Край огнището

        Защо обичам толкова много огъня? Дали защото от дете обикалях около мама, когато го подпалваше и пос­ле слагаше нещо да ври в котлето, или заради тези ог­нени човечета, които се плезят едно на друго и си гово­рят нещо. Не знам. Май че е повече от яденето. В еди­ния край на огнището ври гърнето с боб. Похлупачето леко потраква. Единият край е заровен в жаравината, а другият - с дръжката е свободен да се хваща. Или пък когато се пече хлябът! Това е по-сложна работа. Първо се нажежава подницата на изсипаната отстрани пепел. В това време хлябът е омесен. И мама от нощвите нап­раво го мята на подницата. После слага отгоре връшника, посипва с гореща пепел и чакаме. А колко е приятно като се вдигне връшникът и погачата вдига пара. И един аромат! Ще ти се да започнеш още веднага.

        Но най ми харесваше вечер, когато всички сме на­сядали около огнището. В котлето ври царевица. Дока­то стане тя, мама е заровила в жарта няколко картофа. Кое ще стане по-бързо. Което и да е, ще бъде изядено. А пък наесен, когато е обрана царевицата?! Да печеш царевица на жаравата - от това по-хубаво няма. Чуваш я как пука. Зачервява се от едната страна, после се об­ръща от другата и готово. Хващаш я с машата още гореща и бягаш навън. Котката те гледа и като че ли и тя иска. Даваш й няколко зрънца. И тя не духа. Бързо ги гълта и чака за още.

        Бях по-голям и не ми оставаше време за огнището. Понякога вечер, на по-топло разговаряхме за домаш­ните работи - за докарване на дърва, за изхранване на стоката, за моите работи по учението. И парите все не стигат.

Някой път вечер идваха и наши роднини, главно бли­зки на мама от нейното село. Те пасяха овце и приказ­ките им се въртяха все за закопани пари, за явили се вълци, за свършването на света. После мама ги угова­ряше за кой ден през седмицата ще дойдат да прекопаем царевицата.

        Защо обичам толкова много огъня, защо така се ра­двам на светналите въгленчета? Мама казваше - утре ще се стане по-рано, ще направим качамака и ще хо­дим да пластим на Сърце. Аз питам: ами въгленчетата сега? „Няма им нищо. Ще ги завием да преспят и утре ще ги събудим да подпалят огъня." Мама подбира с ръ­жена пепелта отстрани и лекичко ги посипва. Те прими­гват, сигурно им се спи като на мен. Сутринта ставам по-рано с мама и чакам да ги събуди. Отравя пепелта и те светят. Като че ли се усмихват. „Тичай за съчки" -разпорежда тя. След малко огънят е осветил цялото ог­нище и весело пращи. Дали и първобитният човек така е пазил огъня през дългите и студени нощи? Сигурно и той така се е радвал. После е хвърлял отгоре нещо за печене.

        В котлето водата завира. Мама пресява брашното и почва най-интересната част - печенето на качамака, Това не е така лесно, както си мислите. То е въртене на качамилкята, докато качамакът почне да се отделя от нея. Още топъл се сипва на синията. Много се не чака. То е нещо пържено с качамака, то е попара - царско ядене.

        Една вечер до огнището остана и учителката, която живееше у нас. Тя също много обича огъня. Но знае и други работи - по него гадае. Хвърля малки пръчици и ги гледа. От кой край ще започнат да горят. Накъде сочат. Познава дали Митко я обича още, дали ще дойде други ден в събота. И както показват пръчките, всичко се слу­чва. Аз също хвърлях съчки дали ще си взема изпита, но пръчките май скриха нещо от мен.

        Тук до огнището знам, че баща ми и майка ми са вземали най-важните решения за мен. Трябваше да се запиша в университета, а таксата е голяма. А няма от къде да вземат заем. И една вечер, тук пред божестве­ния огън, окрилени с мечтите за по-хубаво и добро, ре­шават да продадат голямата ливада на Распакя. Каква ливада беше! Всичко имаше на нея - и гора, и извор, и големия път над нея, който води до Дефилето. Но няма­ше как. Баща ми, който с големи икономии беше я ку­пил преди десетина години, му се плачеше. Но мама казва: „Детето трябва да го изучим. Не като мен с вто­ро отделение. Закъде съм сега?"

        През последната година пак се стигна до таксата. Баща ми не можа да намери пари. Мама се реши: „Ще продам наниза с пендарите, които ми даде, когато дой­дох тук." Погледнете портрета на стената. Виждате ли тая млада жена с наниза? Никак й не е било лесно. На­вела се беше ниско над огнището. Може би пророни някоя и друга сълза, но бърже ги изтри.

        Тук на гости една вечер беше и момичето от море­то. Колко много се радваше на огъня, на борбата на пла­мъчетата, на блясъка на жаравата. Ослушвахме се в раз­говора на преплетените клони, които се прегръщаха и танцуваха. И тя танцува около огнището, а очите й бле­стяха като въглените. Така, докато притихна в нежност и топлина. Не заравяхме жаравата да има за сутринта. Огънят беше на шарената черга в къщи. Той горя цяла нощ. Запази се не само до сутринта, но още много го­дини, още много дъждовни и студени нощи.

        Като дете, спомням си още за тези светнали въг­ленчета, които лекуват. В шарената паничка с вода ма­ма леко ги пускаше с машите и нещо им говореше. Те падаха, изгасваха и сякаш нещо повтаряха. Следях ги с голямо внимание и малко страх. После пиех от водата. И чувствах как главата лека-полека ми минава и не ме боли.

        А пепелта? О, тя е свещена. Нали това е прахта на толкова много дървета - и млади, и стари. Ако можеш да я разчетеш, ще научиш толкова много тайни, които те са си споделяли, това, което са преживели. Но сега не можем. Носим я в градината и тя дава живот на вси­чко, което сме насадили наоколо.

Как обичам да застана вечер насрещу огъня, да се отпусна леко и да прелиствам страниците на моя жи­вот. Тук в огъня аз го виждам целия тоя дълъг път на борби, на подлост, и най-после - края. А огънят свети в очите ти. Колко много неща желаеш още и чувстваш прилив на сили. Мечтите може би ще се осъществят. В огъня се борят добри и зли духове. Кой ще победи? Без­спорно добрите. Аз вярвам.

        И животните обичат огъня. Котката винаги вечер е с нас до огнището. Тя е така спокойна. Леко примигва. Може би и тя си мисли нещо. Може би слуша какво си говорим. Но не обича кавгите. Надига уши и е готова да си тръгне. Вижда, че огънят догаря. Хапнала е с нас ка­квото има и не чака да я гоним. Става, и леко мяука на вратата. Нейното легло е в сламеника. Издълбала си е една дупка в сеното да й е топло. Утре рано ще дойде преди да сме разсипали качамака. Нейният часовник никога не греши. Кой ли я буди навреме? Дали си не мисли за качамака като мене. Тя гледа да осигури най-важното - хляба и леглото, после всичко друго. Колко му трябва на животното - да е сито и на топло. Май и ние хората сме като тях. Тя си има и своя Март. И тога­ва изчезва с дни, но простено й е. Та ние имаме не един, а няколко Марти. Понякога изчезваме не за дни, а годи­ни гоним нещо, после дълбоко съжаляваме.

        Пак се връщам към детския спомен. Зариваме вече огъня. Мама донася газената лампа от стаята, взема един паздер от връзката и я пали. Как ще се хаби киб­ритът? Лягам си успокоен. Завивам се презглава и си мисля за разпалените въгленчета и за топлата дупка на котката, завита презглава като мен.