- Алек Апостолуми. Аз съм съпругата му. Беше ми съобщено, че е в критично положение. - казах, като дадох вид, че нямам време за приказки.
Една минаваща сестра сигурно дочу името, което казах и се спря моментално. С бързи крачки се приближи към нас. Загриженото ù лице изучаваше моето. Обръщайки се към охраната, им каза да ни пуснат. След това можех да отгатна. Състоянието на Алек,  явно беше доста сериозно. Трябваше да се подготвя за най- лошото.
- Елате с мен. - каза шепнешком сестрата. Поглеждайки към Фоти, ме попита. - Момчето с вас ли е?
- Да. - отвърнах аз, с треперещ глас. Тъй като май бях под голямо напрежение, не усетих как започнах да я затрупвам с въпроси.
- Бихте ли могли да ми дадете повече информация? Какво се е случило със съпругът ми? Какво е състоянието му? - С надежда очаквах, че може би тя ще ми каже какво става най на края.
– Съжалявам, госпожо, но не мога да ви кажа нищо. Ще разговаряте с отговарящия лекар. Той ще ви обясни всичко. Единственото, което мога да направя  за вас, е да ви отведа до него. Обръщайки гръб ни поведе по-дългия коридор.
Насила карах краката си да се движат. Добре, че Фоти бе плътно до мен. Усещах ръката му да поддържа моята. Имах чувството, че кожата ми изгаряше под пръстите му. Погледнах го, за да съм сигурна дали някой не беше сложил нажежено желязо върху ръката ми или наистина бе той. В очите му имаше разбиране, споделяне на болката и незнанието ми. Сякаш така се бе чувствал  винаги. Колкото пъти погледнех към това момче, майчинският ми инстинкт искаше да го прегърне и успокои. В случаят усещах, че то се опитваше да успокои мен.
– Това е кабинета на лекуващият лекар, но в момента е в почивка. До десет минутки ще се върне. Тогава ще получете информацията, която търсите. - каза медицинската сестра, изкарвайки ме от заблуденото ми състояние. Посочи с ръка към дъното на коридора. Начинът, по който ни наблюдаваше, ме караше да бъда неспокойна. Проследих протегнатата ù  ръка, чувайки я шепнешком да казва.
- Там е стаята на господин Апостолуми. Аз  трябва да тръгвам. - обръщайки ни отново гръб се отдалечи с бързи крачки. За миг се спря, сякаш беше забравила да каже нещо и много тихо без да поглежда към нас едва доловимо се чу. - Успех. - и после изчезна.
Погледнах към Фоти, за да се уверя,  дали и той бе чул същото. Той сведе поглед надолу и пусна ръката ми. 
– Знам, че имате нужда от духовна подкрепа, но трябва да отидете сама. Аз ще изчакам тук и, ако случайно дойде лекарят, ще ви повикам. - Стисна лекичко рамото ми и ме подбутна към края на коридора.
Движенията ми бяха тромави и механични; когато стигнах вратата, поставих ръката си на дръжката и останах неподвижна. Нямах сили да я отворя. Знаех какво ще видя. Този момент вече ми изглеждаше доста познат. Стиснах устни  и пристъпих.
Алек лежеше в болничното легло, свързан с някаква машина. Изглеждаше така, сякаш спеше, виждаше се само лицето му. Кожата му, по принцип мургава и гладка, сега беше бледа и порцеланова. Чуваше се дишане, но идваше от машината, която беше свързана с него. Погледът ми се спря върху подвижно детско легло, на което Ари спеше неспокойно. Устничките му се отваряха, изговаряйки несвързани думички. Една сълза се стичаше по бузката му. Екатерина бе седнала между двама им. Раменете ù бяха странно отпуснати. Едната ù ръка държеше тази на Алек, а другата детското легло. Нещо в отпуснатото ù състояние ме накара да изтръпна. Приближих се и докоснах рамото ù. Нямаше реакция, подбутнах я лекичко, за да я събудя. Но двете ù ръце паднаха тежко върху тялото ù. Обземаше ме паника, ръката ми натисна копчето, за да повикам някоя медицинска сестра. Наведох се над Кети, за да усетя дъха ù. Целунах я по челото ...
– Какво има, събуди ли се? Госпожо, какво правите тук? Разрешено е само за най-близките. - каза един дебел мъжки глас. Чух и някой да тича. Фоти беше. Опитваше се да ми каже, че това е лекарят, като стоеше  плътно зад него, посочвайки го с пръст.
– Това е съпругата на господин Апостолуми. - каза задъхано Фоти.
