И така, поредният слънчев ден, поредният лек ветрец, леко галещ повърхността на водата, поредното камъче вътре... и кръговете, по дяволите, колко кръгове!

                Седях аз, отново забравен от бога и съдбата сам на своя мост. Гледах как се образуват поредните окръжности и продължават своя път в безкрая, големи, необезпокоени... водата е спокойна (в този миг се появи една доста иронична усмивка на лицето ми). По дяволите, колкото и да се опитвам, не спирам да мисля за нея, а тя просто изчезна... по-точно я има, срещнах я няколко пъти по улиците, но не си казваме здрасти, не говорим, все едно не съществуваме един за друг, а аз мислех, че има нещо "специално" в тази история. Пък и аз съм глупак, един път се спрях пред нея, погледнах я в очите и просто мълчах, не можах да обеля нито една дума. Надявам се, знаете онова чувство на странен дискомфорт, когато погледнеш в очите на един такъв човек и осъзнаеш, че каквото и да кажеш, ще е прекалено малко и така си седиш... не ме разбирайте погрешно, не ми харесва да се чувствам като дебил, не можещ да събереш едно правилно изречение, но просто комфорта, който чувстваш, те кара да спреш да мислиш и точно това ми харесваше. Поредното камъче пада във водата, отново поредица от прекрасни окръжности, всяка от които следва предишната неотлъчно...

Някак си този поглед ме караше да се чувствам далеч от света, от работата, от стреса, проблемите... Някак си се чувствах като малко дете в прегръдките на майка си. Ах... какво ли не бих направил, само да я видя отново... поредното камъче хвърчи към водата, разбива се и бързо потъва... само ако проблемите си отиваха така! Изведнъж усетих познато чувство, това беше чувството, когато някой е седял дълго зад теб, а осъзнаваш, чак когато е късно...

                   Някой ме потупа по рамото, и някак си, като чрез магия, тя се бе появила зад мен. Първоначално се стреснах, но бързо се осъзнах, както винаги, изправих гърба си, подадох ръка напред и с полу-формален тон казах "здравей".

НЕ ГЛЕДАЙ В ОЧИТЕ Й, НЕ ГЛЕДАЙ В ОЧИТЕ Й, НЕ ГЛЕДАЙ В ОЧИТЕ Й, само това се въртеше в главата ми, момента, в който замлъкна, дойде друг глас, КОНТРОЛИРАЙ СЕ, КОНТРОЛИРАЙ СЕ, КОНТРОЛИРАЙ СЕ... след това НЕ РЪСИ ГЛУПОСТИ, НЕ РЪСИ ГЛУПОСТИ, НЕ РЪСИ ГЛУПОСТИ и в един момент осъзнах, че съм гледал втренчен в една точка, около половин минута, стискайки и леко поклащайки ръката ù... почувствах се доста глупаво. Не можех да подбирам думите си, но си казах, че сега или никога ще се говори.

- К`си ? - набързо се изплъзна от устните ми

- Д`ре съм - каза тя и се засмя леко.

Зарадвах се, че прие объркването ми на шега. Напрежението някак отмина, заговорихме се и следващите часове преминаха за мен като минути. Естествено, спорихме. По дяволите, не мога да повярвам, че някога ми е било толкова приятно да споря. Скептик съм по природа, винаги се съмнявам и за мен няма пълна истина, а тя някак си е успяла да се освободи от тези тежки окови, отворила е съзнанието си за всичко и това я правеше само по-интересна за мен.

По едно време бях напълно изключил от спора и мислех, само и единствено, как крайчецът на устната ù създаваше едни сладки трапчинки на лицето ù, всеки път, когато се усмихваше.

Седях там, гледах я... по-точно ù се любувах, попивах всеки момент, който бях с нея, чувствах я като нещо отдавна изгубено от мен, което съм успял да намеря след години търсене, дори не знаех колко съм прав.

Преглътнах тежко, погледнах я в очите и казах:

- Обичам те! - Нейният отговор и всичко, което последва, са краят на тази и началото на нова история, история, в която може би все още не вярвам, въпреки факта, че седя пак на този мост и гледам в далечината...