Глава 15

Разговорът

• Елиф, може ли да поговорим?
• Да, разбира се Азра. Влез и седни. – каза Елиф, поглеждайки притесненото лице на Азра. – Какво е станало?
• Искам да те попитам нещо, но ми отговори честно, моля те!
• Питай, мила.
• Ти ми разказа защо толкова много мразиш Рафат. Каза ми, че си ме отвлякла само за да ме използваш като коз срещу него. Само това ли съм аз за теб? Обикна ли ме през това време?
• Мило дете. Това ли те глождеше. Да, признавам, че отначало намеренията ми бяха лоши. Още в мига в който те видях обаче разбрах, че с теб ще се сближим. В теб виждам себе си. Енергията, осанката, жестовете. Не ме интересува, че си дъщеря на Рафат. Не бих позволила и косъм да падне от главата ти, защото си моето семейство. Заедно с Онур сте уникална двойка и аз ще ви закрилям с цената на живота си.
• Знах, си! Извинявай, че оставих червейчето на съмнението да се вмъкне в душата ми.
• Няма нищо, радвам се, че дойде веднага за да изясним нещата.
• Може ли да попитам и още нещо?
• Да?
• Не смеех преди, но винаги ми е любопитно. Какво стана с теб след като Рафат те е изхвърлил в пустинята. Преди години ти пропусна тази част от историята. Искам да я знам ако може, разбира се.
• Не ти разказах тогава, защото ударът за теб бе твърде тежък, а и не бяхме толкова близки. После минаха години и така и не попаднахме на точния момент. Ще ти разкажа разбира се, няма какво да крия. Не знам колко време съм лежала в безсъзнание. След като се свестих обаче беше ден. Пустинята е много страшно място. Всичко е еднакво. Пясъка гори. Слънцето изсушава кожата ти толкова много, че тя се цепи и кърви. Раната на лицето ми се бе инфектирала. Нямах вода, нито храна. Ходех с часова в една посока и имах чувството, че се въртя в кръг. Ставаше ми все по – студено. Умирах. Всяка частица в тялото ми се предаваше. Следващото което помнех е че се събудих в една палатка. Местно племе ме бе открило. Излекуваха ме. Научиха ме на много неща. Показаха ми техники за оцеляване, които не можеш да научиш никъде другаде. Там срещнах и бащата на Онур. Срамувах се от белега си и за това винаги криех лицето си. Той обаче не се интересуваше от него. Научи ме да уважавам и обичам това което съм. Само по този начин щях да продължа напред. С времето свикнах да ходя без забрадка. Носех белега не със срам, а с гордост. Той бе медал, за това че съм се справила. Не след дълго се роди и Онур. Тримата се преместихме в Египет. Бащата на Онур основа бандата на змиите. Общност която да си помага и да се грижи за всичко и всички. Хората ни обичаха. Никой не повярва когато бащата на Онур почина. Смъртта му бе неочаквана и за мен. След кончината му аз поех змиите. Превърнахме се в това което ти виждаш днес. Не банда главорези, а семейство което винаги си помага. Пази гърба си. Това е историята ми Азра. Така успях да се спася и да стана това което съм.

Глава 16

Годежът

След разговора си с Елиф, Азра излезе спокойно от кабинета ѝ. Не таеше вече съмнение в душата си. Знаеше, че това което са намислили е правилно и че само така ще приключи войната. Думите на Елиф за семейството, напомниха на Азра за брат ѝ Халил. Какво ли бе станало с него? Оцелял ли е въобще? Неусетно Азра вече бе пред стаята си. На вратата имаше закачена бележка на която пишеше:

Ангел мой! От първия миг в който те видях ти стана мое слънце и луна. Живея само за да те правя щастлива и да виждам усмивката ти. Ти си всичко за мен. Искам да прекарваме всеки миг заедно. Ела в градината, имам изненада за теб!

Обичам те от Египет, до Египет!

След като прочета бележката сърцето на Азра трепна. Тя също бе влюбена в Онур. С всичко което се случваше напоследък те нямаха времето да бъдат заедно. Когато стигна до градината очите и се насълзиха. Той бе украсил цялото място с любимите ѝ цветя. Навсякъде имаше свещи, които мъждукаха като звездици. Луната ги осветяваше, завиждайки на любовта им. Борба, война, смърт. За какво бе всичко? Пропиляваха живота си в океана от гняв и се радваха на тези малки островчета щастие. Можеше ли винаги да са така? Толкова безгрижни и влюбени. Онур се приближи към Азра. Нежно взе ръката ѝ и я постави на сърцето си.

