Опашката беше дълга. Върволицата от хора започваше от малкото площадче, продължаваше през  заграденото с дворче пространство на кметството и се скриваше, някъде навътре в теснотията, където се помещаваше пощата. Селският площад, голямо и открояващо се място, беше тих и самотен. От време на време едно куче обикаляше и скимтеше, търсейки своя стопанин - отдалече, друго показваше главата си зад близкия ъгъл на читалището.  Беше последният ден, в който се даваха пенсии и само в края на голямото пространство, очертано от сиви плочи, където се намираше малката жълта сграда на кметството, беше пълно с народ. А пенсионерите бяха много. Само три последователни дни и то  до обяд, отрудените престарели бащи и майки можеха да получат, срещу треперещо поставените  си инициали на картоните, сумата, за която цял живот бяха превивали гръб. Човешката маса, строена в двоен синджир, на места  огънат или прокъсан от решилите да се подпрат на оградата и да си похортуват, докато чакат, жужеше като малък пчелен кошер. Когато дойдеше редът им да получат заслуженото си за дългогодишно вложения труд, някак скъпернически щяха да преброят и прилежно да сгънат хартиените банкноти, а железата, грижливо да загърнат в кърпички или в ръчно ушити кесийки за внучетата. Повечето бяха възрастни, но тук-там, през пет-шест човека имаше и по-млади. Близо до вратата седяха, подпрени на стената две момичета. Едното имаше гъста и права черна коса, стигаща малко под раменете му, черни наситени очи с гъсти мигли и леко розовееща кожа. Второто беше видимо  по-голямо, поне с три-четири години. Косата му беше къса, пшенично руса на цвят, очите сиви с буден поглед, а кожата му, иначе напълно обикновена, имаше лек загар. Личеше си, че то, често беше навън под слънцето, на вятъра и сред природата. От повече от половин час те си говореха, смееха се, а понякога разменяха и по някоя дума със старците. Тях ги познаваха повечето от чакащите, просто, защото те често взимаха пенсиите на бабите си, плащаха тока и водата, и се прибираха заедно. Най-после дойде и техния ред и двете се шмугнаха в тясното коридорче. Намествайки очилата с огромни дебели стъкла, Пощаджийката Кина само хвърли бърз поглед към новодошлите и започна да брои. Пред себе си тя постави две малки купчинки с пари и подаде химикалката на първото момиче:

     - Хайде, Деско, драсвай тука и вземай! Как е баба ти Денка? Ходи ли още да поработва в шивашкия цех?

    - Хайде, Яне! Ето, и твоите са точни! Прихванала съм само водата и тока. – после се обърна  тя към по-голямото момиче.

Момичетата поставиха подписи, прибраха парите и излязоха. Докато се прибираха влязоха в магазина. Яна взе едно калъпче халва. Баба и я обичаше и винаги от всяка пенсия си взимаше. Деси се повъртя, някак гузно, но накрая, докато Яна плащаше я запита:

     - Днес в града ще дават новия филм. Много ми се иска да го гледам.Искаш ли да хванем автобуса и да идем за следобедната прожекция в киното?После ще се върнем с последния и ще си изкараме добре. Хайде, моля те! Ти вече имаш лична карта и няма да е проблем да ни пуснат!

„ Разбира се, че ми се иска!” – се замисли по-голямото момиче, - „ Но аз няма откъде да взема толкова пари, за да ги похарча за удоволствия. И така не стигат и често се записваме на магазина, докато пак дойде време за пенсията на баба или ако продадем нещо…”

