- Наричат я ,,Изгубената цивилизация’’, защото тя иска да е такава. По-лесно е да заличиш съществуването си, от това да живееш в този подъл и коварен свят, в който живеем. Те са дали основата за миролюбие и  пълноценност, във синхрон с планетата. Но малко са били готови да се научат, да ценят същността на живота. Атлантите са имали напреднало развитие. В основата на самото им съществуване е било преди всичко развитието на самата ни природа и всяка клетка в нея. Разочарованието им било огромно, когато разбират, че има такива, които са способни да живеят, за да унищожават. Затварят кръга си и не допускат в него отчаяните преследвачи, дебнещи да откраднат способностите им, за да ги използват срещу всеки, който застане на пътя им. В продължение на стотици години поддържали този баланс. Но се завърнал един предател в земите им, който прикривал същинското си зло дълбоко в себе си. Времето, в което липсвал, го било променило. Самотата и отчаянието загнездили в тялото му коравосърдечност и безмилостност. Дълго време го поставяли на изкушения, за да разкрият истинското му лице, но той се владеел и един ден те му се доверили. Когато получил силата, която не знаел как точно да контролира, той насочил тъмната си страна към тях, като унищожил това, което им е било най-скъпо. Техните неопитни и необучени за защита потомци. След, това се опитал да се самоунищожи, без изобщо да предполага какво точно му е предопределено. Болката на Атлантите била толкова силна, че енергийното им поле привлякло един огромен метеорит. Когато осъзнали опасността, която са предизвикали за планетата си, решили, че последната им надежда е да отворят <<ВРАТАТА>>, оставяйки избраните да преминат през нея. Тази врата била създадена от тях, за да могат да продължат борбата със Злото. Но без потомци нямало как да бъде продължено делото, затова оставили решението на Съдбата. Един-единствен бил преминал през дверите на тайната им сила. След това на Земята настъпил Ад. Всичко било изчезнало...
Самуил спря за момент, отпи глътка вода и продължи невероятния си разказ.
– Когато <<ВРАТАТА>> се отворила отново, единственият оцелял Атлант се завърнал в земите си. Там нямало никого и той отчаян започнал отново отшелническото си пътешествие, за да открие Надеждата. Години в лутане и търсене развиват самоконтрол между духа и материята му. Способността да контролира четирите елемента  въздух, вода, огън, земя, свързани от живота, течащ в единственото по рода му тяло, го правели индивидуален. Чувствал  някъде дълбоко вътре в  себе си липсата на нещо и това  го съпровождало навсякъде. Един ден, когато бил в средата на океана и спомагал за развитието на морския живот, открива тялото на незнайно хубава девойка. Очите му губят светлината и той попада под вълшебното ù излъчване. Дава ù живот, като я кръщава Аглая. Невинна и чиста духовно, Аглая осъзнала началото в живота по ударите на сърцето си, които били предназначени единствено и само за спасителя ù. Тя станала неговите очи, а той - сърцето ù. Така започнало всичко от началото. Но Атлантът не можел да забрави болката. Затова решил да живее остатъка от живота, който му е отреден, под сянка. Без да разкрива пред никого истинския си вид. Създал потомци, като им разказал за миналото на дедите му. Но ги обрекъл във вечно мълчание, за да запазят поколението си. Построил нова врата, в случай непредвиденото. Предрекъл съдбата на една от потомките му, която щяла да я отвори и да продължи делото му. Когато очите на Аглая се затворили, спряло сърцето му. Тази история, Елвира, е дълбоко вътре в теб, но ти все още не си готова да я приемеш. Когато очите ти прогледнат, ти ще знаеш как да постъпиш. - погледът му все още се рееше някъде над мен, а замисленото му лице се набръчка. Стори ми се, че всяка клетка от тялото му бе пропита с болка, която не се лекуваше с лекове, нито пък времето можеше да я заличи. Тя бе част от самото му съществуване. За миг усетих как се чувства и това ме накара да изтръпна.
– А йероглифите по стълбището надолу, те за какво разказват? - попитах, като ми се искаше да го откъсна от това състояние.
– Мисля, че не съм човекът, който може да ти отговори. Това е твое дело.
– Ако е мое дело, защо не си спомням нищо? – неразбиращо отвърнах.
