16 jun 2013, 11:34
Когато започнах да виждам
5 мин за четене
Очите ми – те са моето проклятие.
Не, нямам предвид, че са от онези, дето урочасват. Различно е, понякога си мисля, че е по-страшно.
Случи се малко преди развода, когато жена ми ми каза, че ме напуска. Бяхме заедно повече от осем години, и си мислех, че сме щастливи. Странно, как хората се самозаблуждаваме понякога и успяваме да си изградим своя реалност от собствените си илюзии. Но аз просто я обичах, това е. И дори когато ми каза, че е поддържала извънбрачна връзка месеци наред, дори тогава не престанах да я обичам. Не знам защо – нали уж казват, че в такива случаи любовта се превръща в омраза – заради болката, заради предателството, за това, че си излъган...
- Познавам ли го? – попитах я.
- И още как! – отвърна ми – Най-добрият ти приятел! На мен не ми се вярваше, че толкова време няма да забележиш. Но той беше прав като каза, че виждаш само това, което ти се иска да виждаш.
После си тръгна, а аз престанах изобщо да виждам, не в преносен смисъл – буквално. Изгубих зрението си. Но понеже за известно време бях изгубил и усещането, че изобщо съществувам, не обърнах особено внимание на това. Всъщност осъзнах го малко преди да прогледна отново, и го отдадох на преживения шок.
После се замислих – може би временната ми слепота е била реална проява на онази, другата, която макар да не съм усещал, е била по-истинската. Тогава още не бях разбрал, че времето, прекарано в мрак, е отключило в мен тази способност, но сега съм сигурен, че е станало точно тогава.
Не я забелязах веднага и разбрах защо – не беше достатъчно просто да ме наблюдават, нито само да ме виждат. Трябваше да погледнат в очите ми. После си дадох сметка за това с колко хора общуваме всъщност без почти да ги поглеждаме.
За първи път се случи в службата, с един колега и приятел. С него се разбирахме, понякога пийвахме по една-две бири, обсъждахме спортните новини, споделяхме и за семействата си. Та той дойде именно за това – да изрази съчувствията си за развода. Знаеше колко я обичах.
- Може би трябва да си починеш известно време – мило ми каза и ме погледна със загриженост.
Погледнах го и аз, и изтръпнах – той се беше преобразил в някакво странно същество с кучешка муцуна и остри космати уши, което издаваше странни квичащи звуци. Изпищях и инстинктивно закрих очите си – гледката беше трудно поносима.
Той се втурна да ми даде чаша с вода, после се засуети разтревожено край мен.
- Ще се оправя – едва промълвих, повече на себе си отколкото на него, защото отказвах да приема, че това нещо наистина ми се случва. Той каза, или по-скоро излая още нещо, и се измъкна от стаята, а аз останах все така недоумяващ и потресен. Май е прав, мина ми през ума, първо се случи онова със зрението ми, а сега и тези халюцинации. Най-вероятно е нещо на нервна почва, тая история с жена ми ме беше съсипала напълно.
Малко по-късно, точно когато ме затрупаха с работа и почти бях забравил за инцидента, се появи друг колега.
- Абе ти знаеш ли какви ги разправя твоето приятелче?
Всички знаехме, че е интригант и голяма лисица, затова и не му обърнах особено внимание.
- За какво става въпрос? – попитах, колкото да не е без хич.
- Аз отдавна ти намеквах да внимаваш с него – само ти се прави на приятел, а всъщност само гледа да докопа кокала – иска твоето местенце и не спира да работи по въпроса!
- Не разбирам – остро казах. Винаги съм ги мразел тия приказки зад гърба – ако нещо не ти харесва, кажи го в очите.
- Говорил на шефа, че не си добре след развода, днес си припаднал в ръцете му, едва те свестил. Съветвал го да те освободи от работа за известно време да си полекуваш нервите, а той бил готов да поеме твоите задължения през това време. Представи си!
