– Кой ми е ял от храната?!
Викът, подобно на изплашен птичи крясък, прониза утринната тишина. Произнесеното обвинение на що-годе сносен британски с подчертан балкански акцент, в мезонет с осем човека под наем, заврян на нула градуса Гринуич дължина; пресичаща ниско реномиран Лондонски квартал – прозвуча ненормално и отекна като сбъркано ехо в празния коридор.
Уважаемият читател може да не повярва, но понякога едно отваряне на хладилника в малкото време преди началото на работния ден може да се окаже доста инфарктно занимание. Особено когато... му предстои да види нещо, за което не е подготвен.
- Кой дявол ми е пипал нещата?
По средата на кухнята с ръце на кръста, Никодим Колев, огрян от светлината на отворения и вече споменат хладилник, истерично изрече тези, иначе непристойни за неговите уста, думи. За момент шокът от видяното и сграбчилата го безсилната ярост се превърна в надежда, че някой гузен нему съквартирант ей-сегичка ще се яви изневиделица с виновно признание на уста: „Извинявай, знам, че ти като добър готвач си приготвяш храна и на другия ден се наслаждаваш от резултата на готварските си умения. Но въпреки това, за което много съжалявам, през нощта, когато се прибрах от бара, умирайки от глад, не устоях на изкушението да опитам твоето великолепно произведение на кулинарното изкуство.” На която откровена чувствителност той нямаше как да устои и само гордо щеше да махнe с ръка в знак на благородното опрощаване на този грях.
Нищо подобно не се случи, само тишината, идваща от сънените стени, тихо му прошепна: "Какво си се развикал, бе?! На кого му пука за това. Хайде, голяма работа, хапнал си човека нощес... Ха убий го сега!"
Минаха няколко дена и Никодим почти бе забравил за случилото се в кухнята. До тази сутрин. Отново същата история. От храната му, приютена на хладно в хладилника, отново бе останала по-малко от половина. Наденичките от три се бяха трансформирали в една. А пълнената чушчица с ориз, която той вечерта с любов постави в пластмасовата кутийка... се бе изпарила.
Това вече налагаше да влезе в действие неговата вродена проницателност и полицейски нюх, за които той бе твърдо убеден, че притежава в повече.
„Така-а-а. Нека да видим-м-м. Кой може да е? – Моите сънародници, двете момчета... Не! Влюбените не правят такива работи. Другите две младички от Литва? Красивите женски създания. Възможно ли е природата да допуска такива грешки? От изваяни перфектни телца до крадли.Отново не!...Кой друг...Мюсюлманите. Младежът от Ирак и приятелката му от Узбекистан?... Доколкото знам, те свински наденички не ядат! Религия.”
Изведнъж въпросителните за Никодим станаха много, натежаха като атоми в реактор и той разтърка изморени очи. И точно в този момент...
В този момент предопределението му поднесе очи в очи един друг негов съквартирант, другар по традиционната вечерна чашка водка и всяка първа седмица от месеца, бръснар – руснака Саша. Дипломираният ядрен физик, който миеше чинии в малко ресторантче, се клатушкаше нетърпеливо под натиска на изходните си органични течности по коридора към тоалетната. Но малко преди да отвори вратата ù, Никодим го стрелна с убийствен поглед.
- Ти ли беше, пияницо недна? Ти ли ми изяде обяда?
- Какво говориш, Нико!? Полудя ли, какво? - сънената му физиономия бързо отстъпи място на обидата, а червеното алкохолизирано лице стана още по-червено и на него избиха алени петна.
- Аз самият рядко ям... Виж, ако беше водка, това е друго, нямаше да устоя на изкушението. Но твоята храна не я пипвам... за нищо на света. Плюс това не ми харесва. Ако беше нашата, родната кухня... Ех, това е друго нещо!
И него зачеркна от заподозрените. Жалко че го бе обидил. Ама май заслужава. Гозбите не му харесвал?! То не бе национализъм, не бе чудо.
Въпреки че си заминаваше, Зимата, подобно на разгневена старица, се бе ококорила със смразяващ поглед. Във въздуха белите снежинки трепереха от страх, люшкаха се насам-натам и безуспешно, подгонени от ледения дъх, се опитваха да се скрият в бялото наметало покрило земята.
Снежната картина срещаше очите на Никодим, но веднага след това губеше своята образност, удавена от празнотата на погледа. Угрижен, той не забеляза влезлия Али - иракчанецът, имал късмета да избяга като войник от Садамовата армия. Самият той, млад и висок, с правилни черти на лицето, с гъста на черни къдрици коса, бе приятелски настроен и безрезервно даваше своята подкрепа на всички.
- Нико, приятелю, на какво се дължи сянката на загриженост по твоето лице?
Никодим се обърна стреснат, сведе влажен поглед, тялото му започна да се отпуска и той се свлече на стола пред него. Добрината на мургавия младеж разтопи душата му като изложен на слънце шоколад и той скри с длани разплаканото си лице.
