Колелото се върти, времето си стои

Пешо си сипа още кафе и взе вестника. Жена му беше отворила магазина тая заран, той трябваше да я смени към обяд. Дотогава нямаше да скучае – пуска капковото, прекопава мястото, освободено вчера от краставиците, нахранва кокошките и останалата паплач, състояща се от прасе, куче, две кози, дъщеричката и племенничката, докарана от сестра му за седмица на село. Хем тя да си почине от нея, хем детето да погълта малко свеж въздух, както все още си въобразяват в града…

Но днес нещо не му се бързаше, пък и си знаеше – ще успее, времето е разпределено, работата е обигравана досега не едно лято.

Отвори вестника. Отдавна купуваше само един – четеше, за да не отива зян, а после събираше хартията в един кашон. За зимата – разпалки трябват.

То и тоя вестник нямаше да го има, но баба Мара всяка сутрин разхождаше кучето на сестра му – и то доведено на чист въздух, посрещаше автобусчето от града и Колето, съученик на Пешо още от селското школо, й даваше вестника.

Пешо вдигна чашката, отпи и плъзна поглед по страниците. Клюки, политики, лъжи, далавери…

После обърна очи към баба Мара, която го гледаше, подпряна на бюфета, сякаш готова за старт:

-     Какво има, мамо?

Бабата потри ръце, сякаш на нейните години имаше излишна влага, дръпна ръба на бейсболката, която от две години не сваляше от главата, пък рече меко, както си говореха жените в тоя край:

-     Ми, чакам… За вестника чакам…

-     За вестника? Мамо, ти откога взе да си губиш времето с вестници? Нали вечер гледаш телевизията – не ти ли стигат ония лъжи?

-     Аааа, сине, човек на лъжи свиква лесно и се отказва трудно. То е по-зле от тютюня… Ама аз за друго…

-     Какво друго?

-     Ми… Вестника ми трябва…

Пешо се сепна. Вярно, майка му плащаше вестника всяка седмица – заделяше от мизерната си пенсия, но пари не щеше. Така – да знае, че и тя нещичко е взела за дома. А сега? Парите ли е свършила? То, наистина – до пенсията оставаха три дни, нормално е. Въпреки че тя рядко купуваше нещо за дома – закъде с нейните 300 и малко левчета? Но пък размахваше мотичката, плевеше, поливаше, с ножицата режеше люцерна за кокошките и козичките…

-     Пари ли ти трябват?

-     Аааа, защо? Ядене имам, какво друго? Но ми трябва вестникът… За другаря Андреев…

Тоя пък кой беше? Пешо се сепна… Да, бе – оня, дето се пресели от градчето в старата къща на родителите си. Някакъв чиновник бил преди – в общината ли, в градския ли комитет…

-     Че на него защо му е? Да си купи – Колето какво ли не кара, чии ли поръчки не е изпълнил…

Бабата смутено завъртя ръце, премести две чашки върху бюфета:

-     Помоли ме човекът – за програмата. Да гледал какво дават…

-     Мамо, нали знаеш – тая програма държа край новия телевизор. И сам търся каквото ще ми е интересно… Как да му я дам, а?

-     Ама другарят Андреев поиска, бе Пеше… Самият той… Защо да харчи пари, когато ние имаме програмата?

Пешо се обърка. Логиката на старата жена го сви на нервно кълбо.

-     Мамо, знаеш, че ние СЪЩО гледаме програмата. И си купуваме вестник за това… Е, и за друго, де… Да си купи!

Старата жена заобяснява с мека настъпателност:

-     Ма, 2 лева всяка седмица… Пък ние сме го взели вече… Имаш нов телевизор, пускай го:  каквото там дават хората – него гледай… Другарят Андреев не е такъв човек, та…

-     Какъв „такъв“, бе мамооо… Какъв? И той пенсионер като теб. Ама с върха на пенсията! Пет пъти повече пари от теб получава…

-     Има защо – началник беше! И то не къде да е – а в града! – убедено се аргументира бабата.

-     Е, като има защо – да си купува! Ти и сега ли ще го хрантутиш?

Баба Мара го погледна, фанатично уверена в правотата си:

-     Началник е!

-     Беше! На един подчинен в общината…

-     Ама началник! – закова бабата – Началник! Той винаги си е началник, а ние… Утре, ако рече, ще те уволни…

Пешо се изхили – напук на надигащия се гняв:

-     Мамо, аз съм частник! Имам магазин, имам кола, зареждам стока, продавам… Какъв началник ми е тоя?

После се сети:

-     И е отдавна пенсионер! Няма я партията му…

Баба Мара, обръгнала от живота, скептично поклати глава:

-     Началник пенсионер няма. Не е рекъл… Знаеш ли като седнем на беседката вечер какви ги разправя? С тоя министър се чул, на оня наредил…

Пешо изморено допи кафето. Изкриви ли се фиданката – не можеш я изправи. Трябва да се реже…

-     Мамо, на тоя паразит му кажи, че… Не, аз ще му кажа – като дойде за хляба. И повече с него не се разправй…

Бабата уплашено вдигна ръце:

-     Сакън! Нищо не му казвай! Щото знаеш ли какво ще стане… Началник ли е бил някой – цял живот началник си е. Да е нормален човек, да се разбереш…

Сетне го погледна сериозно:

-     А вестника да взема ли?

Каня ви в блога. Отива на закриване - един от последните коментари. На промоция - https://genekinfoblog.wordpress.com/