Бутнах стола назад и рязко станах, ако можех, щях да го изпепеля с поглед, толкова ми кипна. Но... на негово място стоеше уродливо създание с остра лисича муцуна, рижава козина и малки подли очички.
Тогава ми просветна – бях се сдобил със способността да виждам истинската същност на хората, такава, каквато те или не подозират, че имат, или я прикриват.
За доказателство започнах да се вглеждам в очите на околните – какъв ужас! Секретарката на шефа се оказа усойница, съседът и жена му – доскоро семейни приятели, видях като двойка плъхове, един познат от студентските години си беше просто... прасе. Но за него си знаехме още като студенти. Виж, когато няколко дни по-късно видях отдалече бившата ми жена с първия ми приятел подръка, в началото ме обзе любопитство, но после се изплаших и заобиколих отдалеч.
Какви ли чудовища щях да видя?
***
Няколко месеца по-късно в службата дойде нова колежка – прекрасна млада жена. Нали знаете как има хора, с които сте сякаш от една кръвна група – толкова добре се разбирате. Всички животни в службата (вече така ги наричах) се изредиха да я свалят, но тя имаше очи само за мен.
А аз дълго време се страхувах да ù дам възможност да се огледа в моите, прекалено много я харесвах и се страхувах да не се разочаровам. Не можех да си представя и нея да видя по начина, по който виждах всички останали, от това наистина щеше да ме заболи. А и нали неотдавна бях изживял най-голямото разочарование в живота си – загубата не само на любимата жена, но и на най-близкия си приятел. Не бях готов да изпитам още една подобна загуба.
И тогава един ден тя ме изненада – целуна ме и погледна в очите ми. До дъното, направо потъна в тях, а аз потънах в нейните и за пръв път от много време изпитах истинско, неподправено щастие. Защото те си останаха същите топли очи, а тя... Тя бе по-красива от всякога.
Не, нямам предвид, че са от онези, дето урочасват. Различно е, понякога си мисля, че е по-страшно.
Случи се малко преди развода, когато жена ми ми каза, че ме напуска. Бяхме заедно повече от осем години, и си мислех, че сме щастливи. Странно, как хората се самозаблуждаваме понякога и успяваме да си изградим своя реалност от собствените си илюзии. Но аз просто я обичах, това е. И дори когато ми каза, че е поддържала извънбрачна връзка месеци наред, дори тогава не престанах да я обичам. Не знам защо – нали уж казват, че в такива случаи любовта се превръща в омраза – заради болката, заради предателството, за това, че си излъган...
- Познавам ли го? – попитах я.
- И още как! – отвърна ми – Най-добрият ти приятел! На мен не ми се вярваше, че толкова време няма да забележиш. Но той беше прав като каза, че виждаш само това, което ти се иска да виждаш.
После си тръгна, а аз престанах изобщо да виждам, не в преносен смисъл – буквално. Изгубих зрението си. Но понеже за известно време бях изгубил и усещането, че изобщо съществувам, не обърнах особено внимание на това. Всъщност осъзнах го малко преди да прогледна отново, и го отдадох на преживения шок.
После се замислих – може би временната ми слепота е била реална проява на онази, другата, която макар да не съм усещал, е била по-истинската. Тогава още не бях разбрал, че времето, прекарано в мрак, е отключило в мен тази способност, но сега съм сигурен, че е станало точно тогава.
Не я забелязах веднага и разбрах защо – не беше достатъчно просто да ме наблюдават, нито само да ме виждат. Трябваше да погледнат в очите ми. После си дадох сметка за това с колко хора общуваме всъщност без почти да ги поглеждаме.
За първи път се случи в службата, с един колега и приятел. С него се разбирахме, понякога пийвахме по една-две бири, обсъждахме спортните новини, споделяхме и за семействата си. Та той дойде именно за това – да изрази съчувствията си за развода. Знаеше колко я обичах.
- Може би трябва да си починеш известно време – мило ми каза и ме погледна със загриженост.