• Усещаш ли? То започва да бие когато ти го докоснеш. Твое е още от мига когато те видях. Можеш да правиш с него каквото искаш. Да го обичаш, да го мразиш, да го нарежеш на парченца дори. Каквото и да избереш ще се радвам. Ще се радвам, защото вече живота ми има смисъл. Няма как да опиша с думи какво чувствам. Ако е писано да умра днес или утре няма да страдам, защото вече срещнах любовта. Ще тъжа, защото няма да имаме време заедно, но ще съм спокоен, че съм обичал.
• Скъпи мой! Защо говориш за смърт? – каза Азра разплакана. – Никой няма да умира. Ще остареем заедно. Ти си моето всичко. Не мога да си представя да те изгубя, да те няма. Ако ти заминеш от този свят аз ще те последвам. За мен ти си живот. Ставам сутрин и първата ми глътка въздух е посветена на теб. Лягам вечер и душата ми гори, защото цяла нощ ще съм без теб.

Той изтри сълзите ѝ.

• Не плачи моля те! Всяка твоя сълза е нож в моето сърце. Никой няма да умира. Ще имаме деца, внуци и правнуци. Ще им се радваме. Всичко това ще премине. След което ще започнем на чисто. Преди всичко това обаче, трябва да свърша нещо много важно.

Онур погледна Азра право в очите. Падна на колене и извади кутийка от панталоните си. Азра не можеше да повярва. Хвана лицето си с ръце. Мислеше, че всичко е един хубав сън и тя ще се събуди след секунди.

• Азра, мила, слънце, ангел мой. Години наред така и не дойде подходящият момент за това. Времето минава. Дните се изнизват като топчета от броеница. Не знам какво ще стане след няколко дни. Не знам даже какво ще се случи след минути. Това което знам обаче, това което няма да се промени е че те обичам. Всяка клетка в тялото ми те обича. Душата ми гори за теб. Очите не виждат друго. Ушите не чуват. Устните зоват само твоето име. В главата ми кънти само твоя глас. Азра, ще ме удостоиш ли с честта да станеш моя съпруга?
• Аз… аз… не знам как… ДА, ДА, ДА! Днес, утре и след милиона години да. Ти си моето всичко. Честта да бъда твоя съпруга е само моя.

Нямаше нужда от повече думи. Онур извади пръстена от кутийката и го сложи на нежната ръка на Азра. След това я хвана здраво през кръста, наведе се към нея и я целуна. Посветиха цялата нощ на любовта си. Не ги интересуваше какво ще стане на другия ден. Дали атаката им щеше да бъде успешна? Дали щяха да останат живи? Важен бе само този миг и те му се отдадоха. Отдадоха му се като за последно.

Глава 17

Ще се разбере ли какво се случва в лекционната зала?

Нещо глождеше полицай Наваро. Той служеше на този малък град от толкова много време. Имаше инстинкт за тази работа. Инстинкт, който винаги му е помагал да разрешава случаите си. В управлението казваха винаги, че щом Наваро се е заел, значи всичко ще е решено. Полицай Наваро стоеше в кабинета си. Не му се прибираше вкъщи и си мислеше да прекара нощта в управлението. Имаше случай за решаване. Думите на Томас само засилиха допълнително съмнението, което го човъркаше. Отпиваше глътка след глътка от горчивото кафе, което си бе направил и мислеше. Знаеше, че нещо не е редно. Не можеше да стои и да бездейства повече в офиса. Реши да отиде в университета. Нещо го теглеше натам и му казваше, че ще намери ключа към решението на загадката. Скочи от стола си. След около десет минути вече бе пред университета. Мъртвешка тишина. Гладко окосения райграс играеше под ударите на вятъра. Лампите осветява пейките, които от своя страна хвърляха черната си сянка по пътеката. Сградата бе зловеща. Очарованието на старата архитектура го нямаше. Наваро се приближи към вратата. Заключено. Нормално. След като чистачите свършват работа вечер винаги заключват. Полицая помисли, че е луд. Реши да направи една обиколка и да се прибере. От задната страна на университета видя светлинка. В една от залите лампите още светиха. Наваро помисли, че чистачите са ги забравили. Приближи се леко до прозореца. Това, което видя вътре го накара да настръхне. Залата не само че не бе празна, но някакъв луд държеше студентите като заложници. Видя и експлозивите по тялото на лудия. Ако избухнеха, цялата сграда щеше да се срине заедно с всички вътре. Не знаеше какво да прави. Нямаше как сам да щурмува сградата. Първо трябваше да разбере какво се случва. Реши да отиде и отново да говори с Томас. Докато пътуваше към него се обади на главното управление. От там го свързаха директно с ФБР. Те от своя страна не му повярваха. Може да е видял учение. Щяло да отнеме твърде много време за да стигнат до там, освен това няма никакви доказателства. ЦРУ пък убеждаваха Наваро, че е било твърде късно и не е видял добре. Никой не е получил сигнал от родител. Няма оплаквания. Нямало как да вдигат за нищо целия град на крак. Наваро бе бесен, той много добре знаеше какво е видял. Неусетно стигна пред вратата на семейството. Почука. Отново видя майката на Томас.