     Родителите на момичето бяха бедни. Опитваха се да свързват двата края, но ако не беше пенсията на бабата, сигурно мизерията отдавна да ги беше хванала за гушите. Тази дребна, но така потребна сума, която получаваше старицата покриваше основните разходи – хляб, вода и ток. Разбира се, живееха икономично – крушките се гасяха, купуваше се най-необходимото, без което въобще не можеше, избягваха се други извънредни харчове, като кабелна, телефон и пръскане на пари по забавления. Само най-необходимото, за едно съществуване. Когато потрябваше да се позвъни до някого, ходеха или у съседите, или до пощата, ако е през работно време. Имаха една стара Лада, постегната тук-там и позакърпена и едно ремарке, с които вършеха работата на разносна търговия. Ходеха по пазари. Гледаха ранни зеленчуци и разсад, имаха и няколко животни, които използваха и за продан и за ежедневно препитание. Въпреки това, че живееха почти на ръба на мизерията и точно поради това, че винаги имаше много работа за вършене, Яна и брат и не страдаха от излишна родителска ограниченост, как да използват свободното си време извън задълженията си у дома и в училище.

    Семейството на Десислава се различаваше коренно от това на Яна. Хората бяха заможни с утвърдени традиции и стил. Държаха на „доброто име” на подбраното общество и доброто държане на децата си. Ограничаваха възможността децата им да си играят дълго или да се шляят с други връстници, чиито корени произлизаха от по-долен статус и място в обществената стълбица. Все пак бяха заможни и учени хора – трябваше да поддържат реномето си и да не опетняват с нещо високото мнение,  което имаха за себе си. Често мъмреха дъщеря си за това , че дружи с Янка. А Деси дружеше, просто защото другите деца от селото и се присмиваха, че винаги е наказана да гледа по-малкият си брат или пък я викаха да се прибира рано, още преди новините в къщи. А Янка не и се присмиваше, нито я съдеше.

   - Няма как, Деси! Иска ми се, но баба няма как да ми даде толкова пари. – промълви Янка с разочарование в гласа.

    - Слушай сега! Баба винаги ми дава 20 лева от пенсията си, за да си имам. Билетите са по 8 лева и само пари за пътни ще ти трябват. Ако вземеш от баба ти, поне за пътните, аз ще ти платя  билета.

   - Деси! А не е ли по-хубаво да идеш с Вашите, когато се прибереш в града? Така ще спестиш парите си! – предложи и Янка.

   - Хайде де! Теб те пускат! Баба е на работа до късно днес, а брат ми ще го излъжа, че ще се  разхождаме из селото. – жалостиво започна да я умолява Десислава. Искаше и се! Янка, и тя не криеше желанието си, и в сърцето и поникна надеждата, че нейната баба може да склони и да и даде пет лева за пътните.

    - Когато се прибера ще попитам. – отвърна тя на приятелката си.

   - Не! Нека първо минем през нас да оставя другите пари на баба и да се облека, а после ще идем у вас. Когато съм и аз с теб може и да склони!

     - Добре! – съгласи се Янка.

    Тя не беше влизала в дома на приятелката си. Понякога, като искаше да се разходят, мяташе камъче по прозореца, като сигнал и после я чакаше на ъгъла до оградата. Не смееше да се приближи към вратата от срам да не излезе някой от близките и, и да я изпъди. Този път Деси я въведе в двора. Всичко беше наредено с мраморни плочки, бяло, чисто и красиво. Отстрани в излети цветарници милувките цъфтяха в различни цветове и разнасяха лимоново – свежия си аромат. Стефчо се показа от вратата.

   - Хайде ма, како Десо! Гладен съм, пък ти се моташ! Тая пък откъде я доведе? – измърмори девет годишното братче на Десислава.

    - Чакай малко, де! – скара му се тя. После се бави, облича се, мери. Повика Янка да влезе, че да я види с кое ще е по-красиво облечена. Девойчето прилежно събу гуменките си и погледна стеснително през прага на преддверието. То не докосваше нищо от страх и срам да не повреди нещо, а после не само да се карат на приятелката и, и да я накажат, но и да плаща за белята. Преди да тръгнат, Деси намаза филии на брат си, заръча му нещо и после затвори вратата.

   Бабата на Янка се съгласи. Искаше и се на жената да зарадва детето с нещо. То не стигаха парите, но пет лева все щяха да се икономисат от друго.