Погледнах го и аз, и изтръпнах – той се беше преобразил в някакво странно същество с кучешка муцуна и остри космати уши, което издаваше странни квичащи звуци. Изпищях и инстинктивно закрих очите си – гледката беше трудно поносима.
Той се втурна да ми даде чаша с вода, после се засуети разтревожено край мен.
- Ще се оправя – едва промълвих, повече на себе си отколкото на него, защото отказвах да приема, че това нещо наистина ми се случва. Той каза, или по-скоро излая още нещо, и се измъкна от стаята, а аз останах все така недоумяващ и потресен. Май е прав, мина ми през ума, първо се случи онова със зрението ми, а сега и тези халюцинации. Най-вероятно е нещо на нервна почва, тая история с жена ми ме беше съсипала напълно.
Малко по-късно, точно когато ме затрупаха с работа и почти бях забравил за инцидента, се появи друг колега.
- Абе ти знаеш ли какви ги разправя твоето приятелче?
Всички знаехме, че е интригант и голяма лисица, затова и не му обърнах особено внимание.
- За какво става въпрос? – попитах, колкото да не е без хич.
- Аз отдавна ти намеквах да внимаваш с него – само ти се прави на приятел, а всъщност само гледа да докопа кокала – иска твоето местенце и не спира да работи по въпроса!
- Не разбирам – остро казах. Винаги съм ги мразел тия приказки зад гърба – ако нещо не ти харесва, кажи го в очите.
- Говорил на шефа, че не си добре след развода, днес си припаднал в ръцете му, едва те свестил. Съветвал го да те освободи от работа за известно време да си полекуваш нервите, а той бил готов да поеме твоите задължения през това време. Представи си!
Бутнах стола назад и рязко станах, ако можех, щях да го изпепеля с поглед, толкова ми кипна. Но... на негово място стоеше уродливо създание с остра лисича муцуна, рижава козина и малки подли очички.
Тогава ми просветна – бях се сдобил със способността да виждам истинската същност на хората, такава, каквато те или не подозират, че имат, или я прикриват.
За доказателство започнах да се вглеждам в очите на околните – какъв ужас! Секретарката на шефа се оказа усойница, съседът и жена му – доскоро семейни приятели, видях като двойка плъхове, един познат от студентските години си беше просто... прасе. Но за него си знаехме още като студенти. Виж, когато няколко дни по-късно видях отдалече бившата ми жена с първия ми приятел подръка, в началото ме обзе любопитство, но после се изплаших и заобиколих отдалеч.
Какви ли чудовища щях да видя?
***
Няколко месеца по-късно в службата дойде нова колежка – прекрасна млада жена. Нали знаете как има хора, с които сте сякаш от една кръвна група – толкова добре се разбирате. Всички животни в службата (вече така ги наричах) се изредиха да я свалят, но тя имаше очи само за мен.
А аз дълго време се страхувах да ù дам възможност да се огледа в моите, прекалено много я харесвах и се страхувах да не се разочаровам. Не можех да си представя и нея да видя по начина, по който виждах всички останали, от това наистина щеше да ме заболи. А и нали неотдавна бях изживял най-голямото разочарование в живота си – загубата не само на любимата жена, но и на най-близкия си приятел. Не бях готов да изпитам още една подобна загуба.
И тогава един ден тя ме изненада – целуна ме и погледна в очите ми. До дъното, направо потъна в тях, а аз потънах в нейните и за пръв път от много време изпитах истинско, неподправено щастие. Защото те си останаха същите топли очи, а тя... Тя бе по-красива от всякога.
© Христина Мачикян Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Съгласна съм с vale5 (Валентин) напълно! Поздрави!
-
Удоволствие предизвикват думите ти!
-
Поздравявам те и аз, Таня!
-
Хубав разказ, предизвиква размисъл! Поздрав, Хриси!
-
Благодаря ви!
-
Прекрасен разказ!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