• Извинявам се, за късния час, но има още няколко въпроса които искам да задам на сина Ви.
• Да, влезте полицай. Тъкмо вечеряме.
• Извинявам се, че Ви притеснявам. Няма да отнеме много време.

Наваро влезе в къщата. Изражението на Томас щом го видя помръкна веднага.

• Томас, може ли да ти задам още няколко въпроса? – попита полицая.
• Но, аз Ви казах всичко което знам. – каза Томас с разтреперен и леко гневен тон.
• Има проблем с това което ни разказа.
• Какъв? – попита Томас леко надигайки се от стола на който седеше.
• Лекцията днес, ти каза, че професор Бърт я водил нали?
• Да. Какво от това?
• Оказа се, че сте били с друг преподавател. Как се е случило?
• Не знам. Аз.. – Томас млъкна, имаше шанса да каже истината и да помогне, но егоизмът в него надделя отново. – Аз, докато бях там беше професор Бърт, но нали Ви казах, че си тръгнах. След това може друг да е дошъл.

Излъга, отново. След думите си Томас се успокои, сякаш сам повярва на лъжата си.

• Сигурен ли си, че не криеш нещо? – попита полицая директно.
• Разбира се, що за въпрос. Какво може да крия? Защо бих излъгал? Винаги се стремя да помагам на полицията. – След тези думи Томас се разгневи. – Ако сте приключили с въпросите полицай, може да си ходите. – добави той и посочи с ръка вратата на Наваро.

Майка му го погледна строго. Не беше го учила така. Тя не бе виждала Томас толкова гневен. Притесняваше се. Полицай Наваро кимна леко с глава и потегли към вратата. Тъкмо щеше да излезе когато чу:

• Той лъже!

Полицая се обърна и срещу себе си видя малката Лиса.

• Томас лъже! Чух как с Ро и Джесика днес говориха, че няма да са с професор Бърт. Има и още. След като днес следобед си тръгнахте, Томас се заключи в стаята си.

Лис разказа всичко което знаеше. Какво бе чула и видяла. Родителите им останаха потресени. Томас не знаеше какво се случва. Щеше да му се размине.

• Ти малка лъжкиня – извика Томас и вдигна ръка за да удари сестра си.

Малкото момиченце се наведе в готовност да понесе удара. Полицай Наваро обаче хвана ръката му. Бащата на Томас го стисна за врата и го сложи отново да седне на стола.

• Кажи какво знаеш? - извика бащата.
• Татко – каза Томас вече със сълзи на очи.
• Веднага, да не повтарям!
• Добре – съгласи се момчето подсмърчайки.

Томас обясни абсолютно всичко, защото нямаше избор. След като научи името на Джафар, Наваро се обади на няколко полицай. Разказа на родителите на Томас и Роджър това което е видял в университета. Всички отидоха в управлението. Томас трябваше да даде официални показания. Полицай Наваро изпрати няколко патрулни коли да предупредят родителите на децата, че всичко с тях е наред. Изрично предупреди да не им се казва истината за да не се всява излишна паника. Той потърси в системата информация за Джафар. Намери адрес. Преди да потегли натам обаче имаше още работа. Наваро знаеше, че сами няма как да се справят с този луд. Събра полицаите и им каза:

• Имаме извънредна ситуация. Трябва ни помощ, но никой не ни вярва. Имаме нужда от доказателство.
• Може да заснемем мястото – обади се един от полицаите.
• Да, в тъмното, страхотна идея! – обади се друг.
• Ти ако имаш по – добра кажи я!
• Хей, дъщеря ми е там. Няма да позволя глупавите Ви идеи да застрашат живота и. – каза трети.
• Момчета, не се карайте. Това не е начина. Трябва да помислим рационално – извика Наваро.
• Аз имам идея – обади се Лиса.
• Миличка, ти какво правиш тук? Това е работа на полицията, не мисли за тези неща. Ще помогнем на брат ти спокойно. – каза Наваро.
• Да! Виждам как ще му помогнете! Като се карате помежду си! Изслушайте ме, моля!
• Дете, бягай от тук! – извика един от полицаите.

