Коледната ми изповед

  Току-що видях прекрасното: на пръв поглед още едно куче, но то се различи, дишащото сякаш отвори вратата на къщата и прикани другаря си – малкото изплашено животно, да го последва вътре. И тогава виждаш дете, носещо сърцето на Коледа, каращо приятелчето си да направи нещо с него. Толкова невинно и чисто действие. А очакването някой да ги види и да им се скара за стореното е още по-тихо вълнуващо.    Срещаме това често, случва ни се също така често, но за да не сме съзерцали красотата му, значи не сме поискали, а трикът работи, усмихваме се.

  А това беше едно малко коледно чудо. Ние мислим за същите, случващи се в мисълта ни, теглена към самата Коледа, но рядко ги виждаме, а те непрестанно стоплят някой около нас.  Подарената усмивка на самотния, подадената ръка към бедния, всичко малко предхожда вълшебната нощ на сътворения. Контрастни незабравими изживявания, на които се отдаваме в това вълшебно време от годината. Падащи снежинки, като изрисувани с божията ръка, застиват във въздуха, повече от хладен, обвит в кристална свежест. В същото време най-горещата ръка топли красивото чело, рамо и ръка, с прегръдка до камината. В коледната нощ аз се изповядвам пред най-любимия с най-искрените си думи...

Времето не е гаранция срещу мигновеното сриване на нещо дълго... И въпреки че нищо от това, което съм казала или изпитала към теб, не е заринато от отломките на липсващо минало, не искам да те виждам, не искам да чувам гласа ти, не искам да си до мен точно сега, в едни различни мои моменти. Тогава телефонът ми бива чуван само когато не звъни, и тъне в тишина, когато някой се доближава до гласа ми.  Тогава не харесвам хората – нито себе си, нито теб, нито който и да е, дишащ, мислещ, интересуващ се от мен. В едно такова време думите губят всичкото си, ако излязат извън мен. Дълбоко, недостижимо далечни в съзнанието ми, те творят една в друга, дълго и красиво. Това ли трябва да изрека, спирайки безсловесния им монолог, спирайки изкуството в мен. Не ми се плаща цена и за това, че сама съм се чувствала добре за момент, че съм желала да остана така завинаги. Всяко извинение за неприети повиквания, неотворени врати би звучало като евтина метафора. Затова не събирам оправдания и не бълвам запазилите се във високия тон капки разум.

Ще застана тук и ще те науча, посвещавайки те в моята малка тайна  - в тези мои моменти само прегръдката не ме смущава. Онази прегръдка, носеща ми Коледа.