***

     Киното беше пълно с младежи и родители с деца, които бяха дошли за  следобедната прожекция на така очаквания нов филм. И двете момичета бяха сред гъмжилото от хора. Взеха си билети, една кутийка с пуканки и една вода, които щяха да си разделят и се настаниха на местата си да гледат. Прожекцията започна и премина весело. На връщане се смяха и една през друга коментираха героите.” Младостта винаги поражда пролетен вятър, мечтания, сладък дъх на разцъфтял люляк.” – си мислеше шофьорът на автобуса, докато слушаше как „чуруликат” гласчетата на хубавите момичета.

    Прибраха се навреме. Бабата на Деси още не се беше прибрала от работа. Тя работеше допълнително в малка шивалня за текстил за още пари. Смяташе, че колкото и да ги имаш, все недостигаха. Пък и събраните по-добре да си седяха и да си се трупаха, а да се харчеше само това, което се изработваше за месеца.

***

     Изминаха два дена. През това време момичетата не можаха да се видят повече, нито да говорят. Всяка си имаше задължения. Сутринта на третият ден, Янка отиваше до магазина на центъра. Оризът беше свършил и я бяха пратили да купи един пакет. Тя влезе в магазина, усмихнато поздрави касиерката и се запъти към рафтовете, където се намираше търсената от нея стока.

   - Чакай! – стресна я острият глас на Минка магазинерката. – Къде си мислиш, че отиваш? Какво ти трябва? Казвай! Ще ти го дам аз!

Янка замръзна на мястото си. Обърна се и едва не си удари главата в забързаната да я настигне едра трътлеста и зачервена от усилието жена.

    - Аз…Ориз, лельо Минке… – на пресекулки започна девойчето да обяснява.

    - Аз ще ти го дам! Откъде да те знам какво още ще вземеш, без да платиш! – озъби и се жената.

Янка потрепери. Лицето на момичето се обля в червенина. Очите и заискряха с някаква влажност.

     - Аз нищо няма да взема без пари! –  отвърна то, някак унило и засрамено.

   - Ах, няма да вземеш! Не на мене тия! Ми парите от пенсията на Денка, които си откраднала, да не съм ги взела аз, а?

Видимо момичето се задъха, така сякаш не и достигаше въздух. Потрепери – веднъж-втори- трети…

      - Аз, нищо… - опита се то, да каже.

   - А бе, я не ми се оправдавай! Нали те знам, все гледаш жадно, като акула по рафтовете. Като сте бедни и не ти дават пари от чуждите и добри хора ще крадеш ти! Хайде ако купуваш, купувай и ми се махай! Тя, Денка, като те даде на полицията, къде ще вървиш, всичко ще си изпееш ти! Не те ли е срам? От парите на старите хора да крадеш?

Девойката излезе от магазина като в транс. Краката и, които на идване я носеха с лекотата на ангелски крила, сега, сякаш бяха направени от втечнено олово – огъваха се и се движеха трудно с усилие. Тресеше се. Очите и горяха, като наместо очни ябълки – два въглена се бяха впили и се въртяха там. „ Крадла! Крадла! Крадла!” – кънтеше в ума на Янка, - „ Аз ще ти дам! Аз ще ти дам! Не пипай! Бедна си! Няма да го платиш! Полиция, само полиция за теб - затвор!” Янка не разбра как стигна до дома си. Влезе в двора. Възрастната жена, изцеждаше и простираше дрехи, когато видя момичето.

    - Какво става Янче? Купи ли? – запита жената, момичето.

    - Н-не,бабо! – едва промълви девойката и жалостиво се примоли, – Може ли да сготвим друго, а ориз ще купя утре?

    - Може. – отвърна кротко старицата. – Да не би да се скара с някоя дружка? Посърнала и бледа ми се виждаш?

    - Ще ми мине. – отговори треперещото момиче.

    - Не се тревожи, Янче – всичко минава, бабиното! Пък, ако не ти стига времето и акъла, то погледни през прозореца към света! – заговори и някак успокояващо бабата, докато изтръскваше една риза и я защипваше с стара дървена щипка.

