Бях много млада, едва на шестнайсет години, когато съдбата ми обърна гръб. Беше ранна пролет. Пътувахме към родното село на баща ми със семейния москвич. Баща ми си подсвиркваше весело, докато въртеше волана, а майка ми се бе зачела в някакво списание. Аз лежах на задната седалка и дремех. Беше ми едно такова хубаво, спокойно.
По едно време майка ми изписка. Никога няма да забравя този пронизващ тъпанчетата звук. Изскърцаха спирачки. Секунда по-късно почувствах ужасен удар и се запремятах като парцалена кукла, понесена от ураганен вятър. После… нищо. Съзнанието ми бе угаснало на момента.
Събудих се в болница. Всичко ме болеше, имах чувството, че не е останало здраво местенце по мен. Толкова ми беше зле, че дори не се сетих да попитам как са родителите ми. Само виках и молех да ми дадат обезболяващи.
На следващия ден ми казаха, че нашите са загинали на място. Не се били мъчили изобщо, сякаш това можеше да ме успокои. Плаках много, но не толкова за тях, колкото за себе си. Спомням си, че ...