– Вие, момче, кой сте? Изчакайте отвън, моля. - каза лекарят, като махна с ръка. - Какво е станало, защо натиснахте копчето?
- Мисля, че не мога да открия пулс. - сочейки безжизненото тяло на Екатерина, безпомощно добавих. - Моля ви, какво е станало тук?
Докторът докосна ръката на Кети и погледна към мен. В това време дойдоха две сестри задъхани. Едната придърпа някаква машина, която ми приличаше на електрошок, а докторът и другата сестра преместиха тялото на Кети от стола  върху друго болнично легло. Аз стоях като закована на място прехапала устни. Гледах как тялото на Кети се гърчи от тока който минаваше през изстиналата ù кръв. Осъзнавах, че ако Ари се събуди, би могъл да изпадне във шок.
– Съжалявам, не разбирам. Преди половин час разговарях с жената. Болката ù бе голяма, но се държеше. - каза докторът, като гледаше в земята. - Не можем да направим нищо повече за нея.
– Не можете... - прозвучах, като ехо. - А за него можете ли? - казах, като посочих леглото, в което лежеше без признак на живот Алек. Опитвах се да не рухна, погледнах към Ари и тогава той отвори очички. Медицинските сестри побързаха да изкарат Екатерина извън стаята.
– Ние ще се погрижим. Когато сте свободна, елате в кабинета ми, за да поговорим. - каза докторът и повика Фоти отвън. - Мисля, че ще има нужда от помощта ти. И ако ти се стори зле - повикай ме, момче.
– Мамо, мамо, ти се върна! - каза Ари ,като се хвърли в прегръдката ми.
– Да, миличко. Мама обещава, че няма да ходи никъде повече без теб. - казах, като се опитах да прикрия нарастващата паника. Притиснах го силно към тялото си и вдишах от сладкият му аромат.
-  Мамо, не се тревожи. Тате е добре. Баба каза, че спи дълбоко и че ще се събуди, но не знае кога. Къде отведоха баба? Всичко наред  ли е? - толкова въпроси, на които аз нямах отговори; преглътнах.
– Баба ще я оставят малко самичка да поспи, че е много уморена. Ти не се тревожи за нищо. Това е Фоти - мисля, че ще ти хареса компанията му. Мама ще се наложи да отиде да поговори малко с доктора, който лекува тате. Няма да си сам. Аз ще съм отвън на тази врата, става ли? - казах, опитвайки се да придам пълно спокойствие на лицето си.
Погледнах Фоти и му показах с поглед, че трябва да пази малкия ми ангел, като зеницата на окото си. Познавах това момче само няколко часа, но нещо в него бе спечелило доверието ми. Бях сигурна, че Ари щеше да е в безопасност. Фоти се приближи до мен и усмихвайки се на Ари каза.
 – Я да го видя аз тоя малък смел мъж. Здравей, мисля, че ние с теб ще станем неразделни приятели. Ти как мислиш? - Топлотата в гласът на Фоти привлече вниманието на Ари, който протегна смело ръчички  за прегръдка.
Такава реакция виждах за първи път да проявява към непознат. На лицето на малкото ми съкровище бе изписано голямото очакване на този момент.
– И аз така мисля. Знаеш ли, че съм на 4 години и съм роден на 08.08.2008. - с гордост  му отвърна Ари...
Гледах да се измъкна по най-бързия начин, за да не се срина пред тях.
Когато затворих вратата отвън, краката ми се подкосиха и усетих студения под. Свих коленете си към гърдите. Ръцете ми обвиха главата ми и просто се отпуснах. Не можех да дишам, болката ме задушаваше, очите ми бяха сухи. Дори и сега не можех да пророня нито една сълза. Не знаех колко време съм стояла така. Чух приближаването на стъпки. Нечий големи ръце ме повдигнаха от земята. Тялото ми се съпротивяваше исках просто да ме оставят, но някъде от далече чух глас.
 "Независимо щетите и болката, бъдете силна."
Да, аз трябваше да съм силна, всичко зависеше от мен . В никакъв случай нямаше да се предам толкова лесно. Погледнах нагоре да видя кой ми бе помогнал,  да се изправя и срещнах разбиращия поглед на доктора.
– Точно при вас идвах. Пуснете ме. Наистина, добре съм. Моля ви, бихте ли ми обяснили какво се е случило със съпругът ми?
- Мисля, че ще е по-подходящо този разговор да го проведем в кабинета ми. Елате.
– Дайте ми само минутка.
Отворих вратата и погледнах. Фоти и Ари водеха  въодушевен разговор. Не ми обърнаха внимание. Погледнах към Алек - точно когато машината вкарваше въздух в гърдите му. Ако можех да дишам за него...