- Знам само, че е посветено от теб за Алек. - при споменаването на името му нещо се разкъса отново в мен и аз се присвих на две. Забелязвайки реакцията ми, Самуил се изправи. Хващайки ме за ръката, прокара пръсти по косата ми и избърса изпотеното ми чело. Той най-добре от всички разбираше кое предизвикваше такава агония в мен. Разбираше какво е да се чувствам сама и празна отвътре.
– Тогава защо не си спомням? - повторих с трепет в гласа си.
– Не се тревожи за това сега. Има ли нещо друго, което искаш да попиташ? -  Каза Самуил, полагайки бавно ръка върху сърцето си, а челото му се набръчка. Въздъхна тежко, опитвайки се може би да отхвърли страданието, което го притискаше. Помислих си, че явно имаше нужда от почивка. Доста стар изглеждаше, когато се загледах отблизо. Лицето му бе покрито с бръчки, които сякаш показваха всяка преживяна болка, точно както отсечено старо дърво и неговите кръгове, изразяващи годините му живот на Земята. Искаше ми се да го питам за майка ми, но темата ми изглеждаше твърде болезнена, а той - доста уморен. Изправих се рязко и казах. 
– Друг път. Късно е. - отправих се към вратата.
– Елвира.
– Да.
– Благодаря ти. - каза той.
– За кое? - попитах учудена.
– За всичко. - толкова кратки, тези две думи, излезли от устата му, разкриваха дълбоката му мъка, таена години. Погледнах го и се усмихнах. Той също се усмихна, а очите му отново бяха пълни със сълзи, но този път от щастие. За миг ми заприлича на Ари, когато си отвори очичките в болничната стая и ме видя.
– И аз също ти благодаря за всичко. - казах, излизайки от стаята.
Не бях усетила, че нощта е настъпила. Не се чуваха гласовете на децата, вероятно всички спяха. Открих зелената стая, в която бе живяла някога майка ми и се отправих направо в банята. Насладих се на освежаващия душ и се отпуснах уморено в кревата.
Намирах се пред огромни каменни врати, което ми подсказваше, че със сигурност отново пътувах в света на сънищата. Големината им ме плашеше. Нямах си и на представа как щях да мина от другата страна. Приближих се, а те бавно се разтвориха. Отвътре се разкри величествен град. Целият бе постлан с живи килими от цветя. Невероятните форми на каменните сгради, които ме заобикаляха, биваха невъзприемащо нереални. Което ме остави напълно изумена. Хиляди хора вървяха из улиците с такава лекота и безшумие. Спокойно можех да си помисля, че съм сама, ако не ги виждах с очите си. Всеки изглеждаше ангажиран с нещо и сякаш никой не ме забелязваше. Обстановката ми приличаше на пазар без крясъци и врява. Имаше само леко жужене, което повече наподобяваше пърхане на крилцата на морско конче. Накъдето и да погледнех, не виждах познато лице, но сякаш всички ме познаваха. Нещо вълшебно се носеше във въздуха. Тялото ми се понесе напред също толкова леко, а очите ми търсеха нещо. Спрях се пред  една ромбоидна пирамида и точно когато си помислих, че искам да вляза в нея, една незабележима врата се отвори. Камъкът лъщеше от гладкост, сякаш бе стоял хиляди години под ударите на морските вълни. Зеленият му цвят се сливаше в нюанс на сиво. Погледът ми бе привлечен от живия килим, от теменужки върху гладката повърхност на камъка. Светлината нахлуваше отвсякъде, въпреки че нямаше прозорци. Погледнах нагоре и видях върха. Там, където се събираха триъгълните страни на пирамидата, имаше четири процепа, от които нахлуваше слънчевата светлина и придаваше върху камъка огледално отражение. Триъгълните страни показваха едно и също лице, което изразяваше моите чувства. Всъщност чувствах, че съм аз и не съм. Очите ми бяха същите, но косата. Тя се спускаше като грива на кон, а устните бяха в цвят череша.
– Ти дойде! - каза един дълбок басов глас.
Обърнах се учудена. Отразяващото се лице също се раздвижи. Това напълно ме убеди, че със сигурност бях аз. Пред мен стоеше огромен мъж. Външният му вид изглеждаше страховит, но усмивката на лицето му го караше да изглежда като дете, а топлите му, пълни с живот очи излъчваха огромна обич.
– Разбира се. - казах аз, учудена от тихия шепот, който издадоха устните ми. - Съмняваш ли се, татко?
- Очаквах те по-рано. - смъмри ме той и ме сграбчи в огромната си прегръдка, като не изявяваше желание да ме пусне. 
– Нали ме познаваш. Винаги съм обичала приключенията, а някои от тях могат доста да те забавят понякога. - казах, усмихвайки се.
– Ела. Искам да ми разкажеш всичко. - хвана ръката ми и ме понесе по някакъв коридор.