Лиса излезе от стаята. Всички я мислеха за твърде малка. Тя също искаше да спаси брат си. Даже го искаше най – много. Знаеше и как да го направи. Осъзна обаче, че полицията няма да ѝ помогне. Трябваше да действа сама.

Глава 18

Плана на Лиса

Лиса се прибра заедно с родителите си. Полицаите им казаха, че няма какво да направят стоейки в управлението. Плана на детето вече бе в ход. То видя телефона на майка си на масата в кухнята. Трябваше да го вземе, но всички бяха там. Лис обаче знаеше какво да направи. Вкара кучето, което бе пуснато на двора в къщата. То отиде в кухнята. Бащата учудено го хвана за каишката и излезе да го върже отново. „Един по – малко!“ мислеше Лис. Остана само майка ѝ. Томас бе наказан в стаята си. Тя влезе в кухнята. Видя че телефона бе оставен до една купа с плодове. Лиса се приближи към нея и го бутна заедно с купата на земята. Парчета стъкло хвръкнаха навсякъде.

• Какво правиш Лис? – извика майка и. – Внимавай малко!
• Мамо извинявай! Аз без да исках. – каза детето.
• Поряза ли се някъде дай да видя?
• Не, всичко е наред!
• Мила, не се сърди. Не исках да ти се карам. Просто всичко което се случи ми дойде в повече.
• Разбирам те мамо. Всичко ще се оправи.

След тези думи Лис силно прегърна майка си. После се качи в стаята си. Бе успяла, телефона бе в нея. Сега можеше да пише на Ро.

• Батко там ли си, аз съм Лис, отговори моля те! Знаем всичко и имаме план. Само отговори.

Глава 19

Съобщението

Слушахме историята на Джафар вече цял ден. Държах Джес за ръка и си мислех с какво сме виновни ние. Всичко, което му се е случило е било ужасно, но ние не сме му причинили нищо. Трябваше ли да си изкарва яда точно на нас? Съдбата му е поднесла това не ние. Поведението му не е логично. Това означава ли, че ако ние се измъкнем живи от тук, трябва да направим същото. Защо го правеше всъщност? Да смекчи угризенията си? Да подтисне вината си. За сестра си ли се бореше или за себе си. Какво е това? Нещо вибрира в джоба ми. Това е телефона. Стиснах леко ръката на Джес. Тя погледна внимателно. Посочих ѝ джоба си. Джес разбра какво става и пусна ръката ми. Леко мина напред с тялото си и се подпря с ръка на катедрата. Аз извадих телефона си. Съобщение от мама. Отворих го. Всъщност е от Лис. Какъв е този план за който говореше.

• Тук съм Лис! Казвай какво трябва да се направи, защото няма много време.

Минута по – късно получих отговора ѝ. Искаше да направя това. Луда ли е. Ще изложа всички на опасност. Помислих за приятелите ми, за семействата им, как се притесняват те в момента. Трябваше да го направя. Дори да умра заради това не ми пукаше. Можех да ги спася и бях готов на всичко. Показах съобщението на Джес. Видях сълзата която се стече от бузата ѝ. Не одобряваше. Знаеше, че това е правилно, но не искаше да го правя. Погледна ме в очите и дори не се опита да ме убеди да не го правя. Знаеше че, за нея съм готов на всичко. Не го правех само заради нея, а за всички вътре. Един убит е много по – добре от двеста. Включих жива връзка с телефона си. Сега всеки можеше да види какво се случва в залата. Леко повдигнах екрана. Виждаше се всичко. Бомбата, детонатора в ръката на Джафар. Локвата кръв до вратата.

• Какво си мислиш че правиш? – извика Джафар прекъсвайки разказа си.

Видя ме. Всичко бе до тук. Той се движеше към мен, но аз не пусках телефона си. Насочи пистолета си. Аз отново не отстъпих. Нека всички разберат и видят. Нямаше връщане назад. Хайде, стреляй. Нека всичко свърши вече. Пистолетът гръмна. Изстрела отекна в цялата зала. Връзката прекъсна.

• Батко, батко! – викаше Лиса гледайки екрана на телефона. Дали бе добре? Изстрела улучи ли го? – Не, не трябва да си мисля такива неща.

