Глава Трета

Мечти на колела

Тик-так

Тик-так

Часовникът над главата ми бавно и мъчително изброяваше секундите оставащи до изгрев слънце. Лаят на съседското куче се превръщаше в песен, която омръзваше след хилядите слушания.  Всеки път, когато домашният любимец, в отсрещната къща, си отвореше челюстите, агонията ми се увеличаваше. В ъгъла на стаята виждах сянка от миналото, която явно потъркваше ръце доволно, докато гледаше мъчението ми. Отново трябваше да прибягна към най-доброто лекарство – кафето.

Тик-так

Тик-так

Не знам как успях да закъснея след като бях буден през цялото време. Джеси всеки момент щеше да почука на входната врата, а аз дори не бях приготвил дрехи, с които да ида на първия си учебен ден. И ето че докато тичах из къщата, почукването дойде. Старото дърво трепереше под силната ръка на момичето.  Не знам дали искаше да почука или да нахлуе, разбивайки вратата с ръце. Отворих вратата, прекъсвайки ударите по нея. От другата страна беше Джеси, но до нея стоеше момче. Най-вероятно той бе виновника за силното блъскане. Физиономията му ми бе позната.

-Хей Еди, виж, това е Ари! – все така жизнерадостно и приповдигнато говореше тя. Ари беше третата част от нашето старо приятелство. Като малки постоянно движехме заедно. Определено той беше най-добрият ми приятел. Сега обаче изглеждаше различно. Винаги е бил лудата глава в нашата компания. Измисляше какви ли не глупости. Като да откраднем домати от някоя сергия и да замеряме прозорците на някоя къща. Или пък да слагаме всякакви миризливи неща в бюрото на учителя. В този момент стоеше срещу мен и се усмихваше.

-Как си Еди?

-Добре, ще тръгваме ли? – усещах разочарованието в лицето му, но и виждах една малка искра в очите му, която казваше „радвам се, че не се е променил”.

-Трябва да ти кажем нещо. Сега сме… - започна Джеси, но я прекъснах.

-Гаджета, нали?

-Как позна?

-Стоиш близо до него да не кажа, че се облягаш на него. Плюс това, откакто сте дошли се държите за ръце.

Винаги съм бил скаран с любовта и някак си тя винаги ме подминаваше, така че намирах нещо в техните действия, което караше, набързо хапнатият сандвич, да се връща по пътя нагоре.

***

Вървяхме надолу по пътя, улиците ту се стесняваха, ту се разширяваха. Въпреки че бяха минали години, всичко си беше както преди. Имаше някакво чувство на носталгия, което се прокрадваше в дълбините на душата ми. И все пак, достатъчно ли е всичко това за да се подобри състоянието ми.

-Състоянието ти? – гледаше ме учудено Ари, явно отново бях започнал да мисля на глас. Разбира се, че те не подозираха за кошмарите, хапчетата, параноята или пианото.

-Нищо не се е променило, а? – направих се, че не съм чул въпроса му и бързо смених темата. В този момент обаче пред нас се извиси голямата сграда на училището.Многобройни стълби водеха до двора му. Големият паркинг преди стълбите вече беше пълен с коли, деца се изсипваха на групи и бързаха за първия учебен час. В двете страни на стълбите имаше току-що посадени дръвчета, а за контраст зад тях бдяха стари и високи борове. Десетина метра след стълбите идваха и още три стъпала, които вече водеха до входната врата на зданието. Над белите врати имаше лъскав знак с името на училището. Сградата бе на три етажа, а на всеки етаж имаше по шест стаи.

Вече ми бяха казали, че ще съм в класа на Джеси, следователно и в този на Ари. Тримата се запътихме към класната стая. Коридорите бяха дълги, а на няколко места имаше саксии с високи зелени растения. По стените бяха закачени разни картини или рисунки от някой училищен конкурс. Оставаха няколко минути до началото на първия час и по коридорите все още жужаха малки и големи ученици. Малките, разбира се, бяха по-притеснени от началото на учебната година и все още обикаляха объркани през всички стаи, докато намерят своята. Старите кучета, ветераните, или просто по-големите ученици, се движеха безшумно сред дребосъците. Повечето носеха отегчени физиономии окачени на лицата им. Джеси и Ари ме водеха към класната ни стая. Тя се намираше в края на коридора на първия етаж. Изглеждаше като съвсем обикновена стая. Бях нервен. Вероятно вече всички знаеха, че ще има нов ученик в класа. Все пак преди няколко месеца идвахме с майка ми, за да се запиша в училището. Тогава се запознах и с повечето учители. Зад бялата врата се чуваха приповдигнати гласове. Изненадани погледи ме посрещнаха. Не обръщах внимание на шепотите им, а просто си търсех място. Повечето от дървените чинове бяха вече заети. При Джеси и Ари веднага отидоха две момичета. Не исках да се натрапвам в приятния им разговор, затова реших, че ще се справя сам в този хаос от хора. Виждах два свободни чина отзад и разбира се, се запътих към този до прозореца. Седенето до прозореца ми даваше възможност изобщо да не слушам учителите, а да наблюдавам планините, които се извисяваха над стоманеният хаос. Облаците, които плавно носещи се, бдяха над хората. А пък хората бяха най-интересното в този разнообразен пейзаж извън училището. Някои бързаха за работа или пък бързаха да се приберат от работа.  Ходеха с наведени глави и се подминаваха един друг. Единствено телефонният екран светеше в очите им. Всяка друга светлинка бе изчезнала. Мечтите бяха потъпкани от ежедневието, а добротата бе загубила войната със злото. Приближих се към дървената маса до прозореца в самото дъно на стаята. Там обаче нямаше стол. Обърнах се да си взема стол от друг чин, но срещнах тревожният поглед на едно момиче, което бързо доприпка до мен. Тя беше по-ниска от мен, косата й бе къса, а очите й гледаха зад стъклата на очилата й с големи рамки.