Сърцето на Али не остана безчувствено към това страдание, но разумът и най-вече вродената му мъжка солидарност тихо го изведоха от стаята. Мига, в който стана неволен свидетел на излелите се чувства: огорчение, безсилие и комплекс за малоценност, бе достатъчен да проумее, че не думи, а спокойствие е нужно на бедния човек.
Никодим хлипа още малко, после спря, вдигна зачервени очи към вратата и раздели последната минута печал с радостен изблик от чувства към току-що излезлия от там човек. Последва още една минута и връхлителите го спомени изместиха за малко случилото се.
Никодим често ходеше в тяхната стая. Приятелката на Али, също напуснала мизерията на разпадащата се бивша съветска република, незнайно по какви причини постоянно го канеше на гости. Той беше благодарен за това и истински се радваше на тяхната любов. Подозираше, че за това силно религиозно момче, което се молеше по много пъти на ден, тя бе първата жена и любовница. За нея знаеше много малко и често се чудеше защо винаги когато я попиташе за минало ù, тя избягваше да говори и бързо сменяше темата.
Също не пропускаше подробностите, витаещи измежду двамата, изплъзнали се от любовния поглед на Али. Например колкото арабинът беше сериозен във всичко; ходеше редовно на работа, пазаруваше, готвеше и често киснеше в общинската пералня, толкова тя мързелуваше, спеше до късно и постоянно хленчеше за пари. Дори на няколко пъти той усети и друго. Другото се състоеше в това, че винаги когато Али отсъстваше, тя по една или друга причина търсеше Никодимовата компания. Дълго желаеше да разговарят, като на моменти се приближаваше прекалено близко до него. Държеше се предизвикателно и кокетно го гледаше с големите си черни очи. Разбира се, опазил го бог, той неловко избягваше пълните ù вирнати на сантиметри от носа му гърди и влажния поглед. Втълпяваше си, че това са случайности, присъщи на женската природа, която той не си признаваше, но вътрешно силно му липсваше.
Дните минаваха, но набезите в хладилника на спираха. Даже една вечер Никодим изчака, когато всички се бяха събрали в кухнята, и на всеослушание обяви, че ако нашественикът не престане, той ще поръси храната си с онова химично съединение, което предизвикваше стомашна слабост и продължително пребиваване в тоалетната... Думите предизвикват действието, после идва и резултатът. В случая думите си останаха само думи.
Вечерта Никодим остана до късно седнал на стария диван в кухнята. Не му се спеше. Отвори си бутилка бира, която от седмица предвидливо бе крил под леглото си, и унило загледа избелелите тапети на стената. Обърканата му душа стенеше, сетивата бяха изострени, духът гибелно сломен, настроението като воденичен камък в геран пропаднало и... отново му се плачеше.
В това тъжно състояние го завариха двете млади дами, нахлули през вратата с гъделичкащо дразнещ смях и оскъдно облекло. Ведрото им излъчване носеше ореола на свободата, а ангелските им лица - на непорочността. Още като видяха сломеното прегърбено от болка тяло, те ахнаха и тихо го обградиха. Едната разроши с изящната си малка ръка започналото да оплешивява теме, а другата го погледна в очите. Ах, как му се прииска в този момент да са те... или поне една от тях. Само да си признае. Въпреки понесените загуби, той щеше да бъде щастлив. Дори си представи милата виновна физиономия, готова след измолената със сълзи на очи прошка на всичко, само да поправи греха си към него.
-Нико, скъпи. Защо страдаш? Коя е щастливката, по която така си започнал да гаснеш? – Думите го стреснаха и той излезе от кратката унесеност.
-Извинете, там в хладилника... имаше една храна... Моята. Да знаете случайно защо сутрин я намирам наполовина изядена?
Погледът му моментално придоби най-тъпия израз, след като видя изненадата, обхванала двете лица. Дойде му в този момент да потъне от срам. Но вече бе късно. Ръката се махна като опарена от главата и по-нисичката рече:
– Хладилник? Какъв хладилник? Тук има ли такова чудо?
– Не знам! - обидено отметна коси втората. – И да има, никога не сме го ползвали. Ние се храним само на изискани места.
Навън бе прекрасен пролетен ден. Всичко живо бавно и безвъзвратно се събуждаше за нов живот. Само Никодим лежеше в болничната стая и погледът му с всеки изминал час гаснеше. Желанието да бъде част от останалия изпълнен с хармония свят го напускаше, инстинктите вече го бяха направили. Затова не усети тихите стъпки на неговия приятел Али. Не чу гласа му, нито чувствителните, пълни с мъка думи.
- Нико, приятелю мой!Защо така се получи при теб. За една изядена храна... Не ти, аз трябва да съм тук, на твоето място, след като онази никаквица ме заряза... Да, остави ме, избяга. Чуваш ли... На всичкото отгоре и парите ми открадна! Всичките, до стотинка. И мобилния... даже кредитна карта на мое име си изкарала. Сега и нея да плащам. Всичко, брато, всичко ми взема. А пък ти. Проснал си се тук... за едното нищо!
© Валентин Митев Todos los derechos reservados