Имало едно време, преди много, много години, през девет мъглявини в десета, през девет галактики в десета, през девет звездни системи в десета, едно... нищо. Всъщност, това било само на пръв поглед и то с невъоръжено око. Но при по-внимателно вглеждане и при използване на мощни космически телескопи, всяко другопланетно същество, при достатъчно желание, би забелязало една съвсем малка планета, населена с различни разумни и не чак толкова разумни създания. При условие, че въпросният другопланетянин съществува, разбира се. Но ако това извънземно същество би имало желание да продължи още малко с наблюденията си, то с известна почуда и съжаление, би се усъмнило в разума на първите. Особено ако станело свидетел как тези, иначе толкова умни същества, замърсявали своята планета и упорито я рушали.
И те продължавали да нехаят за действията си, продължавали да замърсяват своят роден дом, да го дълбаят и съсипват, докато един ден... с ужас разбрали, че са останали без дом. Вече нямало къде да живеят и се наложило да отпътуват с големи космически кораби от родната си планета (или поне това, което било останало от нея). Превърнали се в скитници. Безспир обикаляли из галактиките, в търсене на друго подобно място за живеене, но все не откривали. И накрая, уморени от дългите странствания, те решили да се заселят на първата попаднала пред очите им планета. Но тя не била така гостоприемна и така красива, както тяхната родна. Нямала зелени дървета, шарени цветя, синьо небе, буйни реки, вълнуващи се морета, прелитащи птици и пъплещи мравки. С една дума - нямала нищо. Само сиви и мрачни скали и широки и прашни равнини, където нито едно същество - нито растение, нито човек - би могло да живее. Дори и въздух нямала тази планета. Но хората нямали друг избор и се заселили на нея. Построили си убежища от камък и метал и заживели в тях, напълно изолирани и откъснати от всичко наоколо. По цял ден стоели затворени в своите тесни домове и само гледали тъжно своите цветни снимки, донесени от техният първи и вече безвъзвратно изгубен дом.
Но тъгата им по миналото била прекалено голяма и те не могли да издържат много дълго. Неусетно се появила легенда, че в далечното съзвездие "Дракон", съществува планета, на която е скрито несметно съкровище. Старците твърдели, че който открие това съкровище, ще стане истински щастлив и ще помогне на останалите също да открият своето щастие. Отначало никой не повярвал на преданията, но с времето все повече хора започвали да желаят да тръгнат на далечно пътешествие. Изминали години и хората построили още по-огромен космически кораб, с който да достигнат до загадъчното и страшно съзвездие "Дракон", да се преборят с всички опасности там и да открият легендарното съкровище. Намерили се много желаещи да отпътуват, но били избрани само най-умните, най-силните и най-смелите. Или поне се надявали да е така. И когато накрая всичко било готово, звездолетът отпътувал, изпратен от всички жители и се отправил на дълго и изпълнено с опасности и приключения пътешествие.
Не е известно колко дни или колко години пътувал космическият кораб, но накрая, след много трудности, пристигнал в търсеното съзвездие "Дракон" и започнал усилено издирване.

- Капитане, открихме планетата! Най-после сензорите я засякоха в 8367-ата система на съзвездието!
Капитанът на звездолета не отговорил, а само продължавал замислено да наблюдава контролните уреди пред себе си.
- Не ми харесва това място. Прекалената тишина на локаторите ме безпокои.
Като че ли тази планетна система му изглеждала по-тъмна и безжизнена от всички други части на космоса.