След тези си думи Лиса изтича към кухнята. Мисията бе изпълнена. Вече имаше доказателство за случващото се. Тя показа записа на майка си. Всички отидоха в полицията. Там имаше много хора. Заради живата връзка на Роджър всички бяха гледали видеото. То се разпространи светкавично в мрежата. Медиите пътуваха към малкото градче. Стотици родители стояха пред кабинета на Наваро. Искаха да щурмуват залата. Полицията се опитваше да ги успокои, но напразно. Децата им бяха вътре, как ще се успокоят. Всички се питаха, кой е този луд. Какво иска? Полицай Наваро обяви извънредно заседание.

• Съграждани, приятели, знам че положението е много тежко, но ще Ви помоля да се успокоите. Всички Вие трябва да се приберете по домовете си. Ще бъда честен с Вас. До сега сме нямали подобна ситуация в града. Стоейки тук обаче, само ни пречите да си вършим работата. Огледайте се. Повече от десет полицай Ви охраняват. Тези полицай сега можеха да са в университета и да пазят децата Ви. Знам какво преживявате. Това е обща болка. Нашите деца също са там вътре. Приберете се по домовете си и чакайте. Веднага щом има новини за децата ще Ви съобщим. Искате да помогнете, ето това е начина. Сега ни помогнете.

Думите на Наваро успокоиха хората. Те го слушаха. Той имаше това излъчване на водач. Начина по който говореше винаги успокояваше и даваше сила. Освен това Наваро не лъжеше. Щом кажеше, че нещо ще бъде направено, то се случваше. За това хората му вярваха и се прибраха по домовете си. Той разпредели останалите полицай около университета и пое към адреса на Джафар, който бе въведен в системата.

Глава 20

Манастирът

Адресът в документите на Джафар бе манастир на около 200 километра от града. Шофирайки натам Наваро превърташе всички събития в главата си. От момента на лъжата на Томас, до съобщението пред родителите. Беше изпратил и патрул до къщата на професор Бърт. Както и предполагаше, професора е бил убит. Имаше един въпрос, отговора на който щеше да помогне на възела да се разплете. Защо този човек правеше всичко това? Това бе ключа за мистериозната кутия със загадки. Вече бе станало сутрин. Наваро спря колата си пред манастира. Красиво място. Огромна сграда. Цветните прозорци отразяваха лъчите на изгряващото слънце. В двора имаше много хора, които щъкаха напред назад. Всеки имаше някакво задължение. Наваро се приближи до една монахиня и попита:

• Извинете, казвам се полицай Наваро и имам няколко въпроса относно един човек.
• За кого става дума, синко? – попита жената с тих и спокоен тон.
• Става дума за един мъж. Името му е Джафар. Какво знаете за него?

Жената настръхна. Ведрата усмивка с която посрещна полицая угасна.

• Ще ви заведа при Игуменката, тя ще Ви обясни.

Монахинята тръгна напред, а Наваро я следваше. Пред кабинета на игуменката жената направи знак на полицая да изчака. Тя влезе вътре и няколко минути по – късно излезе.

• Игуменката Ви очаква! Заповядайте!

Наваро влезе в стаята. Посрещна го една възрастна жена и го покани да седне.

• Ние също не знаем почти нищо за Джафар. Когато го доведоха при нас той не си спомняше абсолютно нищо.

Разговора между Наваро и игуменката продължи няколко часа. След това полицаят излезе от стаята като попарен с гореща вода. Той не бе особено вярващ, но това което се е случило в манастира е било против догмите на църквата. Игуменката каза на Наваро един адрес. Доколкото знаеше това би трябвало да бъде и сегашния адрес на Джафар. Наваро веднага потегли натам. Това което разбра в манастира му донесе само още въпроси. Къщата на Джафар не бе много голяма. Бяла и уютна. Имаше градина и едно голямо старо дърво в нея. На него бе окачена люлка. В градинката имаше безброй цветя. Сини, червени, розови, жълти. Казано с две думи. Дом мечта. Какво би подтикнало човек с подобен живот да извърши нещо такова? Наваро се чудеше. Приближи се бавно до входната врата. Тя бе открехната. „ Странно“ помисли си Наваро. Отвори я широко и влезе. Гледката го накара да изскочи бързо навън. Щеше да припадне. Полицай е от двадесет години, но никога не е виждал нещо подобно. Той извади радиостанцията си.

• Изпратете подкрепление веднага. Имаме спешен случай.

След тези си думи Наваро падна на колене до колата си и заплака.