-Съжалявам, но тук седи Шарлот  - тревожно каза.

-Добре тогава – усмихнах се аз и седнах на съседното място до празния чин. Момичето, вече спокойно, се завърна с бърза крачка към своето място, а звънецът удари, но сякаш звука му бе попит от стените и никой от стаята не го чу, защото никой дори не помръдна. Всеки продължи с разговорите си и смеха все още кънтеше из помещението. Останалата част на коридора замлъкна, а отвъд нашата стая се чуваше само леко трополене и скърцане по пода, както и стъпки, тежки и уморени. Вратата започна да се отваря и всички се наредиха и млъкнаха, сякаш това бе рутина за тях. През вратата първо се подаде момиче в инвалидна количка, а след това и госпожата, която и помагаше да стигне до тук. Като че ли погледът на момичето обаче казваше – „ по дяволите и сама мога”. Учителката застана зад своето бюро, а момичето започна само да върти големите колела и тръгна към мен. Очите й бяха тъжни, но в същото време и горяха от копнежи, за разлика от хората, които бях срещнал досега в този град. Кафявата й коса се спускаше и почти се оплиташе в колелата. Тя бе слаба и стройна, най-вероятно и висока, но в седнало положение нямаше как да се каже с точност. Имаше нещо детско и невинно в нея, но и нещо болезнено и скрито надълбоко. Тя идваше право към мен, но направи лек завой и се настани до мен, на чина до прозореца. Явно затова нямаше стол.

***

Бързо часовете ми омръзнаха, а умът ми смени училищната обстановка с тази на гората. Върнах се назад във времето, когато като малки ходехме на езерото скрито под „Огнената планина”. Денят беше горещ, вятърът пареше бузите ни, а птиците пееха за нашия поход през мистериозната гора. Спомнях си всичко, това бе последното ми горско приключение преди да се преместим. Следвахме отъпканата кална пътека към малкото езеро. Клонките се пречупваха под краката ни, а дърветата тихо шептяха. Пътеката към езерото скоро направи рязък завой надясно, но ние стремително продължихме напред. Пред нас се издигаха високи трънаци, прикриващи стар и забравен път навътре в гората. Явно не си спомнях всичко от този ден. Ари смело стъпваше през бодливите храсти , а ние с Джеси го следвахме. Всички бяхме тихи, като че ли изпълнявахме тайна мисия насред гората. Бързо прашната диря, която наричахме пътека, стана по-стръмна и камениста. Птиците вече не пееха, а дърветата по-скоро шептяха зловещи слова. Ари като истински водач успя да ни преведе през всички препятствия и стигнахме до една голяма поляна.

-Добре дошли в Огнената планина – каза той с усмивка, мисията му бе изпълнена. Но пътят не приключваше там. Пътеката продължаваше нагоре и само нагоре. А там лежеше най-голямата тайна, която не биваше да разкриваме…

-Хей, новото момче – усетих леко побутване по рамото и веднага очите ми се отвориха. Отново бях в клас. –Не заспивай още в първия си час – Шарлот бе тази която ме извади от транса ми. Щом никой в класа не ме гледаше странно и не ми се смееше, то значи не си бях говорил сам през цялото време. Интересно как през нощта не мога да спя, но в училище винаги ми се получава.

-Благодаря. Може да ми викаш Еди.

В този момент звънецът изби и мелодията му даде край на този час. До мен веднага се появиха Ари и Джеси, които ме издърпаха от класната стая. Водеха ме някъде, но не си спомнях толкова добре училището, че да разбера къде. Качихме се чак до третия етаж и тогава го видях. Първата стая точно срещу стълбите имаше малка табелка „музика”, което означаваше, че това е стаята, където по малките ученици учеха музика.

-Нека да позная. Майка ми ти е казала, че свира на пиано?

-Да. И вече говорихме с госпожата и тя се съгласи да идваш, когато си поискаш. Стига наистина да можеш да свириш, защото пианото си е нейно и не иска никой да й го докосва. Всичко беше прекрасно, а вече не трябваше да насилвам усмивката си на лицето. Прекрасните мелодии на Бетовен го правеха вместо мен. Чувствах се прероден. Но звънецът изби отново…