Вече виждах покрайнините на град Пловдив. Добре, че не ми се налагаше да навлизам  много в него. Стефани живееше в жилищен район Тракия. Разполагаше с една малка гарсониера, която предполагам беше  предостатъчна за нуждите ù. Нямаше как някой от близките ми да разбере за среднощното ми бягство, освен ако нещо не се обърка. Надявах се това да не се случи.
 Светлината на града се разпръскваше във мрака, карайки ме да виждам безразборни преживявания и години, минаващи като полъх на вятър. Времето не променяше нищо. Ние бяхме тези, които променяха света и всичко в него. Сякаш не си бях на мястото, тук сред тази подвижна "лудница". Обичта ми към спокойствието и тишината ставаше все по-силна всеки път, когато се сблъсквах с хаоса на населените места.  Винаги бушуваше в гърдите ми гордостта, че съм отраснала тук, на това парче земя, обиколено от седем хълма. И все пак исках да избягам. Невероятно, оцелелите още от древно време останки ме караха да сътворявам в детското ми съзнание многобройни интересни истории. Колко ли човешки съдби и животи бяха преминали през каменни стени на Античния театър? Това бе единственото място, което ме приютяваше доста пъти, когато се намирах в ситуации на отчаяние и болка...
– Пристигнахме, деца. Искам само да изясня нещо. Гостуването ни ще е кратко, а ни чака дълъг път. Имам нужда от глътка почивка, затова дръжте се прилично и не говорете много. Фоти, за теб знам, че няма да говориш, но за Ари не съм сигурна. - казах, като се опитах да изглеждам строга.
– Разбрахме. - казаха и двамата в един глас.
Почуках на вратата, за да не събудя малката. За мое учудване, точно тя ни отвори независимо от късния час. Синьозелените ù очички бяха изцяло насочени към Ари. Подаде му мъничката си ръчичка и го дръпна да влезе навътре. Толкова непонятна отстрани, тази гледка изглеждаше така, сякаш не са се виждали от много време. Като две изгубени души, търсещи се една друга. Някъде отдалеч се чу шепнещият глас на Стефани.
– Дълго ли ще стоите там, на вратата? Кой е с теб? Хайде, влезте.
– Здрасти, Стеф. - приближих се и я прегърнах.
В същия миг нахлуха всичките невероятни преживявания от времето, в което бяхме неразделни. Чувах смеха ни. Пред очите ми се появиха картини от времето на растежа ни, първата ù любов, първото ù разочарование и болката ни от раздялата...  
– Ауч! Леко, Елвира, станала съм много чуплива.
Тогава забелязах крехкото ù тяло, беше не повече от 40 килограма. Очите ù бяха хлътнали, а тъмно лилави сенки образуваха кръгове под тях. Изглеждаше като подвижен мъртвец.
Явно бе прочела изражението ми и една съвсем лека усмивка заигра на лицето ù. 
– Знам, изглеждам доста страховито. Идваш тъкмо навреме, но после ще поговорим за това. Засега просто искам да се отпуснеш и да ми разкажеш какво се е случило с теб?
Ари , Фоти и Гея бяха вече изчезнали в детската стая. Сякаш нямаше деца, толкова тихо беше в малката уютна гарсониера. Случайно погледът ми попадна върху  една малка помощна масичка, пълна с най-различни видове лекарства. Очите ме засърбяха, а сухотата в тях ме измъчваше.
- Съжалявам, Стеф. За всичко това, че го преживяваш сама, докато аз се...
– Няма смисъл да се обвиняваш за нищо. Животът е такъв. Не винаги можеш да избираш. Понякога трябва да се задоволяваш с това, което имаш. Ти не си виновна за нищо, просто така е трябвало да се случи. Всичко си има причина. Кое е момчето с теб и какво е станало с живота ти? -  каза, като ми се усмихна, а кораловите ù очи се напълниха със сълзи.
– Ами, доста е объркващо. Няма смисъл да те товаря с това.
 – Има смисъл, щом си тук. Няма да ти вадя думите с ченгел. Така че  може да не даваш много подробности. 