Звездолетът се приближавал до планетата и вече се приготвял да навлезе в нейната орбита, когато предупредителен звук прекъснал рутинните разговори в пилотската стая.
- Капитане, засякохме движение! Някакъв обект се отдели от повърхността на планетата и се насочва към нас.
Още няколко секунди те трескаво преглеждали постъпващите данни.
- Хмм, прекалено малко е - прилича на някаква капсула. Това означава ли, че тук има разумен живот? Дали това е някакъв опит за контакт?
- Дали да рискуваме? Възможно е да е управляема ракета или някакъв друг вид непознато за нас оръжие!?
Командирът на кораба отново се замислил за части от секундата.
- Съгласен съм. И при двата случая рискът е прекалено голям, но ако искаха да установят мирен контакт с нас, можеха да изберат и друг, по-сигурен начин. Унищожете обекта незабавно!
- Слушам!
Първият помощник се втурнал да се заеме лично с изпълнението на заповедта. Но само след малко отново дотичал обратно.
- Не успяхме! Обектът като че ли погълна целият енергиен заряд!
- Видях. - спокойно и мрачно отвърнал капитанът на звездолета -  Ускорете максимално.
И само броени минути по-късно:
- Не можем да направим нищо. - примирил се първият помощник - То също ускорява и се приближава към нас.
- Тревога първа степен! Всички в готовност!
- Слушам!
Най-елитните бойци, намиращи се на кораба, грабнали своите оръжия и се втурнали да заемат позиции за отбрана, въпреки че нещо им подсказвало, че това действие е безсмислено.
А малко по-късно странният обект се приближил и се залепил за корпуса на звездолета. Не последвал взрив.
- Нещо проникна на кораба! Първа група да се насочи към сектор 4 на долната палуба.
Всички командващи се навели и започнали напрегнато да се взират в мониторите пред себе си. Не можели да повярват на това, което виждат очите им.
- Не е хуманоид. Повече прилича на някакво петно. Дали е жив организъм? И дали притежава разум?
Те не можели да повярват как това нещо, каквото и да било то, успяло толкова лесно да проникне през защитите на кораба. Последвали мигове на напрегнато очакване, на може би първата среща на човечеството с чужда цивилизация! Всички били затаили дъх!
- Сержант, докладвайте какво виждате.
- То е пред нас... Всъщност... там няма нищо, но може би е преминало оттук, тъй като е оставило някаква противна зелена пихтиеста следа след себе си. Прилича на...
Тишина...
- Връзката прекъсна!
- Как така?!
Още няколко секунди паника.
- Нямаме сигнал от първа група! Нулева сърдечна дейност! Като че ли...
- Проверете пак системите!
- Всичко е в изправност! Като че ли... всички са мъртви...
- Не е възможно! Пратете втора група!
Изминали минути, дълги като столетия.
- Всички са мъртви. Не отчитаме никаква, нито сърдечна, нито мозъчна, дейност. Загубихме всички хора...
След тези думи се възцарила тежка тишина.
- Вече няма кой да изпратим срещу него. Какво направи това същество?!
- Вижте този запис от камера. Качеството не е отлично, но образът е достатъчно ясен.
Всички се събрали и погледнали екрана.
- Тази пихтиестоподобна зелена маса не е следа от съществото, това е самото то! След като нашите най-елитни части не успяха да го спрат, тогава този кораб е обречен!
- Не мога да твърдя със сигурност, но според данните, които събрахме, като че ли то влиза в съзнанието на своите противници. Може би насочва страхът и агресията обратно към източника им и по този начин го унищожава.
- Проникна в машинният сектор. Няма какво да му противопоставим.
- Има ли останал член на екипажа там?
- Нито един жив! Не, почакайте - има! Но кой е това? Това не е ли метачът?
Много въпросителни погледи.
- Метачът на кораба. Някой спомня ли си името му?
- Откога имаме метач, а не използваме роботизираните системи за почистване?!?
- Естествено, че нямаме никаква нужда от него. Назначих го в последния момент. Просто планираното ниво на безработица за последният месец беше превишено с един човек. Знаете, че когато тръгвахме наближаваха избори...
Настъпила неловка тишина за няколко секунди.
- Но какво стана? Обектът изчезна!
Всички отново се опомнили и забили погледи в мониторите. Но колкото и да се взирали, нито една от вътрешните системи за сигурност не засичала чуждопланетния пришълец.
- Капитанът вика метачът на звездолета! Повтарям: метачът на звездолета да се яви незабавно в командната зала! - прозвучало след малко по съобщителните системи.
И не след дълго в помещението с контролните уреди плахо пристъпил един нисичък, възрастен и съсухарен  човечец, който надали тежал повече от петдесетина килограма и дори метлата, която стискал в ръка, като че ли била по-голяма от него. Избухнали бурни овации, които още повече го стреснали и му трябвали най-малко няколко минути, за да се опомни.
- Човече, какво стана? Какво се случи? Ти си жив?
- Жив съм, разбира се - че защо да не съм? Тъй вярно, господин капитан, исках да кажа... - метачът на космическият кораб се прокашлял смутено - Обаче трябва да доложа, че някой пак беше повръщал долу в машинното. Или е направил нещо друго. Доста зелено и доста гадно! Е, не беше никак приятно, но го изметох и го изхвърлих. И ако ми позволите, бих искал да се оплача! Докога...
Но той не успял да продължи, тъй като в този момент в пилотската зала настанала неистова радост, примесена с диви крясъци и възторг.
Какво се случило после ли?
След като извънземният пришълец, който защитавал съкровището бил победен, звездолетът се приземил на самата планета. А тя била прекрасна. Зелени дървета и треви, шарени цветя, пенливи реки и сини езера... Може би не била чак толкова красива, колкото тяхната родна планета, но можело да се каже, че почти се доближавала до нейната хубост.
И след като се установили, почти всички се втурнали да търсят легендарното съкровище. Но трудно било да търсят нещо, което никой не знаел къде е скрито и най-вече как изглежда. Минавали дни, после месеци, години, а съкровището така и не се появявало. И всички се обезсърчили и натъжили. Явно не съществувало никакво съкровище и преданията били само една красива измислица. Просто думи, появили се кой знае откъде. Тяхното пътуване било напразно, тъй като били открили само празна планета.
Докато един слънчев ден... един човек, историята не казва кой, внезапно прозрял истината. Те все пак били открили съкровището и трудностите, през които били преминали, съвсем не били напразни. Така дълго търсеното и мечтано съкровище било самата планета! Техният нов втори дом. И усмивката отново се появила на лицата на всички, тъй като осъзнали, че няма по-голямо съкровище от родният дом.
И всички три дни и половина яли, пили и се веселили.

Copyright Adrian Bantchev 2005-2010