Влязохме в една стая, която изглеждаше изработена сякаш от стъклен камък, а  цветовете на дъгата танцуваха от всеки ъгъл. Покани ме да седна върху един невероятен храст. Ароматът ми напомни на люляк. Без да бъде пречупено нито едно клонче или цвят, все пак формата на храста си оставаше стол. Не исках да нараня този природно жив стол, но усетих как тялото ми се отпуска и забелязах, че изобщо не го докосвах. Даже и с дрехите си... Странно. Поглеждайки към  дрехата, която носех,  учудена установих, че материята ми бе непозната. Аромат на дървесна кора и смола се носеше от плата, който не бе нито мек, нито пък груб. Около ръката ми се увиваха многобройни тънки лентички, които изглеждаха като корени от троскот.
– Е, докога смяташ да ме държиш в напрежение, дете мое? - каза той, като се опита да заглади една бръчка по челото си. - Намери ли това, което търсеше?
- Не съм. Но това ме кара да бъда още по-търпелива и  да се надявам, че все пак ще го открия.
– Искам да те запозная с някого. От деня на заминаването ти той пристигна с надеждата, че ще открие това, което търси. Може би, ако сте двама, по-бързо ще се справите. 
– О, татко... Знаеш, че не ги обичам тези неща.
– Знам, но не забравяй. Всеки от нас следва предначертаното и то е твоето, ще видиш.
– Разбира се, но мога ли да те помоля за нещо?
- Всичко. Знаеш, че си ми слабост. 
– Нека да ми го представиш по-късно, става ли?
– Добре. - каза той, като въздъхна и добави. - Почини си и остави на мен да се погрижа за теб.
Знаех, че пак ми е търсил мъж, който да ме накара да се задържа в родния си град. Предните пъти заговаряше на темата след няколко дни. А този път я подхвана веднага, което означаваше, че трябваше да бягам, защото този път бе взел решение без мен. В момента, във който си помислих ,,бягам’’,  тялото ми го прие за заповед и го изпълни. Озовах се за нула време там, където бях в началото на съня си, пред огромните каменни порти. Изведнъж  небето се разцепи на две и огън мина през него. Помислих си, че заслужавах яда на баща ми. Но знаех, че е неспособен да нарани дори и най-кръвожадния звяр. Да го укроти - да, но не и това. Огнени капки дъжд започнаха да падат по земята и всяка от тях я нараняваше. Опитвах се да ги угася, но те сякаш ставаха все повече и повече. Чувах в ушите си всеки зов за помощ, но тялото ми се вкаменяваше бавно. Разширените ми от ужас очи се бяха впили в огромния къс друга земя. Всеки момент тя щеше да се сблъска с тази, която аз цял живот пазех и бранех. Агония... Писъци на изплашени животни и хора... Пропукване чак до дълбините... Вода... Тишина... Болка...
Чувах все още ударите на сърцето си, но този път биеха по различен начин. Отворих очи и тогава го видях. Моят спасител. Моят единствен и никой друг - АЛЕК...
Събудих се, обляна в пот. Сърцето ми все още препускаше бурно. Поех на няколко пъти въздух, за да възвърна равномерното си дишане и успокоя ритъма си.
- Беше само сън... сън - шепнеха устните ми. Дълбоко в мен знаех, че заблуждавах само себе си. Изправих се. Оставих тялото си да ме води. Тъмнината изобщо не ми пречеше, просто исках да се махна от стаята. Когато се озовах отново на стълбището с  йероглифите, нещо в ръцете ми напомни за съществуването си. Каменното сърце с опръсканите кървави капки. Тялото ми започна да се гърчи, болката ме накара да падна на колене. От очите ми се откъсна светлина, която остави две огромни дупки в стената. Изведнъж си спомних. Знаех посланието, оставено от мен за Алек...

Корен - дърво, огън - вода,
земя – въздух, Вселена - душа,
живот - смърт, вечност - съдба,
край, начало и след това...

Когато сърцето ми, студено като камък,
пророни първата си кървава сълза,
ще сложа край на живота жалък
и ще те потърся отвъд Вселената.

Когато изтръгна от гърдите си отровата.

-Кажи ми, любими, ще ми простиш ли?
В душата ми вечна е оковата,
че страдаш за мене ти.

Заслужавам болка и страдание,
мъртво тяло без дух,
поискай каквото и да е наказание,
но позволи за сърцето ти винаги да имам слух.

Живот - смърт, вечност - съдба,
край, начало и след това...

Не можех да повярвам колко дълго време съм била сляпа за истината, която винаги е била вътре в мен. Усетих движение. Обърнах се рязко, забравяйки, че очите ми все още бяха два унищожителни лъча. Всичко, влизащо в периферията им, се превръщаше на прах. Ужас премина през тялото ми...