Докато ù разказвах основните случки от последните 48 часа, тя се разположи удобно в канапето и слушаше много задълбочено. Когато свърших с разказа си, тя се протегна и хвана ръката ми със тънките си пръсти.
– Виждам, трудно ти е, но колкото и да искам да ти помогна, не мога. Даже ще ти го направя още по-трудно.
– Какво искаш да кажеш, Стеф? - имаше притеснение в гласа ми. Не исках  да повярвам. Нима бе способна да ме предаде? Коварната мисъл се прокрадваше вече в съзнанието ми. Прочитайки по изражението на лицето ми, Стефани поклати възмутено глава. Карайки ме да се засрамя от отвратителните ми мисли, сведох поглед.
– Не, не е това, което си мислиш. Не бих ти причинила болка, имаш си достатъчно. Ще ти обясня. Скоро научих, че си отивам от този свят...
– Моля те, нямаш право! - болката в гласа ми фрапираше. Отвращавах се от себе си и мислите, които тровеха съзнанието ми.
– О, да, имам. Както и да е. Имам една седмица и... Не ме прекъсвай. Искам да вземеш Гея с теб. Издала съм ти попечителство с пълни права до пълнолетието ù. Има всички видове законни документи, с които, ако искаш, можеш да я изведеш извън страната и никой няма да има право да ти я отнеме. Но искам да ми обещаеш нещо. 
– Каквото поискаш. - казах, без да се замислям.
 - Искам да се грижиш за нея така, както се грижиш за Ари. Обещай ми.
Изглеждаше ми като последно желание. Знаех, че бе обречена, но главата ми настоятелно се тръскаше в отрицание. Искаше ми се да вярвам, че щеше да се справи и че това, което се случваше, беше просто един прибързан разговор.
– Обещавам...
Не знаех какво да кажа, просто гледах отчаяно в дървения под, покрит с масленозелен килим. През ума ми преминаха за част от секундата думите на Ари: "Тя притежава нещо, което ми принадлежи..." Дали това бе видял в съня си? Настъпи мълчание и двете се бяхме отнесли във времето, когато проблемите ни бяха жалки в сравнение със сегашните...
– Мамо, виж. Тя е една от нас! - каза Ари, като наруши натегналото ни мълчание. Държейки ръката на  Гея, посочи към вратът ù. Там висеше същата деликатна пирамидка, като тази на Фоти и неговата.
– Мога ли да я видя отблизо, миличка? - попитах малкото момиченце, което изглеждаше като малка фея в бялата си рокличка.
– Заповядайте. - каза Гея със вълшебно звънливия си глас.
Докосвайки с треперещите си пръсти, огледах пирамидата от всички страни. На една от страните ù пишеше "ЗЕМЯ". Също така и дата - 09.09.2009...
Замислих се какво ли бе значението на пирамидите? Какво точно се опитваха да ми покажат и каква беше връзката помежду ни? Извадих картата и я подадох на Ари.
– Вижте какво ще ви кажа. Не съм в състояние да мисля. Може би вие тримата ще измислите нещо относно това. - станах и се отправих към банята.
Всичко си беше така, както го видях за последено. Уют и самота се излъчваше от всеки ъгъл на малкото помещение. След последното си разочарование, Стефани отхвърли всякакви опити за откриването на истинската любов. Обгърна самотната си съдба и премина в света на изгубените. Така наричаше собствения си ход на живота.
Оставих безразборно дрехите си да паднат на пода. Пуснах студената вода, за да олекоти напрегнатите ми мускули. Затворих очи и се свих на кълбо. Имах нужда да съм безсилна. Не можех още да изляза от шока, че загубих по такъв отвратителен начин Екатерина, а се очакваше да загубя и Стефани. Не исках да мисля за Алек, който лежеше безжизнен на болничното легло. Всеки момент се очакваше да бъде прекъснат живота му. Най-ужасното беше, че бях неспособна да спра хода на нещата, които се случваха и това ме правеше уязвима. Нещо вътре в мен винаги е знаело, че прекалено хубав бе животът ми, за да е истина. Независимо че трудностите, които съм имала, са били нищо пред това, което ме очакваше...