Хич даже не трепвам при мисълта за теб. Ти си като крадеца от понеделник сутрин. Влезе така тихо, през пукнатината на душата ми. Разходи мръсните ти, кални обувки по излъскания под на съзнанието ми. Претършува всички ъгли. Докосна и оголи всеки нерв на унесеното ми, мъгляво тяло. Вдишах те и те задържах толкова дълго в себе си, че пусна корени. Научи тайните пътища. Прокопа тунели. 
След това си тръгна. Безшумно. Безболезнено. Така, както влезе. Нещо под лъжичката ме сви и светът ми се стори разхвърлян в педантичната си подреденост. Опипах гръдния си кош - сякаш нищо не липсваше. По-късно разбрах, че сърцето ми е пропукано и вече нищо не е същото.
Лежах в леглото си часове, затаила дъх. Очаквах да се върнеш и да ми прережеш гърлото. Така и не дойде. След себе си остави само течение и блъскаща се врата.
Зная, че следващия път ще боли. Ще вземеш повече. Готова съм. Чакам те.
Дори не трепвам при мисълта за теб.