    - Прозорецът към света ли?! – повтори Янка.

   - Ми, нали четеш книжки? То, там баба, учени хора са писали, каквото трябва, все ще намериш отговор или нещо да ти помогне.

Янка се закова на място. Зарея поглед някъде в далечината. После се обърна кръгом и затръшна вратата след себе си.

***

     Полицейският участък беше в съседното село – курортен център. Четири километра деляха двете селища едно от друго. Редовно вървеше автобусна линия, но имаше и приличен брой хора, които пътуваха с колите си и работеха в града. Асфалтът беше напукан на места и сивееше в непрестанно извиващата се линия на завоите. Автобусът бавно се носеше по сивата лента, шофьорът намали, когато наближи крачещото по осовата линия, момиче. Подмина и увеличи скоростта. Два-три автомобила го пресрещнаха отсреща, разминаха се и звукът от двигателите им заглъхна. Янка крачеше устремено, сякаш маршируваше на парад като за последно.

    Сградата на полицейският участък се намираше в самия център на селището. Момичето спря пред вратата, над която гордо синееше табела с надпис. Страх, огорчение и ужас струяха от младото телце. Влезе. Поздрави дежурният, представи се и помоли да се види с полицая, отговарящ за селото и. Въведоха я в малък кабинет, събиращ четири бюра, почти преливащи от натрупани на купчинки листове. Вътре, двама мъже се опитваха да въдворят ред из документите и папките. Момичето поздрави и попита дали има право да пише жалба от свое име. Отговориха и, че може. Помоли да и дадат лист и химикал, после седна на близкото бюро и започна да пише. Ръката и трепереше, кривеше редовете… пръстите и изпускаха на два пъти химикала, трепереха, но продължаваха. Мина време. В стаята цареше тишина, само един стар син будилник отброяваше секундите. Полицаите разлистваха папките, но поглеждаха към пишещото момиче. Вратата се отвори и в стаята влезе млад полицай.

   - А-а, Божилов, здравей! От твоето село е. Ела, отвън да ти кажа нещо, а тя тъкмо ще довърши. - заговори единият полицай на новодошлият. Мъжът погледна към девойката учудено.

   - Познаваш ли я? – запита го навън колегата му.

   - Да! През три къщи сме и на една улица живеем. – отвърна Божилов. – Случило ли се е нещо? Добре ли е? Като гледам едва се държи и всеки момент може да и прималее? Бледа ми се вижда.

    - Не знаем! Дойде преди не повече от двадесет минути. Обясни, че е обвинена в кражба и помоли да напише обяснение, а после да сме я затворили, докато се разберяла истината. Опитахме да и разясним, че нямаме сигнал, но тя държеше да пише. Пък и знаеш - прокурорско чедо е*! Ще ни съдерат кожата ако не обърнем внимание! Дано не са детски приумици. Накарахме я да напише жалба и там да обясни всичко, каквото има.

  - Не са детски приумици! – отвърна Божилов, вече видимо доста разтревожен. – Познавам семейството, пък и момичето. Досега никого не е обидило, пък и едва ли ще открадне. Бабата се грижи основно за нея, а тя е мила старица. Има брат, а родителите и все ходят по пазарите да продават, каквото са изкарали от дворчето и малката оранжерия

    - Ще я поемеш ли? – запита другият.

    - Сега ще говоря с нея и ще си я откарам, а после ще видим какво е написала.

Божилов остави треперещото момиче пред дома му. Видимо, то се тресеше, беше изживяло силен стрес, но макар очите му да светеха в някаква болезнена налудничавост, то не заплака по пътя на връщане.

