КОГАТО ВАЛЯХА ИГЛИ 

Аз съм писател и като такъв, мога да правя всичко с идеите. Мога да ги оформям на топка и да ги запращам със замах в полето на противника. Мога да ги сдъвча и да ги изплюя в човчицата на някое колибри. Мога да ги разтягам, сплесквам, разпръсквам, роня, разлиствам… Мога и да ги шифровам, разкривам, оцветявам и окрилявам. Мога всичко това и дори повече. Но не мога да избягам от тях. 

Една идея ме преследваше от дълго време. Идеята за герой, който усеща дъжда като раздиращи кожата игли. Този герой нямаше име, съдба или спомени. Знаех за него само че всяка сутрин, точно в 6:45 той сипва горещ чай в чашата си, изчаква 1 минута, отпива 3 глътки и я оставя в средата на кръглата кухненска маса по такъв начин, че в този въображаен часовник, който масата представляваше, дръжката на чашата да сочи 18:00 часа.

Тази идея се загнезди в съзнанието ми като кукувиче яйце. Отнякъде другаде е дошла, някой друг може би ще я отгледа, аз съм просто едно гнездо на върха на бор, което устоява на виелиците, но не и на самотата. Истината е, че от онзи момент всеки път когато валеше, аз се сещах за своя начинаещ герой. Той нямаше опит като такъв, аз нямах опит като негов създател, а с времето имах чувството, че го познавам все по-малко. И малкото, което знаех за него, сякаш ставаше все по-несигурно. 

Отдадох се на други герои и други истории. Написах много, някои дори се харесаха на моя най-верен критик – брат ми, който изяждаше с кориците всяка книга от – оказа се – все пак не безкрайната библиотека на покойния ни баща. Написах дори история за мъж и жена, които срещат смъртта в мига, в който единственото им дете, сакато по рождение, прохожда за пръв път живота си. Това е история за любов, както всички истории впрочем. Ако някой някога ми каже, че в творбата му не се говори за любов, ще му се изсмея с най-ехидната си усмивка и ще го попитам: човекът въобще може ли за друго да говори?

Така минаваше времето и идеята за моя герой се срастна с мен като някакъв странен, недоразвит израстък по непредсказуем начин: колкото повече отлагах написването на историята, колкото повече други истории пишех, толкова повече ме преследваше той, човекът с пеперудената кожа. И това беше първият импулс, който промени хода на разказа (а може би и на собствения ми живот).

Една сутрин пиех топъл чай в кухнята така както моят герой правеше. С малката разлика, че на мен три глътки никога не ми стигаха. Отдадох се на усещането за чая: как топлината гали езика и вкусът на липовия цвят нежно разтреперва небцето, как цялата ферия от благост се разлива по вътрешностите и напоява като памук със сладост душата. И точно тогава си представих как всичко в мен добива материя като пеперудена тъкан: готова да бъде разтопена от капчица блаженство… или унищожена от едно съвсем леко бодване на игла. Ето толкова крехка и ефирна беше материята на идеите ми… Все пак така се случи магията и аз започнах да пиша за онези тайнствени моменти, когато валяха игли.

6.45 сутринта. „Сега не валят игли“, помисли си той. Отпи 3 глътки от чашата, постави я в средата на кръглата маса и излезе. Тук зимното слънце не беше по-добро от игли: забиваше се в кожата и очите като на струи и пареше хладно по устните. Но той беше свикнал със слънцето, с вятъра и дори със снега. Беше се научил да брани кожата си от климата и сетивата си от почти всяко усещане. Беше опитомил дори душата си и поривите на младежкото си сърце: вече не искаше да променя света, още по-малко живота си. Но ако имаше нещо, което би променил, то това щеше да е дъждът.

