Коледа на номер 11 и 1/2
(театрален етюд)
Действащи лица:
ТИНА - около 50 годишна - бездомница
МИШО - мъж на Тина, малко по-голям от нея - също бездомник
ЛУДОТО ЛЕНЧЕ - съседка, живее на улица "Радост" 11
МИТКО МИТЕВ - сержант от полицията
СЪСЕД - съсед, живее някъде на улица "Радост"
(Люта зима е и е тъмно. Вятърът броди бездомен по софийските улици и блъска в закъснелите минувачи. Работеща улична лампа а под нея стара, изоставена кола, стене при поредния зимен щурм. Към колата се приближават двама бездомници, помъкнали найлонови торби в ръцете си. Влизат в колата и оставят на задната седалка багажа си. Единият бездомник се опитва да запали полуизгоряла свещ, а другият шумоли в торбите и търси нещо.)
МИШО: Дай ми шишето!
ТИНА: Ама че студ. Хуу-х. Тука трябва да е. Сигурна съм, че го прибрах.
МИШО: Кое е тука, бе, твойта мама, нали те видях как на светофара го... надигаш!
(Михаил започва да налага Христина напосоки по лицето. Той е вбесен от факта, че тя е изпила сама разредения с вода спирт. Тина крещи.)
ТИНА: Оле, оле-ле-ле! Ще ме утрепеш! Абе не съм, бе, не съм ти го пила...
(От близката кооперация излиза жена. В ръцете си носи напълнена тавичка. Тя минава покрай изоставената кола и чува виковете на Тина. Спира се и се ослушва. Тина престава да крещи. Мишо се прави, че спи. Жената се прибира обратно, този път обаче с празна тавичка. От колата излиза Михаил и отива към кофата за боклук. Рови, псува под нос и след малко се връща с питата, която жената от близката кооперация е изхвърлила. Той старателно маха изгорелите парчета от хляба. Влиза в колата и подава питата на Христина. Христина продължава да подсмърча. Той подлага парче вестник под нея и старателно я поставя до кормилото на колата.)
МИШО: Стига си ревала! Виж какво намерих. Някоя мърла си е изгорила коледната пита. Гладна ли си? На! И млъквай, да не те почна пак...
(Михаил посяга да удари Христина. После лапва недопушена цигара, взема свещта, за да си запалва цигарата. Христина престава да плаче. Михаил жадно пуши и размишлява на глас.)
МИШО: Ама такъв студ и в Коми не съм мръзнал...
ТИНА: Не сме мръзнали! И аз бях с теб в Коми, не помниш ли?
МИШО: Твоето беше друго. Ти винаги си била на то...
(Михаил кашля, допушва си цигарата. Отваря вратата на колата и изхвърля фаса. Пак кашля и се храчва.)
МИШО: Топло в кухнята! Ама тогава не беше демокрация, що салам, що наденица изгоряхме в печката наместо дърва. Простотия! Ако съм знаял какво тегло иде...
ТИНА: А и колко продадохме. Имахме си джоб пара, а не като сега да се караме за всяка стотинка.
МИШО: Ааа море и тогава се джавкахме като кучета.
ТИНА: Е как да не се караме, като не те свърташе. Все русо ти беше в гла...
(Христина не успява да се доизкаже, защото получава цигански шамар от Михаил.)
МИШО: А ти, мари ...? Само в ушите още не са те...
(Михаил прави опит да удари отново Христина, но се спира и поглежда ръката си. По ръката му има кръв.)
МИШО: Кръв! Виж, Христино, от ръката ми тече кръв.
ТИНА: Нищо ти няма! Моя кръв е това, моя...
МИШО: Твоя е, грънци! Я чакай аз да видя?
(Михаил излиза от колата, минава малко встрани и напикава раната си за дезинфекция. После взима малко сняг и старателно измива ръцете си. Отива под уличната лампа и гледа ръцете си. Наранявания няма. Той се връща обратно в колата при Тина.)
МИШО: Къде те боли? Дай да видя! Носът ли?
ТИНА: Носът, я! Тъкмо ми беше зараснал, това да не е боксовата ти круша?
МИШО: Ааа, боксовата круша замина барабар с апартамента.
ТИНА: Не беше в апартамента, а във вилата.
МИШО: Христино, аз имах две боксови круши.
ТИНА: Е да де, ама втората беше в апартамента на морето.
(Мишо и Тина млъкват. Всеки от тях си спомня миналите хубави години. Михаил се усмихва и целува жена си по носа. Тина го отблъсква нежно и тежко въздъхва.)
МИШО: Хубави времена бяха! И тогава не посрещахме Коледата на улицата. Имахме си обзаведен апартамент в центъра... на София... на брега на морето...
(Мишо започва да претърсва джобовете си. От връхното си яке изважда половинка пластмасово шише с разреден спирт и го поставя отпред на таблото на колата до питата. Тина прибавя между тях и една замръзнала ябълка, незнайно откъде намерена. Двамата чупят от питата, отхапват от ябълката и пият един подир друг от шишето. Мишо духва свещта и двамата лягат да спят.
Студена коледна нощ. По някаква странна причина угасва и уличната лампа. От близката жилищна сграда излиза жена с електрическо фенерче и се приближава към изоставената кола. Тя осветява намиращите си вътре Мишо и Тина. Дълго се вглежда в спящите им лица. След минутка тя се прибира в жилището си. След още минутка се чува сигнал свободно и съответно делови женски глас.)
