Край огнището
Защо обичам толкова много огъня? Дали защото от дете обикалях около мама, когато го подпалваше и после слагаше нещо да ври в котлето, или заради тези огнени човечета, които се плезят едно на друго и си говорят нещо. Не знам. Май че е повече от яденето. В единия край на огнището ври гърнето с боб. Похлупачето леко потраква. Единият край е заровен в жаравината, а другият - с дръжката е свободен да се хваща. Или пък когато се пече хлябът! Това е по-сложна работа. Първо се нажежава подницата на изсипаната отстрани пепел. В това време хлябът е омесен. И мама от нощвите направо го мята на подницата. После слага отгоре връшника, посипва с гореща пепел и чакаме. А колко е приятно като се вдигне връшникът и погачата вдига пара. И един аромат! Ще ти се да започнеш още веднага.
Но най ми харесваше вечер, когато всички сме насядали около огнището. В котлето ври царевица. Докато стане тя, мама е заровила в жарта няколко картофа. Кое ще стане по-бързо. Което и да е, ще бъде изядено. А пък наесен, когато е обрана царевицата?! Да печеш царевица на жаравата - от това по-хубаво няма. Чуваш я как пука. Зачервява се от едната страна, после се обръща от другата и готово. Хващаш я с машата още гореща и бягаш навън. Котката те гледа и като че ли и тя иска. Даваш й няколко зрънца. И тя не духа. Бързо ги гълта и чака за още.
Бях по-голям и не ми оставаше време за огнището. Понякога вечер, на по-топло разговаряхме за домашните работи - за докарване на дърва, за изхранване на стоката, за моите работи по учението. И парите все не стигат.
Някой път вечер идваха и наши роднини, главно близки на мама от нейното село. Те пасяха овце и приказките им се въртяха все за закопани пари, за явили се вълци, за свършването на света. После мама ги уговаряше за кой ден през седмицата ще дойдат да прекопаем царевицата.
Защо обичам толкова много огъня, защо така се радвам на светналите въгленчета? Мама казваше - утре ще се стане по-рано, ще направим качамака и ще ходим да пластим на Сърце. Аз питам: ами въгленчетата сега? „Няма им нищо. Ще ги завием да преспят и утре ще ги събудим да подпалят огъня." Мама подбира с ръжена пепелта отстрани и лекичко ги посипва. Те примигват, сигурно им се спи като на мен. Сутринта ставам по-рано с мама и чакам да ги събуди. Отравя пепелта и те светят. Като че ли се усмихват. „Тичай за съчки" -разпорежда тя. След малко огънят е осветил цялото огнище и весело пращи. Дали и първобитният човек така е пазил огъня през дългите и студени нощи? Сигурно и той така се е радвал. После е хвърлял отгоре нещо за печене.
В котлето водата завира. Мама пресява брашното и почва най-интересната част - печенето на качамака, Това не е така лесно, както си мислите. То е въртене на качамилкята, докато качамакът почне да се отделя от нея. Още топъл се сипва на синията. Много се не чака. То е нещо пържено с качамака, то е попара - царско ядене.
Една вечер до огнището остана и учителката, която живееше у нас. Тя също много обича огъня. Но знае и други работи - по него гадае. Хвърля малки пръчици и ги гледа. От кой край ще започнат да горят. Накъде сочат. Познава дали Митко я обича още, дали ще дойде други ден в събота. И както показват пръчките, всичко се случва. Аз също хвърлях съчки дали ще си взема изпита, но пръчките май скриха нещо от мен.
Тук до огнището знам, че баща ми и майка ми са вземали най-важните решения за мен. Трябваше да се запиша в университета, а таксата е голяма. А няма от къде да вземат заем. И една вечер, тук пред божествения огън, окрилени с мечтите за по-хубаво и добро, решават да продадат голямата ливада на Распакя. Каква ливада беше! Всичко имаше на нея - и гора, и извор, и големия път над нея, който води до Дефилето. Но нямаше как. Баща ми, който с големи икономии беше я купил преди десетина години, му се плачеше. Но мама казва: „Детето трябва да го изучим. Не като мен с второ отделение. Закъде съм сега?"
През последната година пак се стигна до таксата. Баща ми не можа да намери пари. Мама се реши: „Ще продам наниза с пендарите, които ми даде, когато дойдох тук." Погледнете портрета на стената. Виждате ли тая млада жена с наниза? Никак й не е било лесно. Навела се беше ниско над огнището. Може би пророни някоя и друга сълза, но бърже ги изтри.
Тук на гости една вечер беше и момичето от морето. Колко много се радваше на огъня, на борбата на пламъчетата, на блясъка на жаравата. Ослушвахме се в разговора на преплетените клони, които се прегръщаха и танцуваха. И тя танцува около огнището, а очите й блестяха като въглените. Така, докато притихна в нежност и топлина. Не заравяхме жаравата да има за сутринта. Огънят беше на шарената черга в къщи. Той горя цяла нощ. Запази се не само до сутринта, но още много години, още много дъждовни и студени нощи.
Като дете, спомням си още за тези светнали въгленчета, които лекуват. В шарената паничка с вода мама леко ги пускаше с машите и нещо им говореше. Те падаха, изгасваха и сякаш нещо повтаряха. Следях ги с голямо внимание и малко страх. После пиех от водата. И чувствах как главата лека-полека ми минава и не ме боли.
А пепелта? О, тя е свещена. Нали това е прахта на толкова много дървета - и млади, и стари. Ако можеш да я разчетеш, ще научиш толкова много тайни, които те са си споделяли, това, което са преживели. Но сега не можем. Носим я в градината и тя дава живот на всичко, което сме насадили наоколо.
Как обичам да застана вечер насрещу огъня, да се отпусна леко и да прелиствам страниците на моя живот. Тук в огъня аз го виждам целия тоя дълъг път на борби, на подлост, и най-после - края. А огънят свети в очите ти. Колко много неща желаеш още и чувстваш прилив на сили. Мечтите може би ще се осъществят. В огъня се борят добри и зли духове. Кой ще победи? Безспорно добрите. Аз вярвам.
И животните обичат огъня. Котката винаги вечер е с нас до огнището. Тя е така спокойна. Леко примигва. Може би и тя си мисли нещо. Може би слуша какво си говорим. Но не обича кавгите. Надига уши и е готова да си тръгне. Вижда, че огънят догаря. Хапнала е с нас каквото има и не чака да я гоним. Става, и леко мяука на вратата. Нейното легло е в сламеника. Издълбала си е една дупка в сеното да й е топло. Утре рано ще дойде преди да сме разсипали качамака. Нейният часовник никога не греши. Кой ли я буди навреме? Дали си не мисли за качамака като мене. Тя гледа да осигури най-важното - хляба и леглото, после всичко друго. Колко му трябва на животното - да е сито и на топло. Май и ние хората сме като тях. Тя си има и своя Март. И тогава изчезва с дни, но простено й е. Та ние имаме не един, а няколко Марти. Понякога изчезваме не за дни, а години гоним нещо, после дълбоко съжаляваме.
Пак се връщам към детския спомен. Зариваме вече огъня. Мама донася газената лампа от стаята, взема един паздер от връзката и я пали. Как ще се хаби кибритът? Лягам си успокоен. Завивам се презглава и си мисля за разпалените въгленчета и за топлата дупка на котката, завита презглава като мен.
© Любен Ръжански Todos los derechos reservados