18:00 вечерта, преди много години. Той беше още дете, вперило поглед в стенния часовник. В 18:00 часа за пръв път то излезе навън. Бяха го пазили 5 дълги и мъчителни години, но повече не можеше да се отлага. Увериха се, че времето е благоприятно и че слънцето е достатъчно ниско на небосвода. Вятър нямаше, само тънки облачета красяха свечеряващото се небе. Тук, навън, светът беше различен и вълшебен за малкото момченце, отворило широко очи, дебнещи всяко пърхане на живота по малката уличка. Тук, навън – сред хората, звуците, светлините – имаше смисъл да си човек. И именно този смисъл, упорит и плътен, вкусваше сега малкото човече. „Сега всичко има смисъл!“, беше възкликнало то с най-жизнерадостния глас в този трогателен следобед. Но смисълът изведнъж стана натрапчив, пробождащ и в крайна сметка разсичащ… Първо го усети по косичката си, после по челото, по дланите и накрая по устните. „Игли, игли, валят игли, татко, спаси ме!“, заплака от болка момченцето. Но не валяха игли, а ситен, рехав дъждец, който спускаше нежна пеленка от шарени цветове по небосвода… Бащата грабна детето и тичайки го отнесе у дома, докато то гледаше през пелената на сълзите си най-красивите цветове на есенната дъга.

Всичко друго са подробности. Как момченцето ходеше на училище, как играеше с децата, как се разхождаше… Това винаги се случваше с възможно най-голяма предпазливост. Това беше целият му живот – предпазливост и внимание в полза на кожата, на сетивата и дори на душата. Всяка малка грешчица можеше да доведе до безмерна болка. Не защото наистина болеше, а защото малкото момченце вярваше в болката.

.

.

. 

Аз съм писател и като такъв мога да правя всичко с идеите. Но не мога да унищожавам болката. Може би мога да я намалявам, да я преобразувам, да я разчитам… но каквото и да правя, не мога да я зачерквам. А понякога така ми се иска. Така ми се иска болката за моя герой завинаги да спре, но това би значело да унищожа и самия него. И все пак понякога има болки, които облекчават другите по-големи такива. Как една болка облекчава друга? Като отнема от силата ѝ…

.

.

.

6.45 сутринта, ден като много други дни. Може би щеше да е истина, ако той не се беше влюбил. Забрави да отпие третата глътка, забрави да постави дръжката на чашата на 18:00 часа, забрави сякаш, че някога 18:00 часа е значело болка. Излезе от дома си и тръгна нанякъде. Не знаеше накъде, нито защо. Зимният вятър го лъхна някак изненадващо, днес дори не беше погледнал прогнозата. Сред няколко пресечки се озова в парка, където я беше срещнал. Каква красива случайност го беше довела тук днес: тя седеше на една пейка и разлистваше книга. Доближи я плахо, гледаше я с очи нежни и кротки, почти опитомени от любовта на чернокосото изящество, което сега също го погледна. Не му стигна времето дори да усети, че небето се смрачава и облаците се сгъстяват. Хвана ръката ѝ и сграбчи жената към себе си. Болката от резкия допир нахлу под кожата му и сякаш раздра сетивата му. Но беше сладка болка, сега той разбираше какво значи това. Погали косите ѝ – кичурите се отъркаха в пръстите му и той усети сякаш тръни разшиват тъканта му: пеперудената тъкан на кожата му или може би пашкулената тъкан на живота му… Устните му докоснаха нейните устни: някой сякаш ги стържеше с нож… Някой сякаш изстъргваше болката. И болеше. Болеше да се отърве от болката. Болеше да забрави всичко, в което вярваше: болката, болката, болката. Болеше.

Тънки, остри игли заваляха с бясна скорост по земята. Но той я целуваше и не спираше… Топлият ѝ дъх беше много по-силен от студа. Нежното докосване на езика ѝ беше по-осезаемо от дъжда. Пашкулът на болката се беше скъсал. Утринта не беше като никоя друга през живота му... Иглите се бяха превърнали в капки, които разтапяха сладостта по кожата, по небцето… и в душата. Иглите се бяха превърнали в капки на насладата.

.

.

.

Аз съм писател и като такъв мога да правя всичко с идеите. Когато пиша, съм точно на прага на болката и блаженството: тогава идеите ми са пеперудена кожа и само от мен зависи да ги слея със съзнанието си… или да ги унищожа. Мога да правя всичко с идеите, но не мога да избягам от тях. Когато бягам, и мен ме застига дъжд от игли. Тогава знам, че мога само да им се отдам. А дали ще се превърнат в капки на насладата или ще останат игли, не решавам аз, а онзи, който чете. И той има цялата сила на света да скъса пеперудения пашкул на болката… или да го запази.