват нещо ново, което им отива и което наистина силно искат. И, когато сърцето ти е обладано от такова чувство, на кого му пука за дребни кривини и нередности?  И ти става гузно. Оглеждам приятелката си. Стройна, хубавка и, честно, дънките и стоят страшно готино. Секси е. Не си кривя душата за такива неща. И е права. Май наистина човек трудно избягва професионалната си ангажираност в личната си действителност. И, когато осъзнаеш такова нещо, ти става едно хубаво на душата, леко на сърцето и много, ама много ти е радостно, защото лицето на приятелката ти сияе, а това е трудно достижимо в съвремието ни. И едно щастие те обзема, че ти се иска да щурееш и да се радваш от сърце, забравил за дребнавостите на „точното си професионално око”, което свикнало да следи нередностите, го е превърнало в ежеминутен навик. А животът е парченца от различни платна. Всяко едно поотделно не винаги е ценно за всеки, но сглобени в едно са красива структура от многоцветие и аромати за човешките душа, сърце и ум.

    –  Давай, да ги купуваме тези дънки! – казах на приятелката си. – Няма да те лъжа! Готина си в тях и определено „хващаш окото”!

А тя се разсмя, прегърна ме и с радост плати за онова, което цялото и същество беше възприело вече като лично нейно си притежание.