***

   След ден, бабата пълнеше вода на крайпътната чешма, когато една комшийка, прибираща се от някъде, я заговори:

    - Брей, ма Енке, това вашето Яне, оправно дете! Да прати полицаите у Денкини! Искали къщата да цапат с някаква боя, следи от пръсти да търсят. Три часа се бавили там, да изясняват кой бил взел двадесет лева от пенсията на Денка! Пък то, малкият Стефчо да намери парите и да си вземе. Черпил в сладкарницата и на онези машинки с жетони ги дал, където има човечета. Пък, Денка, на цяло село каза, че твоята Янка ги откраднала, защото ходила у тях.  Ма умно, бе! Червенеят и бузите сега на Денка! Десата и Стефчо си ги забрали в града. Дошъл си синът и снахата на Денка, че патартии …

   - Умно е! Господ живот и здраве да и даде, другото ще да си го направи! – отвърна бабата, затвори малката дамаджана и подпирайки се на бастунчето, обърна гръб на жената и се запъти към дома си.

***

   - Божилов, все на теб такива, бе! Голям си късметлия! Как пък не ти се падна за последния месец да се разправяш с лъжци?! А то, сега и ще те похвалят за обърнатото внимание към момичето! – мърмореше колегата, полицай в кабинета. – Виж ме мен! Аман от дребни мошеници! Все такива ми са в района!

 Божилов се усмихна, скупчи листовете, а най-отгоре беше рапорта му за обвинението за кражба на момичето. Имаше моменти, в които забравяше защо е станал полицай, но имаше и такива, в които си припомняше - и те му носеха награда, която нямаше цена.

***

     От три дена Янка гледаше книгата. Прехвърляше я в ръка, отваряше я, затваряше я. Трябваше да я върне в библиотеката на читалището.Престраши се. Издебна да наближи време за обяд, когато нямаше много хора по пътя и някак плашливо, запристъпя към входа на сградата. Оглеждаше се, сякаш някой я дебнеше и наблюдаваше. Най-после стигна до вратата и влезе. Качи се бързо по стълбите. Библиотекарката тъкмо се обличаше да си ходи:

    - Добър ден! – тихо се обади Янка.

    - А! Янче, здравей ! За книжка ли идваш?

   - Аз да върна тази, лельо Ганче. Ето – провери я, няма липсващи страници и нищо не съм и направила! – отвърна момичето.

  - Че аз знам, че не си - а тя на тебе, може и да е направила!- засмя се, мило, библиотекарката. – Какво ще и направиш? Та ти, винаги ги вземаш, не прегъваш страници и даже и на тази си забравила да махнеш хартията, с която си я облякла, да не се цапа и мачка корицата. Пък и колко книги, почти прокъсани, ми ги връщаш прилежно залепени, че да се използват отново. Я вземи, че си избери друга! Ще почакам - нямам бърза работа.

   - Лельо Ганче! – обърна се момичето към жената, докато оглеждаше рафта за книги.

   - Кажи, Янче?

   - Всяка книга ли е прозорец към Света?

   - Всяка е - и от всяка гледката е различна и красива!

    - А, дали има още такива със загадки ?

    - Има! Погледни там из рафта!

***

     В началото на месеца, площадчето пред малкото кметство, отново беше пълно с народ. Опашката пак се люшкаше в два живи синджира. И по-млади, и по-стари търпеливо чакаха реда си, за да получат заслуженото си заплащане за  годините труд. Най-отзад, облечена в манта на работник се беше наредила една около 65-годишна жена с оредяла зализана назад и прошарена коса. Тя беше вирнала глава, макар доста погледи да се впиваха в нея и хората да мърмореха. От малката тясна вратичка на пощата, излязоха две жени, вече получили пенсиите си. Едната беше баба Янка. Преди да свърне по пътя за дома си, старата жена се спря, приближи края на опашката, изправи се пред по-младата Денка, начумери устни, изду бузи и се изплю на краката и. Жуженето от гласовете на чакащите спря. Мълчанието затисна гърдите. Бабата се обърна и тракайки напевно с бастунчето, закрачи към магазина. Днес нямаше да си купи халва, беше решила да даде десет лева на внучката си, да си купи нова книжка, а и имаше още кой да се оплюе.