ДЕЖУРЕН 112: Телефон 112, слушам Ви!
ЛУДОТО ЛЕНЧЕ: Ало, полицията ли е? Алоо, тука има двама умрели!
ДЕЖУРЕН 112: Името и адреса, моля!
ЛУДОТО ЛЕНЧЕ: Лудото Ленче, така ме знаят в квартала...
ДЕЖУРЕН 112: По лична карта, ако обичате...!
ЛУДОТО ЛЕНЧЕ: Хелена Блау! Улица "Радост" 11. Мъртвите са на номер 11 и една втора.
ДЕЖУРЕН 112: Има ли такъв номер, госпожо?
ЛУДОТО ЛЕНЧЕ: Има. На нашата улица има!
ДЕЖУРЕН 112: Ще изпратим да проверят, госпожо Блау!
(Сутринта след Коледа е. Улиците са още пусти. Полицай Митко Митев се приближава към колата между номерата 11 и 13 ти. Върви сънено и без желание. В едната ръка с наядена баничка, а на другата му виси найлонова торбичка с боза и още една баничка. Полицаят се спира пред колата с пълна уста и посяга към шишето с бозата. Бавно отпива от гъстата брашнена напитка. Обикаля около колата, пийва си боза и си довършва закуската. Хвърля празното шише, найлоновата торбичка и мазните хартии някъде встрани на улицата, бърка по джобовете си и изважда кутия с цигари. От близката къща излиза Лудото Ленче с кофа в едната ръка. Тя се навежда и прибира в кофата си изхвърлените, малко преди това от полицая, найлонова торбичка, празно шише от боза и мазни хартии. Приближава се бавно към полицая, навежда се и оставя кофата пред краката му. Изправя се и се вглежда през дима на цигарата в нетрезвите му очи.)
ЛУДОТО ЛЕНЧЕ: Аз ги убих! Чувате ли ме, аз бях, снощи, докато всички празнуваха. Ами да, точно на този празник, на Коледата. Българската Коледа, подари топла супа, изпрати един ес-ем-ес... тин ти-ри мин-ти-ри...
Малко ли търпях, а? Чаках, надявах се колко Коледи подред... Чаках да настане хубавото! А гледам все по-лошо и по-изкривено. Само тази градинка хубава. Когато бях дете, мама и татко, съседите посадиха тези дръвчета. Всички се грижеха за нея, нищо че е малка, ама пролетно време винаги е пълна с цветя. Никой не си помисляше да изхвърли нещо където не трябва. Всяка сутрин къпеха улиците със сапун... И в градинката, и на улицата на всеки му беше приятно. Поздравявахме се... Хората не познаваха злобата!
А сега какво е? Излезеш сутрин, обърнати кошчета по тротоара, стените надраскани, ами градинката? Да те е страх да минеш през нея, кучетата минирали всичко. Стопаните им - през ум не им минава, че трябва да почистват след тях - естествено имат си Лудото Ленче... Аз чистя, Аз. Защото искам пак да е красиво и хубаво наоколо. Искам да виждам хора, човеци...
И какво като е криза и какво като нямат пари, аз да не би да имам, а? Души нямат те, сърцата им ги няма. Гледаха ме от балконите си и зиме и лете мене, Лудото Ленче, лелята с мотиката, и ми се присмиваха, защото събирах боклуците след тях, като след Вас, господине полицай. Смейте ми се и Вие. Е, аз търпях, търпях, търпях и се подготвях и още да търпя... Но когато тези двамата се настаниха в изоставената кола и превърнаха хубавата градинка в тоалетна, тогава си казах - край, стига вече. Обезумях, когато една сутрин тоя в колата го видях разкрачен до казанлъшкия ми трендафил. Пет часа съм го пазила в претъпканото купе, за да го донеса и треперех от вълнение, докато го засаждах. Това беше парченце от Розовата долина в нашата махала...
И трябваше да им благодаря ли, че голямата нужда все пак я вършеха другаде. Да си затворя очите, запуша носа и ушите като всички наоколо. Да се възмущавам само пред гостите си на чаша ракия и да плюя по всички правителства, задето разрушиха мира в душите на хората. Защото утре, когато тръгнат да ни колят, бесят и убиват със закон, същите тия правителства ще ни накарат и патроните да си платим.
Аз няма да позволя със собственото ми въже да ме бесят. Тези двамата нека Господ ги прости, а мене да ме осъди, защото аз наистина ги отрових. И сега, ако има държава, да ме съдят и нека ме бесят!
(Докато Лудото Ленче и сержант Митев разговарят, около тях започват да се събират любопитни съседи и минувачи. Радиостанцията на полицая се обажда. Митев отговаря на обаждането.)
ЦДП: 25-ти ,чуваме ли се?
МИТКО МИТЕВ: Тук 25-ти, докладвам. Двама мъртви скитника в изоставена кола, на улица "Радост" между номер 11 и номер 13.
ЦДП: Разбрано, 25-ти, екипите ще пристигнат до минути. Край.
(Пристигат още хора. Всеки бърза да види и това зрелище и да поклати глава от съжаление.)
СЪСЕД: Абе, какво ги жалите тия, бе. Бяха най-богатите на нашата улица и имаха всичко. Нас някой да ни пожали, нас! Тежка Зима иде...
КРАЙ
СО03092014СФ
© Свободей Огражденец Todos los derechos reservados
Не знам какво да кажа... потресаващо е.
Толкова много казано!!!
Замисляш... и то яко.